Глава тридесет и шеста
За Станчо Карабелстанчев, приятелят на наш Тошко
Таман си мисля за Никито и гледам – минава батко му, Тошко. Дето стяга багажа за Канада, че от там му предложили най-свестни пари за труда му. Щото и от Европата го искат, даже някакви французи идваха лично да го видят, ама той рече, че отвъд океана ще е най-добре. Та рекохме си „здравей, здрасти” и наедно погледнахме как край парка минават три коли – две с охрана, а в голямата сам господин Станчо Карабелстанчев. Викам:
- Тоше, тоя никога няма да напусне България. Тук си паразитира, тук си е добре.
Пък Тошко ми отговаря спокойно:
- А, познавам го. Често се виждаме дори. Той отива в офиса на холдинга си, аз, както обикновено, чакам на опашката в бюрото по труда. Няма подходяща работа. Пък и каква работа има вече тук за атомен физик?
А преди беше иначе. В училище аз бях водещият по всичко, а Станчо добрият спортист. Другарката Петрова казваше, че най го бивало във високия скок – не му тежал никакъв мозък. После го пр ...