Срещата премина толкова експедитивно, че Мелани нямаше време да се притесни. Всичко беше ясно – вариантът, най-доброто, до което достигнаха, получи одобрението на Томас, направена беше уговорка за срещата с възложителя и край! – срещата приключи. Всичка станаха и се заеха да прибират книжата си. Мелани тъкмо си мислеше, че ще може да се наслади на един спокоен неделен следобед, когато чу гласа на Томас зад себе си:

- Мелани, ние с Вас щяхме да правим една проучване, помните ли? – кожата ù мигновено настръхна. Бавно се обърна към него, изпитваше желание едновременно да слуша този дълбок и плътен глас и да избяга. Съзнаваше ли Томас как ù въздейства с него? Тя се усмихна въпреки желанието за бягство, което все повече се засилваше в нея:

- Разбира се, че помня – кафето от необходимост и кафето за удоволствие – издекламира и сама се удиви на веселия си глас. Нима можеше така добре да имитира безгрижие и лековатост?! Наистина не можеше да се познае през последната седмица!

- Всъщност, кафето беше само началото – беше се приближил още повече и като се наведе, каза почти в ухото ù – Помните ли?

Тя потръпна и се отдръпна. Помнеше, разбира се. Томас не дочака отговора ù:

- Утре ще пътувам, бих се радвал, ако преди това имам възможност да поговоря с Вас. Просто така, без делови теми.

Точно това не искаше Мелани, но не намираше предлог да откаже. Не ù хрумваше нищичко и затова след известно колебание, през което наум се наруга за преувеличения си страх и си нареди сама да се вземе в ръце, тя каза:

- Добре, да обядваме тогава.

Томас, чието лице беше напрегнато от очакване, като че ли искрено се зарадва. Мелани хвърли поглед към Никълъс и Хенри, които говореха нещо в другия край на помещението, оживено ръкомахаха и не им обръщаха внимание. Какво ли беше толкова важно, че Хенри, който иначе винаги беше около нея, сега дори не я забелязваше?

Отидоха да обядват в един ресторант, който би бил изискан, ако не бе толкова претрупан с орнаменти и къдрички по покривките, че изглеждаше по-скоро помпозен. Но на Мелани ù беше все едно, беше уплашена и гладна, твърде лоша комбинация. За щастие Томас не се опитваше да ù говори на ухото, което беше поне малко успокояващо. Поръчаха, той избра виното и докато чакаха предястието, започна да ù разказва някаква смешна история. За няколкото срещи, които беше имал с нея, Томас разбра, че натискът и директните въпроси я караха да се държи резервирано и да се крие в черупка, която му се искаше да счупи. Сега с изострено внимание следеше изражението ù. Искаше му се да се усмихне самодоволно, когато видя как тя постепенно се отпуска. Постара се обедът да премине непринудено и без въпроси, които биха я накарали да се затвори. Играта го увлече, тя вече се смееше на шегите му. След крехкото пилешко, дойде ред и на десерта. Томас ù подаде менюто:

- Обещахте, че ще попълня пропуска си...

Мелани се усмихна:

- Тук едва ли приготвят така кафе.

- Да попитаме! – и той повика сервитьора, който вдигна учудено вежди като чу странната поръчка. Поклати отрицателно глава. Като видя, че Томас е готов да настоява, Мелани го изпревари:

- Тогава ни донесете две кафета, отделно разбита сметана и отделно малко канела.

Това се видя по-приемливо на сервитьора и той тръгна да изпълнява поръчката.

- Защо не ме оставихте? Щях да го убедя! – погледна я Томас.

- Защото не обичам препирни. На малко места се приготвя кафе с разбит жълтък и много хора не са чували даже за това. Като Вас. – добави тя.

- Добре, да отидем там, където приготвят такова кафе – настоя Томас.

- Вече поръчахме. И това ще Ви хареса, обещавам!

След малко им сервираха кафето, сметаната и канелата в плитка чинийка. Мелани сръчно смеси сметаната с щипка канела, после с няколко бързи движения разбърка част от сместа в чашата с кафе. Подаде я на Томас, който невярващо гледаше кремообразната, пухкава маса, с която се изпълни чашата.

- Не съм сигурна колко сладко обичате – каза тя – Така би трябвало да е добре за Вас. Опитайте го!

Той помириса, дъхът на щипката канела само подсилваше аромата на кафето, после внимателно отпи. Усети топлата и дъхава наслада да се разлива по небцето му, по езика... Пропуснато удоволствие, наистина!

Мелани го наблюдаваше, така наблюдаваше всеки, който опитваше от специалитетите ù и се опитваше да отгатне мнението му по лицето. Томас беше очарован, пролича си. Тя приготви чаша и за себе си.

С кафето обедът свърши. Над масата надвисна плътно мълчание, което като че ли никой от двамата не искаше да наруши. Мелани първа проби дупка в тази плътна завеса:

- Трябва да тръгвам вече...

Томас сякаш се завърна отнякъде:

- Да... Хайде, ще ви изпратя!

При тези думи тя незабележимо трепна. Май вече не ù се искаше да я изпращат. Още не беше преодоляла последното изпращане и още имаше печат на челото си от него...

- Ще взема такси, благодаря!

Томас престорено се намръщи:

- Как така? Нима ще ми отнемете изконното мъжко право да бъда джентълмен?

Мел не поде шегата:

- Няма нужда, наистина!

Вече бяха пред ресторанта и все още не бяха постигнали съгласие. Томас настояваше да я изпрати, но тя действително не искаше това. Нямаше да може да издържи още една такава сцена, защото дори и за толкова затворен човек като нея беше ясно, че Томас има по-специални очаквания от срещата им.

***

„По дяволите! По дяволите! По дяволите!”. На Мел ù идваше да избухне на глас и само пълната с пътници луксозна класа на самолета я караше да стиска зъби. Предната вечер вкъщи тя бе крещяла „По дяволите!” цял час, но това ни най-малко не промени нещата към по-добро.

Още докато спореше с Томас Кинг дали да я изпрати, усещаше, че нещо ще се случи. Но че ще се случи точно това, не можеше да допусне въобще. Как можа всичко толкова да се обърка! Тя погледна към голямата плоска чанта, в която носеше документацията по сделката и преносимия компютър. Идваше ù да я хвърли през илюминатора! Едва вдигна ръка да я хване, когато Никълъс ù я подаде на летището. Обърна глава наляво, където Томас, затворил очи, се беше разположил удобно на креслото. Мел, напрегната и изнервена, закопня да си бъде у дома, в лилавото езеро, с чаша горещ шоколад... и с Пит. Странно, Пит не се беше обаждал скоро. Обикновено не правеше чак толкова дълги паузи, а тя беше толкова заета през тази седмица, че също не му се обади. Дали пък не беше се обидил, задето му се развика като му разказваше за предложението на шефовете си? Не, едва ли! Пит не беше дребнав и ù беше прощавал много по-големи обиди от това избухване. Може би беше заминал за уикенда с Алекс. Най-вероятно е така. Като се върне в Ню Йорк, ще му се обади да се видят. Постепенно с мисълта за Пит тя се успокои дотолкова, че да се замисли за предстоящата среща с Робърт Максуел. Трябваше да бъде убедителна, а нямаше никаква представа как да го направи, като беше толкова несигурна, че даже и седнала усещаше как краката ù треперят. „Старият Боб ще те хареса, Мелани, сигурен съм!” – беше ù казал Никълъс – „Разчитам на теб, както на Хенри или на себе си! Ще се справиш, всичко ще е наред!”. Мелани си даваше сметка, че очакванията към нея са големи, иначе защо старши съдружник като Никълъс Стронг ще идва лично да я изпраща на летището, когато в корпорацията го чакат важните му японски партньори и контрагенти?! Именно заради тях му се наложи да остане в Ню Йорк. Посещението им беше планувано отдавна и по посрещането им течаха солидни подготовки. Не беше предвидено сделката с Томас Кинг да се проточи толкова и още повече да се налага пътуването до Чикаго. Именно това обсъждаха Никълъс и Хенри, докато Томас искаше от Мелани да се срещнат насаме. Никълъс смяташе да изпрати Хенри да довърши сделката, разчиташе на него и вярваше, че той ще се справи отлично. И той би се справил наистина, ако не беше този инцидент.

Мелани се облегна назад и затвори очи. След малко крадешком погледна към Томас, като че ли спеше. Онази вечер пред ресторанта те шеговито поспориха, но тя усещаше, че той иска повече от това просто да да упражни кавалерството си и да я изпрати. Макар че не беше направил явен намек, все ù се струваше, че има към нея някакви... стремежи. Мелани не искаше да назове предчувствието си с истинското му име, но беше сигурна, че не се е излъгала. И това беше втората причина, поради която негодуваше, че трябва да сключи сделката сама.

Когато пред ресторанта онази вечер мобилният ù телефон звънна и чу гласа на Никълъс, който я попита къде е и ù нареди да чака Артър да я вземе, прие това като спасение от нежеланото изпращане на Томас. Ако знаеше какво ще последва след това, щеше да предпочете... Всъщност, едното нямаше общо с другото. В лимузината видя един твърде разтревожен Никълъс. Още преди тя да попита каквото и да е, той каза:

- Хенри ми се обади от спешното отделение в болницата.

Мелани се стресна:

- Какво е станало? Добре ли е?

- Още не знам със сигурност, но е имало катастрофа.

Болницата беше наблизо и те не пътуваха много. При Хенри завариха сивокоса жена, чиято тревога личеше, въпреки усмивката, която се мъчеше да задържи на лицето си. Влязоха, тъкмо когато Хенри казваше:

- Не се тревожи, майко, наистина съм добре!

На лявото слепоочие имаше рана, а през разкопчаната пижама се виждаше широка превръзка, която минаваше през гърдите му. Никълъс протегна ръка към жената:

- Беки, как си?

Тя отговори по инерция:

- Добре съм, Ник! – после се обърна към Мелани. Никълъс ги запозна и изведе Беки, за да потърсят лекаря и да поговорят с него. Мелани остана при Хенри. Изведнъж се усети отмаляла и седна на стола до леглото. Миризмата на болница я замая и тя за момент забрави,  че е дошла да види Хенри, който въпреки болката в ребрата си се радваше на появата ù. Не беше молил Никълъс да я доведе, но той може би се досещаше какво става с него. Тя вдигна поглед и срещна неговия, усмихна му се:

- Как си, Хенри? Какво се случи?

Той ù разказа набързо, че се прибирал с колата си. Щял да се приготвя за полета към Чикаго, тъй като японците пристигат на следващия ден и Никълъс трябва да остане. На пътя изскочило дете и за да го предпази, се ударил в един стълб. Докато Хенри говореше, в стаята влязоха Никълъс и Беки, придружени от лекар в синя престилка, който любезно, но бързо обясни, че травмите не са сериозни, има натъртени ребра и повърхностни рани по главата. Ще остане за наблюдение през нощта и ако се налага и следващия ден. И добави, че трябва да го оставят да си почива. След това всички набързо си взеха довиждане и излязоха. На Хенри му се искаше Мелани да остане при него и дълго гледа вратата, затворила се след нея.