Красотата вървеше преди нея – като сянка от слънце, залепило погледа си на гърба на младата жена; не беше само погледът на слънцето отзад, много други очи се бяха накачулили едно върху друго и следваха леката ѝ спокойна походка. И тази красота, изпреварила жената като легенда, правеше кордон: вятърът притихваше, клоните на дърветата се отпускаха, хората спираха да говорят, а птиците се радваха, че небесната хубост крачи и по земята.
Такава жена вървеше на улицата в прекрасния следобед, някъде в края на лятото. Косата ѝ беше жълта, роклята беше жълта, слънцето зад нея – и то. В този жълт ден природата ликуваше и всичко беше топло, нежно, тихо, добронамерено.
– Чакай ме, скъпа! – изкрещя дебел човек след младата жена. – Почакай ме!
Опитваше се да формира нещо като бяг, но не успяваше. Цепката на задника му, обилно окосмена и потна, се провиждаше над смъкнатия кадифен панталон. Коремът препускаше по-бързо от него – увиснал и подут, наполовина гол и накъсан от стрии. Приличаше на вълнест м ...