Лъскавият черен джип излезе през високата порта на затворения комплекс. Измина бавно двата километра, които деляха крайният квартал на морския град от магистралата. Веднъж озовал се на нея, той не се движеше, а летеше. Камен беше натиснал педала на газта и нямаше намерение да намали скоростта докато не стигне крайната цел. А от летището в столицата щеше да се качи в самолет, който се надяваше да го отведе възможно най-бързо до другия край на континента. Нямаше търпение да кацне жив и здрав на така мечтаната испанска земя, където вярваше, че ще загърби миналото, ще забрави, че е обичал, и фиестите и горещите латино жени ще изтрият болката му. Съгласи се на сделката, която предложи баща му. Две години работа в преуспяващата фирма на негов приятел на най- красивия балеарски остров и междувременно задочно завършване на висшето икономическо образование все повече се струваха примамливи за Камен. Успокояваше го и мисълта, че след изтичане на срока изборът щеше да е негов дали да остане под жаркото испанско слънце или да се върне на родна земя и да има свой бизнес. Имаше двадесет и четири месеца за размисъл, но сега искаше по- бързо да се изгуби сред облаците и да не мисли за това как ще постъпи Роза. Беше убеден, че е повярвала в думите му и е твърде уплашена от баща си, за да предприеме нещо щуро и необмислено. Камен се пресегна и изключи телефона си.
По дългите пейки в коридора на болницата бяха насядали още няколко млади момичета и две възрастни жени. Всички те чакаха пред кабинета на доктор Матеев. Роза стискаше силно ръката на майка си и тревожно шареше с поглед по саксиите с цветя наредени по прозорците. Когато и следващото момиче се изгуби зад вратата на акушерския кабинет, тя се облегна на рамото на майка си и заплака.
– Не знам какво да сторя за да те утеша, момичето ми. – погали косата ѝ загрижената майка. – Баща ти чака долу в колата и ще му трябва доказателство, че сме направили каквото иска.
– Знам, мамо, но аз искам това дете! То си е мое! Обичам го както обичам и баща му!
– Разбирам, миличка. И аз те обичах още преди да се родиш, както и сестрите ти. Не искам подобна съдба за теб, но не мога да пристъпя думата на баща ти.
– Дай ми парите, мамо. Искам сама да вляза при доктора.
– Защо? Ще те придружа, ще държа ръката ти...
– Не искам. Вече съм голяма, мога да се справя сама. Довери ми се, моля те! – промълви Роза, вглеждайки се в очите на майка си. Жената отстъпи пред решимостта на най-малкото си дете и изпълни желанието му. В този миг една сестра повика Роза. Беше настъпил съдбовният момент.
– Съгласен съм с теб, че рискът е голям, но си струва. – доктор Матеев наблюдаваше с възхищение дребната фигурка на стола пред себе си. – Мога да ти издам документ, който потвърждава, че си абортирала, мога и да те хоспитализирам за едно денонощие.
– Обещавате ли ми, че родителите ми никога няма да разберат за нашия заговор? – умолително го погледна Роза, оправяйки дрехите си.
– Обещавам ти, но ти ми обещай, че ще идваш на прегледи при мен и където и да си, ще родиш тук. – усмихна ѝ се младият лекар.
– Обещавам и много Ви благодаря!
Белите стени в болничната стая и постоянните оплаквания на жената от съседното легло напрягаха допълнително Роза. Тя се опитваше да се разсее с мечти за бъдещето или гледайки ту сериали, ту различни риалити предавания по телевизията, но не успяваше. Постоянно поглеждаше към малкото апаратче на шкафчето си в очакване да звънне и да чуе любим глас, но то упорито мълчеше. Няколко пъти беше опитала да се свърже с Камен, но мобилният му все беше извън обхват, а на няколкото съобщения така и не получи отговор. Никой не вдигна и стационарния телефон в дома му. Нито веднъж. През деня се успокояваше, че всички са на работа, а вечерта, че може би са на вечеря някъде. Не знаеше какво да мисли за мълчанието на своето момче, освен да го оправдава с паднала батерия на телефона. Той не знаеше в коя болница е тя, но можеше поне да ѝ позвъни отнякъде. Роза беше спокойна поне за родителите си. Доктор Матеев беше връчил документа на майка ѝ и сам ѝ беше обяснил, че се налага дъщеря ѝ да бъде приета в болница за двадесет и четири часа, за да извършат аборта и да бъде тя под наблюдение след това. Това даваше време на момичето да помисли за следващите си ходове. Парите, дадени от Камен, също щяха добре да ѝ послужат. Роза заспа с надеждата за спокойни сънища.
Рано на следващата сутрин доктор Матеев влезе в стаята и нежно събуди все още спящата Роза. Възползвайки се, че жената от съседното легло е в родилната зала, при негов колега, той приведе в действие своя план.
– Събуди се, смело момиче. Имам предложение за теб. – усмихна се той на сънената Роза.
– Какво предложение, докторе? – попита тя, прозявайки се.
– Имам нужда от домашна помощничка, а ти, предполагам, не искаш да ходиш при роднините на татко си, но имаш нужда от подслон, храна и защита. Нали?
– Съвсем вярно. Работа ли ми предлагате?
– Да. Както и изход от ситуацията. Можем още сега да отидем в моя дом и тогава да съобщиш на вашите, че си добре.
– Вече съм будна и напълно съгласна! – надигна се в леглото Роза и озари стаята с усмивката си.
– Да тръгваме тогава. – усмихна се и докторът.
Разгледала просторната къща в покрайнините на града, все още много развълнувана от развоя на събитията, Роза пиеше ананасов сок и разглеждаше книгите в библиотеката на новия си шеф. Освен, че ѝ показа жилището си, Симеон Матеев запозна Роза със задачите, с които трябваше да се справя. Успокои я, че предвид положението, може да върши всичко в свой собствен ритъм. Той държеше домът му да е чист, да го чака топла храна щом се прибере уморен от болницата, а кога и как тя ще върши всичко това си беше нейна работа. “Ще имам покрив над главата, средства и свободно време. Какво по-хубаво докато бебчо се роди?!” мислеше си момичето, обнадеждено. Не губеше и вяра, че скоро ще се свърже с Камен, за да му сподели сполетялото я щастие. Убедена бе, че той ще я подкрепи за взетото решение и ще се съгласи, че пречките пред общото им бъдеще падат една по една. Оставаше само той да намери път към сърцето на баща си. Тя беше избрала да избяга от семейството си, заради детето им, но не искаше същото и от него. За Камен трябваше да има и друго решение. Когато часове по-късно все още не се беше свързала с него, реши че е време за друг разговор.
- Да, кой е? – чу ядосания глас на баща си в телефонната слушалка.
- Татко, аз съм, Роза.
- Къде си, щуро и проклето момиче? Защо си излязла от болницата без нас? Идвай си веднага!
- Не, татко, няма да си дойда! – отвърна смело Роза. – Ти ме принуди да направя още по-голям грях от този, който сторих, а аз реших да живея вече сама!
- Решила тя! Прибирай се веднага, че ще ти дам едни решения и едни грехове! Аз решавам какво ще правиш!
- Вече имам работа, имам и къде да живея. Добре съм, татко, и няма да си дойда. Не искам. Когато се почувствам добре и ти ми простиш, тогава ще се видим.
- Не искаш ли? Да съм те питал какво искаш? Качи ми се на главата със своеволията си! Само да те намеря, не знаеш какво ти се пише!
- Знам, за това и няма да се прибера. Успокой се, татко, моля те, заради мама. Поздрави я, кажи ѝ, че съм добре и пак ще се обадя.
- Къде работиш? Как си намери толкова бързо работа?
- В къщата на един мъж работя...
- Какво? Живееш при непознат мъж?! Ти прекали! Да не си при оня Камен, който забърка всичко това?
- Не съм при него, при...
- Казвай къде си, идвам да те взема! Дъщеря ми не може да живее в чужд дом без да е омъжена! Срам и позор!
- Не можеш да ме принудиш да се върна, татко. Вече не съм малкото ти момиченце, с което можеш да правиш каквото си поискаш...
- Не, ти вече изобщо не си моето момиченце! Аз вече дъщеря Роза нямам! – бащата затръшна телефонната слушалка, оставяйки дъщеря си разплакана и сама в голямата къща.
Следва...
© Боряна Христова Все права защищены