Глава тридесет и шеста
За Станчо Карабелстанчев, приятелят на наш Тошко
Таман си мисля за Никито и гледам – минава батко му, Тошко. Дето стяга багажа за Канада, че от там му предложили най-свестни пари за труда му. Щото и от Европата го искат, даже някакви французи идваха лично да го видят, ама той рече, че отвъд океана ще е най-добре. Та рекохме си „здравей, здрасти” и наедно погледнахме как край парка минават три коли – две с охрана, а в голямата сам господин Станчо Карабелстанчев. Викам:
- Тоше, тоя никога няма да напусне България. Тук си паразитира, тук си е добре.
Пък Тошко ми отговаря спокойно:
- А, познавам го. Често се виждаме дори. Той отива в офиса на холдинга си, аз, както обикновено, чакам на опашката в бюрото по труда. Няма подходяща работа. Пък и каква работа има вече тук за атомен физик?
А преди беше иначе. В училище аз бях водещият по всичко, а Станчо добрият спортист. Другарката Петрова казваше, че най го бивало във високия скок – не му тежал никакъв мозък. После го приеха в спортното училище, но продължихме приятелството на бартерна основа. Аз му разказвах интересни книги и филми, та да блести пред мацките, пишех му домашните, а той ме черпеше с луканки и торти – все не можеше да изяде полагащия му се порцион на надарен подрастващ спортист. И стана шампион по нещо си. А после дойде демокрацията и той се зае със застрахователна дейност. Сега има холдинг – търговия, охрана, застраховане, че и интелектуално-компютърни дейности развива.
Понякога Станчо ме изтегля от опашката и ме води в близкото заведение, по една случайност и то негово. Келнерките си чупят краката от тичане, той ги управлява дистанционно, а стриптизьорката се върти наблизо в случай на необходимост – изобщо, лайфа си човекът.
- Упоритост ти липсва – поучава ме той, дъвчейки любимото си мезе за уискито – люто чушле – Виж мен. Упорит съм за трима. Една вечер, още в началото, ме набараха някакви. Викат: „Ти ли си Иван?”. И ме пребиха от бой. Ама на мен не ми пука – не съм Иван.
Иначе при Станчо всичко си е наред – върти си бизнеса, плаща на разни да му изчисляват печалбите и крият данъците, а сам той си живее със знанията от пети клас.
- И ти можеш – вика ми – Само започни. Ей де я чужбината. Иди, купи една цистерна бира за, да речем 1 000 евро, продай я за 3 000 и с тия три процента си живей живота.
Такъв си е Станчо – добра душа, умееща да се весели по своему. Все ще ми подвикне, когато мине с бронираната си лимузина покрай опашката:
- Ей, брато, нали така казваше другарката Петрова – учи, за да не работиш.
Глава тридесет и седма
За ремонтите по женските фасади и корпуси, както и за подмладяването на личните булки
Митето нещо се моташе и реших да отида до тях. Обаче, за по-пряко ударих из стария квартал, дето не бях стъпвал от години. Има-няма – откакто се преместихме в кооперацията. Та изведнъж сега спрях поразен на познатата уж уличка. Старата барака, дето дядо Пейо – бащата на съученика ми Ванката, държеше магаричката си, липсваше, вместо нея се въздигаше кокетна постройка, окичена с разни табелки. А те – обсипани със сочни хубавици и лепливи надписи: „Салон за красота. Без оперативна намеса ще направим очите ви огромни и изразителни, тялото ви стройно, гладко и без бръчки, тенът ви – аристократичен”.
Ай тоз Ванко, тоз Ванко! От малък си е такъв разтропан. Що контролните спестихме по негов акъл. Втора смяна сме, слага той мокра попивателна между крушката и фасонката и, когато изсъхне – щрак! Не минава ток. Учителите се щурат побъркани, ние крещим и се кефим…
Влязох в бившата барака, посрещна ме стройно, апетитно гърдогъзобузесто девойче в бяло:
- Добър ден! Какво ще обичате?
Обясних й, че търся шефа и тя изчезна някъде. Изведнъж Ванко се материализира отпреде ми – със златни рамки на очилата, с благородно сива коса, в елегантен костюм, който едва не префасонирахме от прегръдки и потупвания по раменете. Е, пихме и кафе, и оригинална царевична ракия, и сладки спомени намазахме. И го заразпитвах за новото му поприще. Позасмя се Ванко, погледна през стъклената стена на офиса какво става навън, пък рече:
- Специални методи имам, брат! Ето – научих маса жени… И като брой, и… разбираш… да отслабват. По метода на баба ми. Сто грама ориз на ден, пет пъти дневно…
- Че те ще умрат от глад – да не са китайки?
- О, не го ядат. А го разсипват и после събират. Зрънце по зрънце, пет пъти на ден. А мъжете оправям по системата на дядо – закарвам ги на риболов за седмица и се хранят с каквото уловят.
Аристократичният тен е по-лесен. Налагаш с пудри и мазила месец, а после съобщавам цената. Директно стават аристократично бледи. Е, малко трябва да подобря системата, защото напоследък взеха да почервеняват и позеленяват. Само си развалят фасадите.
- А огромните очи? При това изразителни?
- Още по-лесно. Връчвам им сметката накрая. Такива изразителни и огромни стават…
На тръгване го попитах и нещо интимно:
- Предполагам, че и твоята жена си направил Млада и красива?
Ванко се засмя доволно:
- О, нея я подобрих по метода на баща ми. Просто я смених за онова маце, дето те посрещна. Най-хубавата, безотказна и комплексна метода, ще знаеш…
Глава тридесет и осма
За село Айдушко някога и в наши дни
Даааа… Знае си Ванчо работата – не само се вписал в новото време, ами и направо се изписал като модерен герой. Ами така е, нали си е от село Айдушко. Не знаете кое е село Айдушко? О, слушайте тогава.
Векове наред животът в село Айдушко си течеше спокойно, безметежно. Жителите му бяха хора обикновени, с нормални за селото си характери. Те не се увличаха по празните приказки, а по пълните кесии. Не ги привличаше бледата луна, а тихата тъма. Не гонеха жерав в небето, а търсеха врабче под чужда стряха. Не скачаха през куп за грош, а и двата прибираха в торбата. Не попадаха никога от трън на глог, освен ако не се налагаше да прескачат чужди огради.
Най-голяма слава получавал някой, който успявал от съселянин нещо да отмъкне. Ето – веднъж Стефан Тихото зърнал жена си и съседа си Димо, заети във волна програма на сеновала. И какво – втурнал се с вилата? Не, тихо с промъкнал и гащите на Димо прибрал. Та после цяло село го хвалило и славило, а на неумелия любовник даже насмешлива песен изкарало.
Не се отказали от навиците си даже, когато люта суша ги загризала. Направили голям курбан, метнали в казана цяло теле, прибрано от съседното село заспало. Та не е за чудене, че на другия ден господ се смилил, рукнал обилен дъжд, разцъфтели ниви и градини. Ама дъждът се излял над съседното село – там, отдето отмъкнали телето…
Защо ви разказвам тази история ли? Ами защото днес и село Айдушко е останало с едни старци на доизживяване. Младите вече ги няма, по градовете са и столицата наша любима. Не ги ли познавате? Фараони, банкери, застрахователи, политици, министри… ония, дето с чужда пита помен правят и продължават делото на деди и прадеди.
Глава тридесет и девета
За наше пък село
Най-хубавото на наше село е, че телевизия и радио до него почти не стигат поради едно особено подреждане на баирите, а вестниците размътват спокойствието само в петък, когато Слави пощалионът ходи до града с ,,Варшавата”. Така последни разбрахме, че го няма Тато и е свършило онова отвратително мирно и добро време.
Още същата вечер на площада се състоя първия свободен митинг. Редовно репресираният от милицията Стефан Тарзана произнесе реч пред демократичната общност в лицето на полутрезвия Митьо Чашката и партньора му дядо Ваньо Глухия. На изборите за демократа Стефан бяха пуснати четири бюлетини /гласува и бабата на Митьо/, та кмет стана Кольо Даскалчето, събрал стотина пъти повече гласове.
Затова пък Тарзана пак зае важна власт. Ходи до града и се върна председател на ликвидационния съвет, в който включи съидейниците си. Тарзана наистина имаше богат опит в разграждането на ТКЗС-то - колко пъти милицията го репресираше заради това. Кога го хванали с дини, кога с нафта или зърно. Но нашенци са малко консервативни, та като видяха как на един път продаде двадесет юници за салам, най-недемократично го набиха, ходиха къде ходиха и си избраха друга тричленка. А сетне Нешо кръчмарят си взе сателитна чиния, успя да хване София и после почна една…
Сега вече селото ни е демократично и модерно. Нямаме пазар, а холдингцентър. Там работят кака Мина и бай Цветан – тя е брокер на зеленчуци, а той дилър на картофи. Стефан Тарзана стана застраховател – застрахова местните бизнесмени по сергийките, та все припечелва нещичко. Даже откри валутно казино, което стана нормална кръчма поради липса на валута. Доведе и стриптизьорка, младичка една, наполовина на годините на дядо Ставри, дето още при социализма му честваха столетието. Митьо Чашката работи като охрана в казиното, въоръжен с кобур, готов да отблъсне нападателите с руски одеколон, защото със спрея изтрепа комарите у тях. Но от полицията искат да му вземат одеколона – не отговарял на Женевската конвенция.
До централната селска локва, наречена шадраван, се издига местният секс-шоп. Там идват търговци от града. Носят стоки от Задбосфорието, така че влизаш с парите си – излизаш гол. В бар ,,Невада” пък Нешо кръчмарят предлага богат избор от оригинални питиета. Няма опасност от ментета – тай сам си ги прави. Е, нещо хората в селото понамаляха, че ги удариха годините и монетарната реформа, но засега живеем. Само се молим да не идва повече демокрация, щото и тая едва издържаме.
Глава четиридесета
За снега, улицата и децата
Отново сняг вали
/съчинение на Гошко от IIIб клас/
Първият сняг е един бял, бял. Вярваш му като на политик, че все така ще е занапред. А после пада нов сняг и става сивичко, прикриващо всичко. Не се виждат ямите по улиците, изсъхналите дървета са като от зимна приказка, хората са бели, бели – като ангелчета. Тате вика, че тоя сняг бая грехове ще покрие, ама все ще се стопи някой ден и тогава ще стане една….
И да вървим е интересно. Няма градски транспорт, та трябва да питам госпожата по природознание защо в природата се срещат заедно дъжд и сняг, а градски транспорт и сняг не се понасят. Снегът е покрил стария лед и току някой тупне на него. Тате каза, че бая народ са изпързаляли тая година, ама управляващите пак останали прави. Щото падат само ония, които ходят пеша, а господата все се водят в лимузини.
Ние пък не само гледаме кой как кога пада, ами и спортуваме. Мерим колите със снежни топки. Но само старите, защото хем са дребни, та трудно се улучват, хем ония новите са опасни. В тях се возят едни батковци … дето най-напред бият, пък сетне питат кой беше. И са богати. Щото крадат, вика тате. Така, казва той, както всичко започнало да краде, скоро най-после ще нарасне благосъстоянието на народа.
И полицаите не мерим. За тях бате казва, че когато са гладни стават опасни. А аз как да разбера хищни ли са днес? Ето – на ъгъла една лимузина разфасовала стара таратайка и двама батковци хванали чичкото с цайсите, дето я карал. Искат му компенсация в евро, защото са пукнали левия мигач в бившата му кола. И един полицай има наблизо, ама нито вижда, нито чува. Стои, гледа на другата страна, даже диша – като жив е.
А иначе – каква хубава зима! Какъв бял сняг! Колко е красиво! Каква ли голяма кал ще стане напролет!
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Карай едновременно двете - като коктейл е... И типично по женски...Летен дъжд...