Красотата вървеше преди нея – като сянка от слънце, залепило погледа си на гърба на младата жена; не беше само погледът на слънцето отзад, много други очи се бяха накачулили едно върху друго и следваха леката ѝ спокойна походка. И тази красота, изпреварила жената като легенда, правеше кордон: вятърът притихваше, клоните на дърветата се отпускаха, хората спираха да говорят, а птиците се радваха, че небесната хубост крачи и по земята.

     Такава жена вървеше на улицата в прекрасния следобед, някъде в края на лятото. Косата ѝ беше жълта, роклята беше жълта, слънцето зад нея – и то. В този жълт ден природата ликуваше и всичко беше топло, нежно, тихо, добронамерено.

     – Чакай ме, скъпа! – изкрещя дебел човек след младата жена. – Почакай ме!

     Опитваше се да формира нещо като бяг, но не успяваше. Цепката на задника му, обилно окосмена и потна, се провиждаше над смъкнатия кадифен панталон. Коремът препускаше по-бързо от него – увиснал и подут, наполовина гол и накъсан от стрии. Приличаше на вълнест мамут, вероятно последен от вида си, защото събратята му са изчезнали преди пет-шест хиляди години.

     Тя спря. Косата ѝ се отпусна, накъдрена, леко мокра, прелестна. Имаше свежо червило, без цвят, то проблясваше на слънцето и я правеше очарователна.

     – Какво има? – попита го. – Защо се въргаляш така?

     Той я настигна и спря. Започна да диша тежко. Държеше се за коленете и така надупен, чакаше пулсът му да се успокои. Това отне време.

     – Какво стана? – тя го попита отново, защото забелязва, че ситуацията започна да привлича хорските погледи. Беше свикнала да я гледат и да се възхищават на тялото, на лицето, на облеклото ѝ, но не и в такава компания. – Говори най-сетне!

     Той пое дх и каза:

     – Тичам, бързам...

     – Видях това. Защо ме гониш? Преследваш ли ме?

     – Не, скъпа. Няма такова нещо. Исках да ти кажа, че днес си прекрасна.

     Тя го погледна изненадано. Дебелият мъж сведе свенливо поглед, загледа се в корема си и се изчерви още повече, после още и още, докато стана инфрачервен.

     – Какво се спихна такъв? – Красавицата очевидно познаваше дебелия. – Да не са ти изтекли водите? Какво очакваш от мен? Да те заведа в родилното ли? От благодарност, че ме смяташ за прекрасна?

     Той направи уплашено крачка напред и погледна бързо зад себе си. Не му бяха изтекли водите.

     – Това беше само увод, скъпа. Трябваше да започна някак.

     – Престани с това „скъпа”! Не съм ти скъпа. Ти си ми адвокат. И също не си ми евтин. Нищо лично няма между нас. Просто ме отърви от тази баналност, свърши си работата и ще ти платя добър хонорар. Нали говорихме за това вчера сутринта? Защо трябва да водим разговори на улицата?

     – Звънях ти на телефона, но ти не го вдигаш.

     – Не вдигам на непознати. Не съм ти записала номера в паметта на телефона.

     – Няма как да се свържа  с теб, затова... сега се зарадвах да те видя. На улицата.

     Тя го изгледа с досада. На някои адвокати трябва да им налагат мярка за неотклонение. Не стига, че приличат на вълнести мамути, а на всичкото отгоре се правят на естети. Това е обидно! Тормозят клиентите си на улиците точно когато те се радват на всеобща възхита.

     – Добре, казвай по-бързо. Бързам!

     – Мъжът ти, тоест бъдещият ти бивш ти мъж – обърка се, но се овладя, – имам предвид твоя съпруг, който ще ти бъде бивш след развода, представи нови доказателства по делото. Вчера ходих до съда, направих справка. Затова бързах да ти кажа. Да знаеш. Ще се наложи да променим стратегията. Бракоразводните дела не са толкова елементарни, колкото изглеждат.

     – Какви нови доказателства? – стана ѝ неспокойно. „Няма как той да е знаел. Или е разбрал впоследствие? Предали са ме!” – Казвай! Говори по-бързо!

     Той се огледа.

     – Не може ли да поседнем някъде?

     Мисълта да седи до него в заведение я погнуси. Може ли изобщо човек да прилича на това, което стоеше пред нея? Според приятелките ѝ бил един от най-добрите бракоразводни адвокати. Няма що!

     – Не. Няма да сядаме. Но може да повървиш с мен.

     Този компромис също не я удовлетворяваше напълно, но трябваше да разбере какво става. Делото беше важно. Преди сключването на брака беше подписала чудесен брачен договор. Тогава се консултира с истински адвокат – не като тази лоена топка. Обаче този адвокат се влюби и замина за чужбина с любовта си. Дочу, че се е самоубил от щастие. Това ѝ се стори напълно възможно и възхитително – той беше наистина хубав мъж, доста добър брачен адвокат и вероятно съвършено емоционален. А този до нея само се потеше. Водите му изтичаха непрекъснато. Хвана я срам и го побутна под сянката на един кестен. Не искаше хората да я виждат с него:

     – Говори! По-бързо!

     – Добре, скъпа. – Тя изтръпна от лепкавата дума, но не му направи забележка отново. – Значи, бившият ти е представил доказателства за твои изневери. Сериозни доказателства. Има снимки. Посочил е свидетели, които са дали писмено съгласие да застанат пред съда и да удостоверят факти и обстоятелства. Ти защо не ми каза, скъпа?

     – Не съм ти скъпа, дебелак такъв! Престани да ме наричаш така!

     Наистина се ядоса. Значи мъжът ѝ я е преследвал! И знае всичко! И половината от всичко да знае, пак ще е лошо. Няма да може да се възползва от клаузите на брачния договор, няма да може да вземе парите и двата апартамента... По дяволите!

     – И какво ме съветваш да направя? Да оттегля молбата за развод ли?

    – В тази ситуация – каза бавно адвокатът и изтри потта от някаква своя част, – вероятно ще бъде по-уместно да проведеш разговор със съпруга си... Да уточните детайлите. Всеки от вас има интерес от развода. Нали така?

     – Всеки от нас има интерес да прецака другия – троснато му отговори. – Ние не сме се женили от любов. Той искаше да спи с мен без да си плаща, а аз исках парите му. Това беше сделка. Затова подписахме брачен договор. Хубав договор. По-хубав за мен естествено. Така че аз съм си изработила това, което искам да получа по силата на договора. А сега ти ми казваш, че той ще ме надхитри, така ли? И ще получи развод без да ми даде нищо? Развод, който на всичкото отгоре съм поискала първо аз! Това е абсурдно.

     Премести се сянката на кестена, те я последваха. Красивата жена не беше на себе си. Жълтото не блестеше, косата ѝ – изсъхнала вече и на дребни букли, изведнъж се наежи и бухна като казанлъшка поничка.

     Слушаше го внимателно. Гледаше го – той на нищо не прилича. Как можа да го наеме? Какъв е този адвокат? Приятелките ѝ сигурно нарочно го препоръчаха: за да загуби делото и така да ѝ отмъстят, задето е по-хубава и по-желана от тях. Кучки! Ще видят те.

     Тогава ѝ хрумна нещо. Попита дебелия си довереник:

     – Би ли ми казал какво стана с моя брачен адвокат? Вие сте от една колегия, няма начин да не знаеш. Той замина за чужбина, за... къде беше?

     – За Норвегия.

     – Да. Замина за Норвегия заедно с жена си, нали? Заедно с най-голямата си любов. Целият град говореше за това. Отидоха на сватбено пътешествие и не се върнаха. Какво стана? Върнаха ли се вече?

     Ще го наеме отново, ако се свърже с него. Този адвокат беше истински мъж, професионалист и готин при това. Външността е по-важна от професионализма, особено когато става въпрос за чувства. Дебел и потен човек не е способен да защитава интересите на любовта: нито е възвишено, нито е възможно. Космите ще му пречат. Те на всичко пречат.

     – Тя се върна сама, скъпа. Жена му. Вече е в България. От три-четири месеца си е тук. Но той не се върна. 

     – Така ли? Останал е да довърши делата си ли? Кога ще си дойде и той?

     – Той няма да се върне скоро.

     – Клюкарите тръбяха, че е умрял. Това не може да е вярно, нали?

     – Не, не е умрял. Въпреки че в известен смисъл вероятно може да се каже нещо подобно. Задържан е от от властите в Норвегия. Някакво сложно дело е завела жена му срещу него. Там законите не са като тукашните. По-строги са. Задължили са го да ѝ плаща огромно обезщетение. Не знам подробности. Дал ѝ всичките си спестявания и имота, който купил, ѝ прехвърлил. Но не било достатъчно. Тежка се оказа съдбата на колегата. Пък и той се е поизложил. Наистина – необичайно за юрист. Но на всеки се случва, хора сме. Когато човек не внимава, може голяма глупост да допусне. В правото е така. Някои глупости са красиви и тъкмо затова – непоправими.

     – Какво е станало? Защо се е изложил? За каква глупост говориш?

     – Ами той не беше специалист по семейно право. Брачният му договор не бил от най-добрите, казват. Та затова. И в чужбина се оженили, по тамошния закон. Пак с тоя калпав договор. Не знам – вдигна рамене довереникът. – Не ми се говори. Колега е все пак.

     Тя не го слушаше вече. В този жълт ден лицето на красивата жена в жълта рокля и с жълта коса пожълтя, тя се отпусна и почти припадна в късите космати ръце на адвоката си.