Живот
Писъкът, който отеква в сърцата ни е остатъчното от целия крясък на болката и самотата. И реже така убийствено надълбоко. Всяка една частица от тялото ти се свива и всяко едно сетиво се гърчи като ударено от ток.
А може би наистина.
Когато успееш да приемеш реалността и да свикнеш да живееш с нея, всичко бавно се нарежда на мястото си.
Но страшното е след това.
Страшното е сивотата, която идва, страшното е мъглата, която пъпли по напукания асфалт.
Страшното е в ума ти. И набира връхната си точка. Страшното е споменът, когато ги е имало и настоящето, където те липсват.
Защото те боли.
Боли.
Толкова много.
Погледът ти вече се премрежва от напиращите сълзи. Усещаш как всеки момент ще се разлеят - топли и солени по сухите устни. Искаш да крещиш. Силно. За помощ. Колкото можеш, докато дробовете ти не се напълнят с кръв, докато гърлото ти не се съдере, докато някой те чуе. Но пак не можеш, защото си толкова слаба. Затисната от цялата тежест на ламарината. Как стана? Дървото само ли се ...