Писъкът, който отеква в сърцата ни е остатъчното от целия крясък на болката и самотата. И реже така убийствено надълбоко. Всяка една частица от тялото ти се свива и всяко едно сетиво се гърчи като ударено от ток.
А може би наистина.

Когато успееш да приемеш реалността и да свикнеш да живееш с нея, всичко бавно се нарежда на мястото си.
Но страшното е след това.
Страшното е сивотата, която идва, страшното е мъглата, която пъпли по напукания асфалт.
Страшното е в ума ти. И набира връхната си точка. Страшното е споменът, когато ги е имало и настоящето, където те липсват.
Защото те боли.
Боли.
Толкова много.

           Погледът ти вече се премрежва от напиращите сълзи. Усещаш как всеки момент ще се разлеят - топли и солени по сухите устни. Искаш да крещиш. Силно. За помощ. Колкото можеш, докато дробовете ти не се напълнят с кръв, докато гърлото ти не се съдере, докато някой те чуе. Но пак не можеш, защото си толкова слаба. Затисната от цялата тежест на ламарината. Как стана? Дървото само ли се появи, или той не го видя? Или спирачките отказаха? Стана като по филмите.
          Усещаш как топлата кръв се слива със сълзите. Колко ли шева ще получиш по челото? А по тялото?
         Опитваш се да се измъкнеш. Вече мирише силно на бензин. Само една искра и всичко свършва. Ти и всички останали хвръквате във въздуха. В такъв момент се обажда единствено инстинктът за оцеляване и самосъхранение. Пръстите ти се забиват в твърдата пръст. И ноктите си чупят надълбоко и от там също бликва тънка струйка кръв. Тялото ти по всячески начин се опитва да се изкопчи от железния капан, в който си попаднала. Няма място и време за стари чувства и спомени.

Има само сега.

И следващите, евентуално, 2-3 минути, през които ще направиш поредния жалък опит да се измъкнеш.
        Да, помръдна с няколко сантиметра. Почти изпълзя. Още малко. Хващаш се за едно дребно стръкче трева и се опитваш да се издърпаш.
Отвратително.
То се къса от корен и остава в разранената ти шепа.
Пак болка. Заклещеният ти крак някак се е измъкнал и сега така те боли. Влачиш се пак. Още малко. Почти излезе.
Сега полагаш мръсната си глава на пръстта. Стоиш така и си поемаш, колкото можеш по-дълбоко въздух. Вдишваш. Издишваш.
Изпълзяваш.
И пак.
Пак.
Пак.
Докато не изминеш метър.
Още.
Давай!
Два метра.
И всичко свършва.
Оранжево-червената светлина лумва зад гърба ти. Усещаш горещата вълна на огъня. Става много топло. Ужасно горещо.
Те горят.
Опитваш се пак да извикаш, но от устните ти се отронва само сух хрип.
Изправяш се. Правиш крачка, две и падаш.
Пак тръгваш. И пак падаш.
След поредното стъпване накриво идва тъмнина. И нито усет за ориентация, нито за болка. Лежиш. Опитваш се да мислиш.

Събуждаш се в болницата. Не усещаш тялото си. Не усещаш нищо. Чуваш само апарата, който отчита ударите на сърцето ти.
Пулсът ти.
Ти си жива.
Но те не.

PS. Моля ви, просто внимавайте докато сте зад волана!