Написах набързо преди време

На някакво крехко стъкло, между два стоманени свята:

“i’m leaving for paris”*

и го написах с маминото червило за специалните поводи.

“parish li?” попитаха недонаучените.

От обич към Музиката и аз родоотстъпих:

“you don’t really care for music, do you?”**

После коварно смених едно ударение.

Паря, отвърнах.

И хапя. Огнедишам понякога...

Иначе не съм лош човек.

Е, не много лош…

Паря, да. Ала само онези, които се опитват да гасят моя огън с ризата на ближния;

с предвзети въздишки

и с подпъхнати грахчета-истини,

които убиват на моите нощи в завивките.

Хапя само вратовете на измислените кръвопийци,

на никому ненужни градинари

(какво яде вегетарианец-канибал?)

и също тъй на разни почти безглави призраци

(от куртоазия и любопитство само).

А огнедишам винаги, когато бъда предизвикана.

Когато сабите, които уж трябва да гълтам,

са по-големи, отколкото мога да ги понеса.

Обаче аз все пак ги понасям

във вихърен танц сред унили огньове.

Опърлям си веждите,

овъглям се цялата от глава до пети.

Горя.

Ама нейсе – сама си избрах тая клада -

нали пък съм вещица

по природа

Влияние

и възпитание.

А вещицата без своята клада…

Закъде!?

Само тлеейки почти безнадеждно

се чудя…

Разбра ли Париж, че тук

Някой попита

“parish li?”

О, дано да е затворил очите си и за тази постъпка Париж.

Иначе сигурно щеше да се засрами…

И Срамът да запали по бузите му похотливо прекрасни пожари.

A щом веднъж Париж се засрами,

щом Париж веднъж загори,

това е Краят на всичката влага

и всички, всички, а не само вещиците по кладите,

ще горим в този Срам.

Моли се само да не е разбрал.

И за дъжд се моли…

Аз заминавам отново,

защото тук ми пари достатъчно дълго.

*заминавам за Париж

**не ти пука наистина за Музиката, нали?