Глава първа
За изперкалия народ и за мен – единствения нормален – според компетентното ми самомнение. А после започва натрупването на стъкълцата в пъстрия калейдоскоп.
Съвсем се ошашави тоя свят, казвам ви го убедено. Да вземем нормалните хора. Намаляваме. И защо? Ами викам оня ден на съседчето Дамян – „Човеко, стига с тия обеци, с тия мазила.! Ти мъж ли си или?”. А той сумти: „Чакам, казва, да видя кои са повече – мъжете или жените, та тогава да се определя!”.
И това да е, ами психясахме и с пустия му птичи грип. Внучето вчера си гука с бабата. Та тя го глези : „Кажи, бабиното. Как вика кравата?” – „Мууу”. „Браво! Ами котето?” – „Мяуу”. „Ха тъй, детето ми. А петлето?” – „Апчихиии”.
То и снахата, зорлем поетеса, стихчета японски прописа. „В небето жерав високо прелита. Кихайки”. Избръмчахме, да ти кажа. И не е от грипа, не е.
Снощи си пиех ичкията в кварталното гараж-кафене-барче и сяда до мен комшията Ванко Митничарчето. Шмърка цигара, гълта уиски и мърмори: „Ръцете се плъзгат по гърб ...