Какво оставяме след себе си
Стоян махал с ръка на жена си и невръстните си деца, докато влакът се отдалечавал от перона. Командировали го. Отново. Този път в Петрич. Дали тъгувал ли? Не. Цели четири месеца бил прекарал със семейството си у дома и му било дотегнало. Стоян бил все още по детски любопитен и със свободна душа. И нищо, дето го връзвало не търпял за дълго. Освен съпругата си. Не че Стоян не изкарвал добри пари, но все пак благоверната му била от богато семейство и живеела в къща като палат. Бракът му с нея го измъкнал от сивотата на забутаното селце, в което отраснал. И той вече не бил „някакъв си”, а „Някой”. Знаел, че всички негови съграждани му завиждат и това го изпълвало със задоволство. Но…такъв си бил Стоян – кипящ от енергия, млад още, хубав, със сини очи. И винаги е бил любовчия. Жените го харесвали, а той знаел как да се възползва от това. Пък и виновен ли бил, че има „слаби ангели”. Все пак е мъж…
Едва слязъл на гарата веднага забелязал една фина девойка, опитваща ...