Глава първа

За изперкалия народ и за мен – единствения нормален – според компетентното ми самомнение. А после започва натрупването на стъкълцата в пъстрия калейдоскоп.

Съвсем се ошашави тоя свят, казвам ви го убедено. Да вземем нормалните хора. Намаляваме. И защо? Ами викам оня ден на съседчето Дамян – „Човеко, стига с тия обеци, с тия мазила.! Ти мъж ли си или?”. А той сумти: „Чакам, казва, да видя кои са повече – мъжете или жените, та тогава да се определя!”.

И това да е, ами психясахме и с пустия му птичи грип. Внучето вчера си гука с бабата. Та тя го глези : „Кажи, бабиното. Как вика кравата?” – „Мууу”. „Браво! Ами котето?” – „Мяуу”. „Ха тъй, детето ми. А петлето?” – „Апчихиии”.

То и снахата, зорлем поетеса, стихчета японски прописа. „В небето жерав високо прелита. Кихайки”. Избръмчахме, да ти кажа. И не е от грипа, не е.
Снощи си пиех ичкията в кварталното гараж-кафене-барче и сяда до мен комшията Ванко Митничарчето. Шмърка цигара, гълта уиски и мърмори: „Ръцете се плъзгат по гърба, отиват пред гърдите, бавно се спускат към талията…”

„Ванко – викам му – каква е тая Камасутра, дето я преговаряш? Жената ли ще зарадваш?”. Пък той пъшка: „Остави се, бай Пешо, нов шеф дойде, та сега иска да учим наизуст инструкцията за митнически преглед на особено съмнителни лица”.

То и това – иди-доди, ами като се скарали Иванови от петия етаж? И то защо? Върнала се тя внезапно, гледа – по земята разни дамски тоалети, а разопакованата им собственичка в леглото. В ръцете на благоверния й! Като се разкрещяла: „Как не те е срам! Каква е тая?”. А мъжът й спокойно запалил без цигара, пък обяснил: „Тази, рекъл, скъпа моя жено, е лекарството ми срещу вечното ти главоболие”.

И не е първият. Миналата седмица си седим с Митето комшията в парка, говорим си за онова тежко минало, от което се надяваме да се върнат някак си цените и младостта ни, пък до нас се разполагат баща и син. И си бъбрят. „Тате, казва малкото, защо мама все е сърдита?”. „Защото винаги вечер я боли глава”. „А защо я боли глава?”. „Защото тате не носи достатъчно пари у дома”. „А защо не носиш достатъчно пари?”. „Защото тате си дава парите по лелички, дето вечер не ги боли глава”.
Абе, не знам вече какво да кажа. Даже реших да спра с пиенето. А моята ме заспира. : „Кой, вика, тогава ще ме нарича „красавице”? Та и аз се оплетох. Нали съм си българин? А ние се славим с умението да излизаме от всяка криза, а още повече с таланта пак да се навираме там.

Глава втора

В която според традицията ви запознавам с основното местодействие. И с някои женски проблеми, създавани от самото мъжко съществуване.

Седя си аз в нашето гараж-кафене-бирхале-вариете-бистро над първата за деня чашка, а Ванката барманът я пълни за трети път. В кръчмата е като в депутатска глава – празно, тихо, чисто.

На съседната масичка се разположили две дами… Четири, ако ги смяташ на тегло. А може и пет, ако вземеш предвид картечната поредица на едната. Другата в нетипичен женски стил само седи и слуша. То и аз – какво да правя сутрин рано, с Митето комшията чак по обяд имаме среща в парка, се заслушах.

- Трудно е с мъжете вече – вика тя и ме поглежда като че е закусвала лимон с оцет -  Не знаят какво искат от нас. Оня ден викам на моя: „Какво харесваш повече – хубавото ми тяло или прекрасното лице?”. А той отговаря: „Чувството ти за хумор”.

Обаче, аз си знам как една жена може да завоюва един мъж. Най-напред трябва задължително да скъси полата и езика си. После езика може да го пусне свободно. Но – истинската жена не бива да има едно дете и един мъж. Стават егоисти. Е, не бива и като една позната. За да се предпази от СПИН, тя взема сериозни мерки. Мъже и спринцовки – само за еднократна употреба. По-лесно е да завъртиш неформален алтернативен креватен функционер. Или, по старому – любовник. А може да обявиш на мъжа си нерегламентирана лежаща стачка.

Мъж се търси и по хороскопа. Ако си змия – търси овен, ако си водолей – телец. Но не бързай. Жената трябва да е като политик – обещава като на избори, а като дойде до изпълнение – или не си добре, или домашният паричен фонд не позволява.

Един мой мъж… бивш, разбира се, решил да види как е при професионалистките. Та те му обяснили, че с левове може само при жена му.

Но, като става дума, пък и идват избори – защо не се въведе конституционно право и при нас? На четири години нов избор. Може и по-често. Защото ние сме по-амбициозни. Мъжете се хвалят с количеството, ние критикуваме качеството. Защо няма телефон за сексуслуги и за нас? Мъже да охкат и пъшкат насреща? Не може, защото не го бива да го направи на живо, ти искаш и да ти разказва.

И ме поглежда като че ние, пенсионерите, сме още мъже.

Глава трета

За самоходни гардероби, биология и тъжните реалности на извънпарламентарния живот

Преглътнах аз погледа й, преглътнах и чашката, преглътнах и от горещото кафе. Таман започнах да разправям на Ванко как един решил фирма да направи и…

Ама поред, роман е това – има време и за истории, и за описания на природни и женски красоти, и за няколко страници душевни вълнения, потреси и колебания в човека. 

Та – разправям му как Стамен комшията от петия етаж, направи фирма и, като примерен гражданин, отиде в съда да я регистрира. Обаче, съдията отказал да я впише в регистъра.
- Но защо? – учудил се примерният гражданин Стамен.

- Името не е нормално, сменете го – заявил съдията.

 Замислил се гражданинът Стамен, нови аргументи изложил:

- Но, господин съдия, нали от името й хората трябва да разберат каква дейност извършваме, да се доверят, рекламата още в названието един вид…Какво ще им говори, например, „Карабелмустакови”, да речем?

- Да, обаче вие сте си избрал такова название..

- Но то е най-точно, рекламиращо, изясняващо принципите и методите ни на работа. Я колко си е хубаво – „Далаверимпекс”!...

И издрънчава вратата. Влиза някакъв… и аз не мога го определи. Нещо като ходещ мелез между гардероб и багер. С такива ей рамене, с толкова безнадеждно пуст поглед. По интелект явно заема второ място след табуретките. А най-високото му постижение сигурно е в белота – тази най-интелектуална след тегленето на въже игра.
Вика с махване на ръката Ванката, тръква палец о показелец и изчерпил комуникативния си запас, грабва едно пликче от ръката му, пък после удря едно рамо на вратата – явно още не са му обяснили за ролята на дръжката, та си излиза.

- Ванка – викам аз – тоя от гущера ли е? Нали уж му скъсаха опашката, и то още при бат Бойко?
Ванката чисти една чаша, пълни втора, изпразва трета и с натежал глас казва:

- То, брат ми, тук биологията е друга. В книжките пише, че като откъснеш опашката на гущера – израствала друга, а оная умирала. При нас е друго – хем на гущера му никне нова опашка, хем от откъснатата уж пръква нов гущер.

Глава четвърта

В която най-после се появява Митето комшията, а сетне животът ни поднася поредна история за късмета и вредата от преслаждането на битието

Седим в парка с Митето комшията, гледаме последното слънце за тази седмица и се чудим дали ще видим някога пак истинска зима. Освен във фризера, де. И тогава до нас сяда омърлушен Пешо от горния етаж. Черпи с дежурните цигари, припалва и той, и пак мълчи ли, мълчи. Което, разбира се, ни кара един през друг да го заразпитваме.

- Оставете, не ми се говори – казва Пешо, а сетне, явно поразмислил, решава да излее душата си – Абе, не ми върви в живота и туй то. Хората по гаджета ходеха, аз се ожених. Сетне те бизнес развъртяха, аз бях обиран. Сега аверите в чужбина заминават, аз ходя на тъщата хляб и кисело мляко да купувам, че жената е на четиричасова работа, та цял ден не се прибира от работилницата.

С Митето нещо ни хваща скуката – ега ти трагедията, то си е типично ежедневие! Но го слушаме, утре може на нас да се наложи някъде да изливаме душата си. Пазарна икономика – ти му се оплакваш, той на теб, и се поразтоварвате малко. А Пешо казва нещо, дето ни хвърля в тъча.

- И ето ти днес – отивам в големия магазин, а на вратата… Като засвяткаха, като ме връхлетяха, като ме начоколиха… Бил съм сто хилядният посетител и ми се полагали награди. Те ти, викат, прахосмукачка, те ти безплатни талони, те ти други неща… Кеф! И на мен веднъж да провърви. Да, ама като излязох, се наложи да пресека булеварда. И тъкмо тръгнах – вой на сирени, светкавици, полицаи… Леле, викам си, ама аз на зелено! Оказа се, че съм милионният минувач на светофара. И от полицията ми връчват ненадупчен талон, някакви други награди…

Ние с Митето чак забравихме да дърпаме от фасовете. А Пешо продължава:

- И на пазара – музика, народни танци, камери… Бил съм не знам кой си поред посетител на градското тържище. Хайде и от там – куп плодове, да ми напомнят за милата родина. Портокали, банани, мандарини… Едва се мъкнех, ама трябваше да се отбия, че класната на синчето искала да ме види. Пък на входа на училището – отново аларма. Бил съм стотният родител, дето за последните десет години се заинтересувал от детето си. Е, те даскалите са бедни, но все пак връчиха една кутия тебешир и бележник с шестици за приносителя, та моя калпазанин се зарадва.

Малеее, като му тръгне на човек… Обаче, Пешо не млъква, та все повече ни разваля настроението.

- И тъкмо отключвам вратата – пак шум, пак музика. „Мили, вика жената в тъмното – честито, ти си хилядният мъж, дето идва при мен, откакто сме женени!”. И се канеше нещо да ми връчва, ама аз тръшнах вратата и зацепих в нощта. Влязох в първата светеща врата, понапих се, а на края на вечерта – пак светкавици и камери. Бил съм еди-кой си посетител в бара, та за награда – две парчета от танцовия състав…

Ние едва издържахме вече.

- Стига бе, ти щом ще се оправяш с две, си истински мъж, значи – вика му Митето.

А Пешо мрачно кима.

- С две ли? С двама, драги, с двама. То било гей-бар…

Глава пета

Интерлюдия за оркестър таланти и солист скромен некадърник

По време на обедната почивка Пешев каза гордо:
- Ей, да ви се похваля – направих си култиваторче. С тия две ръце го сглобих. Стана по-хубаво от фабрично…

Лило, дето все мълчеше зад скритото в ъгъла бюро, надигна глава:

- Не хубаво човек да се хвали така!
Учуден, Пешев попита:

- Че защо? Да не съм го крал? Сам си го направих…
- Не обичам хора, дето се хвалят – отсече Лило.
- Да се хвалиш означава да говориш в бъдеще евентуално време – намесих се в спора – „ще… ще… ще”…

Лило махна с ръка и замълча. Подметна пак нещо за самохвалството, когато колежката Мими гордо демонстрира какво тоалетче си е ушило – по-добро от бутиково, промърмори нещо за необходимостта от скромност, когато аз разказах каква рецепта за евтина торта съм изобретил в неделя.

А после шефът ни извика – нас тримата, без Лило. Съобщи ни, че фирмата стеснява диапазона си на действие, връчи ни предизвестия и каза, че само Лило остава да работи.

Тримата в един глас извикахме:

- Ама защо той? Та той… – и замълчахме от неудобство, притеснение, култура.

- Знам, знам – рече шефът – Некадърен е, на две магарета сено не може да раздели, само си чати в интернета с някакви емигранти… Но, разберете – вие някак си ще се оправите. Пешев е техник и половина, Мимето е майсторка на тоалетите, Иванов е готов кулинар… А Лило, горкият, като не умее нищо. Но е скромен…То пък какво друго му остава…