Какво оставяме след себе си

  Стоян махал с ръка на жена си и невръстните си деца, докато влакът се отдалечавал от перона. Командировали го. Отново. Този път в Петрич. Дали тъгувал ли? Не. Цели четири месеца бил прекарал със семейството си у дома и му било дотегнало. Стоян бил все още по детски любопитен и със свободна душа. И нищо, дето го връзвало не търпял за дълго. Освен съпругата си. Не че Стоян не изкарвал добри пари, но все пак благоверната му била от богато семейство и живеела в къща като палат. Бракът му с нея го измъкнал от сивотата на забутаното селце, в което отраснал. И той вече не бил „някакъв си”, а „Някой”. Знаел, че всички негови съграждани му завиждат и това го изпълвало със задоволство. Но…такъв си бил Стоян – кипящ от енергия, млад още, хубав, със сини очи. И винаги е бил любовчия. Жените го харесвали, а той знаел как да се възползва от това. Пък и виновен ли бил, че има „слаби ангели”. Все пак е мъж…

  Едва слязъл на гарата веднага забелязал една фина девойка, опитваща се да носи огромен куфар и и́ се притекъл на помощ.

- Госпожице! Нека Ви помогна – казал и с плътния си глас той, а момичето го погледнало изненадано, без да може да откъсне очи от неговите – сини, много сини.

- Благодаря Ви… – промълвила тя и пуснала тежкия си товар.

 - Ама моля Ви се, няма за какво. Далеч ли живеете, ще Ви придружа – предложил Стоян услугите си с охота.

 Не, всъщност…съвсем близо.

 И без повече разяснения двамата тръгнали към изхода на гарата.

 Докато вървели тя сякаш не смеела да го погледне. Стоян харесал нейната срамежливост. Той веднага разпознал в нея „лесната плячка”.. Не за друго, а защото била стеснителна и наивна, най-вероятно – самотна. Самотните хора често са склонни да правят грешки. А Стоян е мъж, с който е трудно да не сгрешиш.

  Стигнали пред нейната скромна къщичка почти без да разговарят. Но той вече знаел името и́ – Росица, и дори – къде живее. Това му било достатъчно.

  Когато Роси понечила да си вземе куфара, уж неволно ръката му уловила нейната. Тя цялата се разтреперила, а Стоян видял това и с цялото си нахалство я погледнал в очите, пронизвайки я с поглед, така, сякаш и казвал: „Вече си моя. И то без усилие.” Тя дръпнала силно багажа си и му благодарила отново. Толкова тихо, че едва я чул. А той и́ казал:

- Ще ми благодариш, когато се видим на по чаша чай, Росица. До нови срещи! - обърнал се и тръгнал надолу по тясната уличка. Бил много висок, с широки рамене, тесният панталон в тютюнев цвят му стоял толкова добре, че изглеждал като излязъл от модно списание.

  Роси не отвърнала нищо. Старата и майка вече излизала из вратата бавно, накуцвайки, но с видимо нетърпение и да прегърне детето си.

  Младото момиче не посмяло да проследи с поглед своя нов познайник и се прибрало припряно в скромния си дом. Но цяла нощ не могло да мигне. Мислело си за него и се усмихвало. Усмихвало се както никога досега.

 Още на следващия ден Стоян потърсил Роси. Веднага след работа отишъл пред къщата и́ и я повикал. Тя излязла щастлива и цялата сияела, макар да се опитвала да прикрие това. Той също се радвал. Защото и през тази командировка нямало да скучае.

  Няколко дни по-късно Стоян си пренесъл двата куфара при Росица. Нейната майка приела това със свито сърце, но тя за първи път виждала дъщеря си с такъв грейнал поглед и това я радвало. Бащата на Роси си беше тръгнал, когато тя бе едва на пет години – избягал с любовницата си и повече не ги потърсил. Девойката израснала с този спомен и със сълзите на майка си в тъмните нощи. Срамежлива била, но повече мълчала от страх - страх да не я застигне същото. А за мъжете нямала добро мнение. Ясно защо.

  Бедната Роси! Тя не знаела, че среща същия човек като баща си. Че и по-лош.

  Стоян бил първата и любов. Той се превърнал във всичко за нея. Тя му готвела най-вкусните си гозби, с часове редяла масата преди той да си дойде, слагала вази с цветя навсякъде и купувала с прясно откъснати плодове. Започнала все по-често да ходи на фризьор и да си купува нови рокли, а Стоян винаги забелязвал всичко това и я поощрявал с  комплименти. Нощем правел любов с нея, а тя никога не била предполагала, че това може да е толкова хубаво.

  Стоян и бил казал, че е командирован тук за шест месеца и после ще се върне в Сандански, но тя се надявала, че ще поиска да остане. Бе пропуснал да и спомене за жената и децата си. Нямало да е същото, ако и го каже и той го знаел.

  И ето, че краят на шестия месец дошъл. Стоян все по-често говорел за заминаването си.  Но Роси не се страхувала, защото вярвала, че може да го спре. Дни преди този, в който трябвало да напусне града, младото момиче го чакало нетърпеливо на прага на дома си. Той се прибирал изморен от работата под жарките лъчи на юлското слънце. Когато влезнал през портата тя изтичала към него и се хвърлила в обятията му. Стоян я прегърнал с неохота. Виждал, че тя не гледа на заминаването му на сериозно и това го изнервяло.

     -      Роси, приготви ли ми багажа? – попитал я почти строго той – Събота наближава.

     -      Но, Стояне… - рекла тя, ала не успяла да довърши.

     -      Никакво „но”. Ти знаеше, че ще си тръгна.

  Роси стояла и го гледала почти разплакана и с недоумение. Тази студенина в гласа му я уплашила много и цялата се разтреперила.

- Стояне! Аз мислех, че ме обичаш, Стояне… промълвила тя през сълзи.

- Обичам те. – отговорил той, докато си навивал ръкавите, за да измие почернелите си ръце на чешмата отвън – Но е време да си вървя.

 - Но… как да си вървиш…Няма ли да останеш…С мен да останеш… тя приседнала на прага и отпуснала рамена. Почувствала се безкрайно уморена и отчаяна.

 - Не. – пронизал я с поглед той – Оправи ми куфарите. Ще спя на хотел тия дни. С тебе не може да се говори.

  Това и казал и излязъл от дворчето. Сякаш нищо не е било. Сякаш не му е никаква. Прислужница само. Хазяйка. Нищо повече. Не могла да помръдне. Ръцете и увиснали в празното пространство. Задавила се от плач и гърлото и се свило от болка. Изобщо не знаела колко време е стояла така, защото за нея времето сякаш спряло. Не видяла кога той е влязъл в къщата и е натъпкал дрехите в двата си куфара. Видяла го, когато излязъл с тях навън. Стоейки с гръб към нея и́ казал през рамо:

- Сбогом, Росице. – и тръгнал с бързи крачки по тихата улица.

  А Роси, събрала сетните си сили, побягна след него.

- Стояне! Стояне! Сотянчо… викала го тя.

  Стигнала до него и с една последна искрица в почернелите си от мъка очи го погледнала и промълвила:

- Стояне, чакаме дете…

  Стоян изпуснал куфарите, а сините му очи станали мрачно зелени.

 - Какви ги говориш? – изкрещял той бесен. – Да не съм те чул, ясно ли ти е! Я я виж ти, изхитрила се е! – и се приближил към нея като див звяр към жертвата си – Так ли си решила да ме вържеш, а?

  Тя се свлякла на прашната уличка. Паднала там и заридала. Струвало и́ се, че умира. Искало и се даже да умре, вместо да гледа как този, когото обича повече от всичко, повече от себе си, е чужд за нея сега. Чужд е малко – мрази я. Той я мрази. Защо… За какво…

  Стоян обаче се стреснал от гледката на лежащото на земята тяло и се навел към нея. Взел я на ръце, сякаш тежала, колкото перце и бързо я отнесъл към къщата. Бутнал с крак вратата , влязъл в нейната стая, оставил я на леглото и започнал да и́ разказва. Всичко и разказал – че има жена и две момичета на пет и на седем години, че е зет на къща, че тъст му е много богат и влиятелен и няма как зетят му да го излага. Той не можел да напусне Сандански. Когато дошъл тук се влюбил в нея. Влюбил се, но нищо не може да направи, за да са заедно.

  Ни жива, ни умряла Росица слушала, с поглед вперен в един от ъглите на стаята, без да продума. Тя дори не предполагала, че Стоян е женен, че има деца. Предния ден бе разбрала, че очаква дете и се беше почувствала спокойна, че ще успее да задържи любимия си. А ето че ден по-късно знаела, че той никога няма да бъде нейн.

- Махни детето. – казал Стоян. Той знаел, че Роси не го лъже, колкото и да му се искало. Не била такава. Била честна. И добра. Като ангел невинна. – Ще го махнеш, нали? – погледнал я през рамо.

- Не. Няма да го махна. Ще си го отгледам сама и то ще е моята радост. Защото ще ми напомня за тебе. – казала тя, докато сълзите се търкулвали по зачервените и́ страни. – Но ти не се страхувай. Аз няма да те търся. Тръгвай си.

  Не го поглеждала вече и не хлипала. Роси нямало да го спре. Не искала той да остави жена си и отрочетата си, както нейният баща бе оставил нея и майка и́ някога.

  Стоя въздъхнал. Изправил се и си тръгнал. Изчезнал така, както бил дошъл. Изневиделица.

  Майката на Росица се прибрала късно от пазара. Заварил я там, на леглото, цялата обляна в сълзи, без да издава и звук.Уплашила се, затичала се, докато повтаряла името и́. Но Роси и разказала всичко чак на следващия ден. Тоя ден тя не могла, нямала сили.

  Стоян заминал. Прибрал се при своето домочадие и ги разцелувал, както всеки друг път. Сякаш нищо не е станало. Сякаш нищо не е било. А Росица станала на другата сутрин и въпреки, че след разказа и́ нейната майка настоявала да махне детето, тя си облякла най-хубавата рокля, вързала косите си на кок и отишла на разходка из центъра на града. Тя щяла да отгледа своята рожба. Стоян е безотговорен, безмилостен. Но тя го обича. И детето му ще обича още повече.

  Изминали почти две години. През февруари Росица родила син. Той бил още мъничък и не можел да попита за баща си. Но Роси виждала в сините му очи Стоян и се чувствала някак щастлива, въпреки тъгата си. Изпитвала радост, въпреки горчилката на болезнено изпиващите я спомени.

  А къде бил Стоян ли? Пътувал. За Петрич. Командировали го там отново. Той мислил за Росица. Не за детето си, а за нея. Тя го бе запленила, въпреки че това не пролича от начина, по който я оставил. Хищническият му инстинкт се изострял при мисълта за невинността и безпомощността и́ , при спомена за крехкото и тяло, напълно подчинено на неговото. Жена му отдавна познавала номерата му и не му вярвала нито на приказките, нито на постъпките. Тя знаела що за стока е Стоян, но знаела също, че той се боял от гнева на баща и́ и използвала това, за да го сплашва. А той вече не намирал у нея нищо привлекателно. Да, нямало да я остави никога. Но не я желаел. Изобщо.

  И ето, че почти две години след раздялата с Росица, той слязъл пак на гарата, където я бил срещнал за първи път. И знаете ли къде отишъл? Пред дома и́. С двата куфара.

  Когато го видяла тя почти припаднала – прималяло и́ , но я свестил страхът за детенцето и́ , което тъкмо правело първите си самостоятелни крачки и то твърде уверено. Тя взела детето на ръце и бавно отворила портата.

- Здравей, Росице. – казал и́ Стоян с онзи същия глас, с който и́  беше говорил при първата им среща. Подпрял се беше на оградата и я гледал любопитно, нахално, похотливо дори.

  Преди Роси да успее да отговори (не че можела точно в този момент) майка и изхвръкнала иззад къщата и се развикала с все сила. Обиждала натрапника и го проклинала. Накуцвайки, опитвала възможно най-бързо да стигне до този ужасен човек и да го прогони завинаги.

 Но Стоян стоял невъзмутимо. Той знаел много добре каква власт има над Росица и напълно уверен, че ще остане в нейния дом. И бил прав. Тя прибрала куфарите му, подредила дрехите по рафтовете в гардероба, изчистила прашните му обувки и се заела да приготвя вечерята. Той играел с малкия Петър, но не като баща със своя син, а като гост със заварено в гостоприемен дом дете.

  Росица сложила гозбите на масата след като приспала детето. Майка и́ не пожелала да седне с тях. А Стоян похвалил печеното и домашното кьополу все така, както правел някога. Роси слугувала мълчаливо. После си отчупила парче хляб, гребнала и от зеленчуковото пюре. Но не могла да го опита. Пуснала лъжицата и погледнала Стоян.

- Защо дойде?

       Той вдигнал поглед към нея и се усмихнал. 

- Защо, мислиш? Исках да си те видя.

- Мене ли?

- Тебе. – и добавил – И детето, де.

- Да… изстенала тихо Росица и нежните и устни потреперили.

- Нали няма да се разплачеш? Тук съм. А ти си станала още похубава…

  С едно движение Стоян застанал до нея, взел я от стола на ръце и както я държал така опряна о него я зацелувал страстно. Тя се почувствала безсилна да се пребори с това, което изпитва. Болката не била изтрила спомена за любовта им, нито за неговото докосване. Тялото и още помнело устните му. Понякога, в най самотните си нощи, тя бе мислила за тези свои усещания, без да успее да прогони от ума си тези мисли. Чувствала се толкова неловко тогава, обземали я угризения, срамувала се от себе си. Но сега, в прегръдките му, не чувствала нито срам, нито свян. Тя се отдавала на този, когото обича. Тя се отдавала на бащата на детето си.

      Животът на Стоян се превърнал в една двойна игра, в една двойна лъжа. А животът на Роси – в низ от кратковременна радост, последвана от тъга и очакване. Нейният любим идвал и си отивал през годините – за месец, за два, за шест месеца, след година и шест месеца… Стоян имал две жени – една в Сандански и една в Петрич, и три деца, които скоро щели да са четири…

     Росица родила втория си син шест години след първия. И докато децата растели, знаели, че баща им често пътува в командировка – в Сандански. А семейството на Стоян свикнало с работните му престои в Петрич. И всичко това се превърнало в ежедневие, в нещо нормално за всички. Но как никой не помислил за бъдещето на тази история. За това какво ще стане, когато децата пораснат, и когато момчетата разберат къде е Сандански, а момичетата – Петрич.

    Времето минало. Роси отгледала сама синовете си и се грижела за своята болна майка. Съпругата на нейния възлюбен също полагала почти сама грижите за своите две деца. А Стоян…Стоян си имал всичко – разнообразието, без което не може, свободата да бяга от постоянното, силата да властва над второстепенното -  сигурност от една страна, любов и страст от друга…Сбъдната мечта нали, Стояне? Сбъднатата мечта на един комплексиран човек, на един самонадеян, самодоволен, безотговорен тип, който проваля не толкова своя живот, колкото на много други хора.

    Няма скрито-покрито. Всяка тайна бива разбулена все някога. И когато мълвата за „второто семейство” на султан Стоян стигнала до жена му, тя не повярвала. Но колегите му били споделяли през годините с доста свои съграждани, че многоженецът прегръща млада жена из парковете на Петрич и носи на раменете си невръстните и́  синове.  И Елена повярвала, колкото и да не и се искало. Познавала Стоян добре и знаела, че възможно да забърка някаква такава каша, но все си мислела, че няма да стигне чак дотам. Все го питала, ала той отричал. И един ден, решена да разбере всичко със сигурност, платила на един от ортаците на неверния си съпруг, за да и представи доказателство за измяната. А когато получила снимките с неохота му хвърлила остатъка от договорената сума. Разгледала запечатаните мигове на Стоян, Росица и поотрасналите им отрочета. Не се разплакала. Отишла право при него и му се разкрещяла като господар на роб, позволяващ си волности. Докато бълвала змии и гущери, скъсала на парченца снимките и ги хвърлила в запалената камина. Заплашила мъжа си с изгнание в опустялото му село, мизерен живот без богатството на нейния родител и работата, който той му бе уредил, и завършила гневния си монолог с думите:

- Ти не ме интересуваш, неудачнико. Но моите дъщери ще имат баща. Дотук беше с твоите командировки.

   Росица никога не знаела кога точно ще се появи Стоян. Но минали години без вест от него. Тя се стопила от мъка. Забранявала на децата си да питат за баща си, а те и не искали да го правят, защото виждали, че заговорят ли за това, майка им избухва в плач.

   Стоян привикнал да е примерен отново. Работел в Сандански, а в почивните дни вършел нещо по двора. Не му било кой знае колко трудно да се примири с положението. Така – така. Какво можел да стори.

   Но синовете му пораснали. Станали мъже – високи и силни, като баща си. Те жалели майка си, боляло ги да я виждат такава – съсипана, изнемощяла, полужива. Малко след пълнолетието на втория си син Росица починала. Оказало се, че отдавна знаела за коварната болест, превзела тялото и́ , но на никого не казала. Споминала се преди старата си майка. Момчетата били до нея в сетните и часове и плакали неутешимо. Само нея си имали те. Само нея.

   Решени да открият безотговорния си баща, за да му съобщят за кончината на свята майка, заразпитвали бабата за него. И тя им разказала всичко – от начало до край. В един ден, в един миг, две деца, та макар и възмъжали – загубили толкова много – майка си, баща си, корените си, илюзиите, които имали за живота. И се почувствали като две бездомни души, като кръгли сираци. Каквито всъщност били…

   Момчетата изпратили своята майка по пътя и към вечността. Те заели доста пари, за да и устроят погребение, каквото подобава. Сега се налагало да работят още повече, за да могат да си позволят нормален живот. Подкрепа нямали. Майка им не им оставила много – малката къщичка, болната си майка и спомена за безусловната любов, с която ги отгледала, въпреки своята болка.

   По-големият син на Росица и Стоян – Петър – бил разговорлив и общителен млад мъж. Той обичал да е сред хора, да научава нови неща всеки ден. А по-малкият – Павел – точно обратното – неведението, в което растял, и непрекъснатите нервни кризи на крехката му майка, го направили недоверчив и затворен човек. Той проявявал безкрайни доброта и нежност към животните и домът им скоро заприличал на приют за всякакви Божии твари, но от хората странял. Точно както някога страняла неговата майка.

   Павел не искал дори да чува за баща си, но Петър държал да го открие и да му потърси сметка за стореното. И го направил. Стоян седял на една пейка пред дома си и отпивал дълги глътки от стъкленото бирено шише. Съвсем съсухрени изглеждали дългите му ръце, а кожата му – бледа и повехнала. Нямало и следа от онзи силен и самоуверен мъж, който бил някога.

- Стоян ли се казваш? – викнал Петър към баща си и занемял от неговия поглед – поглед  на безумен човек. В тези сини очи, пленявали женските сърца някога, сега се давел Стоян във водовъртежа на лудостта.

- Ти..кой си? – измънкал клетникът.

- Аз съм твой син. Петър.

- Петър…аз нямам син. Деца нямам. – Стоян гледал нещастно в охлузената земя, подпирайки се на биреното шише и люлеейки го наляво надясно. – На мен никой не ми казва „татко”.

  Изведнъж из портата изхвръкнала прясно боядисана червенокоса жена, накипрена, прекомерно гримирана и…побесняла.

- Какъв си ти и какво искаш? – викнала срещу Петър тя, гледайки го сякаш отвисоко, въпреки че той бил с три глави над нея.

- Търсех Стоян. И го намерих. Той ми бил баща.

  Елена пребледняла. Поела си въздух дълбоко и се заоглеждала наоколо – само дано съседите и не видят какъв цирк се разиграва на улицата. Авторитета е преди всичко. Този самозванец тук трябва веднага да изчезне.

- Върви си веднага, защото не знам дали ме разбираш! – изсъскала Елена през зъби и махала заплашително с ръка,  натежала от златните накити.

  Петър се зачудил как е редно да постъпи – да се развика ли на тая луда жена, която го обижда с това си държание, или да погне с юмруци този свой „баща” – луд ли, пиян ли.

Но запазил самообладание.

- Нищо твое няма тука! Тия палати са на моя баща! Тоя мизерник нищо не е донесъл в тоя дом! И ти нищо нямаш! Ясно ли ти е! Само аз и МОИТЕ деца! – разтреперана и с зачервени очи крещеше стопанката.

- Аз нищо не ви искам. Дойдох само да кажа, на този човек, че майка ми почина. И да знам кой е той. Нищо повече.

  И тъкмо, когато се почувствал някак странно успокоен от това, че не само той и брат му са живели в утопия, Петър отново чул разгневения писък на червенокоса жена:

- Марш! Марш от тука! Чуваш ли! Лъжец! Лъжци! Живота ми съсипахте, измет такава! И ти, и твоята майка – проклети да сте!

  Е, сега Петър как да замълчи! Сърцето в гърдите му заби лудо, кръвта нахлу в главата му, обхвана го гняв – ужасно силен, опустошителен гняв. „Сега ще види тази безчувствена, чудовищна жена.” – помисли си той, когато нечий вик го спря:

- Мамо! Майко! Какво става?! – стипчив, разтревожен глас прекъснал яростта му. През портата излязла млада жена – висока, слаба, със същите сини очи. Като неговите. Като на баща му.

  Петър се вторачил в нея. Колко много си приличали! Тя го гледала вцепенена. Разбрала кой е. Тя знаела всичко - колкото и да се опитвала да го скрие майка им, тя и нейната сестра били чували не веднъж за подвизите на своя родител. Имали братя. Двама. И ето че единият стоял пред нея сега.

  Петър изпитал почти радост от това, че вижда Марина. Все пак тя е негова сестра – еднаква кръв тече във вените им! Но…бързо се разочаровал.

- Майка не  ти ли каза да си вървиш! Махай се! – озъбила се тя и сложила ръка на раменете на майка си. – Хайде, мамо, прибираме се вътре! Този натрапник си тръгва!

Изтощен от всички противоречиви емоции и разочарован от безумните срещи с тези хора, Петър отстъпил крачка назад и казал само:

- Добре, че не съм ви познавал. Подобре. – обърнал се и си тръгнал. Докато вървял към паркираната си наблизо кола, чувал как сестра му крещи на общия им баща:

- Влизай бе! Хайде! Пияница такава! На луда глава само бира и липсва!

  Наистина…Никой не наричал „тате” лудия Стоян…Като кастрирано псе той мудно последвал жените, без да поглежда назад. Ех, Стояне…безмълвен, бездомен, безумен…

  Бавно се претърколили годините. Но минали, няма как да е инак. Децата на Стоян опитвали да поемат по своя път, да вървят някак, на някъде, да подредят живота си.

  Марина завършила две висши образования, последното – във Виена, и останала да живее и работи там. Изглеждала много добре, дори след като прехвърлила четиридесетте – висока, слаба, със сини очи, но така и не създала семейство, не заживяла с никого. Смятала, че е по-добре да нямаш нещо, което можеш да загубиш по чужда вина. Та човек може да е сигурен само и единствено в себе си! Другите винаги са готови да те предадат. Тъй че е безсмислено.

  Сестрата на Марина – Анелия, родила дете на властен и свободолюбив мъж. И макар да живеела с него – тя почти не го виждала. Той все отсъствал някакви мъгляви за нея причини, които той наричал „важни дела”, а Анелия приемала безропотно това, че него го няма. Дните и били сиви и скучни. Радост и утеха намирала единствено в своя син, но пред хората се усмихвала и дори се хвалела, че нищо не и липсва в живота. Всъщност – тя заживяла живота на майка си. И без друго била свикнала да вижда именно него и продължила да съществува по същия начин.

  Павел останал сам в къщата в Петрич. Дълги години работел като охрана в някакъв склад. Там нямало с кого да разговаря и това му харесвало. Зад привидното безразличие и студенина, душата му била толкова чувствителна, че той я усещал като безспирно кървяща рана. И не искал никой да бърка в нея. Обикнал самотата си, той не успял да закопнее за нищо друго. В един дъждовен ден някакъв съсед го намерил – нагълтал се със сънотворни и починал. Говорело се, че съвсем не било случайност, а сам убил себе си, за да спре страданието, което не могъл повече да понесе.

  Петър заживял в столицата. Първоначално работата му била свързана с чести пътувания и командировки, но това го напрягало. Той мечтаел да намери своя бряг в бурното море наречено „живот”, и го направил. В София срещнал бъдещата си съпруга и майка на децата си – Христина. Било любов от пръв поглед. Толкова бързо се случили нещата между тях, че едва месец по-късно Петър заживял с момичето. Малко след това научил, че родното място на Хриси е град Сандански. И се наложило да отидат до там. И колко изненадан бил да научи, че нейния дом е в съседство до този на бащата и сестрите му.  „Как е възможно това?...” – мислел си Петър, докато се взирал в запустелия дом, пред който за пръв и последен път видял своя родител. След няколко години дори се преместил да живее в южния град със семейството си и противно на своите очаквания - се почувствал добре там – спокоен и щастлив. Но той имал с кого да сподели живота си, за разлика от другите му познати, които някога обитавали онази богаташка къща. Той имал това, което цял живот му липсвало. И бил готов на всичко, за да го запази. Единствено той намерил сили да превърне болката в жажда за живот.

  Стоян белязал толкова много съдби, а умрял полудял, неосъзнаващ нищо, несъжалил за постъпките си. Разбил на парченца толкова много животи, не и своя. Оставил децата си без спомени, без вярата в доброто. Научил ги на болка и разочарование. А жените в живота му допуснали това да се случи, наричайки „любов” един егоистичен синеок мъж.

   Дали съдбата ни е предначертана и ние всички сме зависими от нейните капризи, или необмислените, хаотични действия на човек, неуспял и непожелал да поеме отговорностите в живота си, водят след себе си всички беди на света… Аз не знам. Но каквато и да е истината – ние трябва да се научим да мислим по-малко за себе си, и повече за това, което оставяме СЛЕД себе си. Нали?