ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА: СМЪРТНИЯТ ВРАГ

 

Отец Тобиас се беше прибрал в абатството, където обикновено служеше и се занимаваше с административната част на управлението на паството си. Това абатство се намираше в северозападната част на щата Мисури. Красивата архитектура на сградата беше впечатляваща и предразполагаше към размисъл и молитва и служеше за възхвала на Твореца. Мотото беше “Ora et labora et lege[1]”.

Но той беше чул за кончината на Донован и беше видял всичко – така че определено имаше информация за случая.

Наясно беше и че едва ли историята ще спре дотук. Той имаше задълбочени познания по екзорсизъм и демонология и изпитваше реалното желание да разплете случая – не просто по религиозни причини, а защото считаше, че можеше да спаси много животи чрез намесата си.

Но от най-високо място му бяха наредили да си трае. Да някой  нямаше интерес някои подробности да излизат наяве и освен това да бъдат …

Той се изтегна в разкошно кресло – толкова богато украсено, тъй като представляваше семейна реликва.

Свещеникът осъзнаваше, че нахлуването във фермата на Фелистър от детектив Донован най-вероятно беше покровителствано от най-високо ниво, но не беше ясно каква беше връзката между демоните в дома му и цялата история със странните гримоари.

Някъде там отец Тобиас осъзна, че детектив Донован е извършил доброволна саможертва, която да му даде правото да напътства останалите, готови да тръгнат по пътя на истината.

От морална гледна точка, Донован беше загубил завинаги правото си да премине в духовния свят, а щеше да скита из нисшите нива на астрала, опитвайки се да проумее странната поредица от събития, довела го дотук.

Но Тобиас му беше казал още, че няма случайности и преди влизането в тази реалност душата се е съгласила на определена сделка със Създателя, която е длъжна да изпълни, за да продължи по-нататък своето духовно съществуване и израстване.

Донован беше приел с професионално уважение казаното му, но не беше истински вярващ – беше прибягнал до услугите на свещеника, за да разкрие някои тънки подробности за живота на Фелистър и срещу какво точно се изправя, но не беше проявил нужното внимание.

Свещеникът мислено се пренесе към краткия си, но съдбоносен разговор с детектива и си спомни още една част от онова, което му беше казал:

- Договорът на всяка душа, идваща на Земята, съдържа определени подробности, свързани с нейното пребиваване и трупане на опит тук. А така наречената синхроничност или съвпадение на събитията …

Тук детектив Донован погледна свещеника със смътно безпокойство – струваше му се, че този духовник знае за него повече дори и от него самия.

- Повярвайте, детективе, тези малки знаци на съдбата имат огромно значение – натърти духовникът. – И с положителност не са случайни – това са просто малки напътствия от нашите пазители.

Детектив Донован беше потопен в сумрака на прекрасно мебелираната, макар и леко оскъдно спрямо светските разбирания, стая.

- Всъщност целият ни път е едно безкрайно раждане – заключи духовникът.

Донован му благодари и отказа любезно поканата му да си вземе от вкусните бисквити и да опита от чая му. Не искаше да го вземат за натрапник – а през цялото време си водеше най-внимателно бележки за тези теологически коментари, които можеха да му доизяснят същността на въпроси по разследването на случая.

Между другото абатството се намираше на доста живописно място и Донован беше отишъл там инкогнито, за да не предизвика излишно ненужно внимание.

След като разговорът приключи, Донован се ръкува с почитание със свещеника и си тръгна. И двамата повече не се видяха.

Този епизод мина през съзнанието на отец Тобиас.

На излизане, отецът се обърна към детектива:

- Приемете един съвет от професионалист към професионалист – не играйте хазарт със съдбата си детективе. Тези неща са по-големи от нас.

Зонара се приготви да си тръгва и се обърна към мен:

- Хайде да стягаме куфарите – най-вероятно всеки момент ще дойдат и едва ли ще са в настроение да ни чакат.

Да, тя разполагаше все още с огромни парични средства в онази чанта-куфар – може би имаше към два милиона долара в брой, а в другата – бяха нейните дрехи и принадлежности, които съвсем не бяха много – но все пак тя беше дама, която беше свикнала на спартански условия на живот.

Арло като всеки хипар носеше почти само дрехите на гърба си и беше скрил в специални тайни джобове многото банкноти от продажбата на марихуаната.

Тогава се запитах колко добре всъщност познавах своите спътници – да, те бяха ми помагали в трудни моменти. Да, те бяха участвали дори във страховитото астрално пътуване до далечното индианско гробище на остров Мадлин. Дори Арло беше полагал грижи за Синя птица, за да докаже привързаността си към учителя и беше сменял бинтовете и превръзките, които покриваха раните му, нанесени от .38 калибър Smith&Wesson.

Арло никога не се беше оплаквал от това, че трябваше да третира раните, за да не се образува така наречената първична некроза на тъканта, която щеше да доведе до ампутация на съответния крайник.

Истината беше, че Синя птица имаше душа – по-силна от едър прериен бизон, тъй като след шест огнестрелни рани – две, от които в торса на страдалеца, беше съумял да оцелее.

- Бил е преследван брутално. Пикапът му е бил удрян многократно от злодеите – повтори Арло тази сутрин – малко преди заминаването. Бронята му беше ужасно окривена. Цяло чудо е, че е още с нас. Има душа на корав воин! Но духът му никога няма да … Той ми сподели, че по пътя към Литъл Крийк[2] са го настигнали и шоуто е започнало. Някъде там се е завързала бруталната престрелка. Наложило се е дори Синя птица да използва Окичитау[3], за да се отбранява, но впоследствие само провидението го е отървало от тях. Това ми сподели той. Очевидно не желаеше да си спомня цялата случка, а предпочиташе да се отърси от миналото.

Замислих се над думите на Арло – Литъл Крийк беше едно китно и доста приятно място. Един рай за семейството. Защо тези главорези го бяха нападнали именно там? И кой ги беше информирал, че Синя птица ще се отбие?

Освен ако… Синя птица е знаел всичко преди нас – тоест той е свършил работата

Шумът от идващите мотоциклети заглуши гласа му. Рокерите вдигаха пушилка и се виждаха от повече от миля, но кой знае защо имах смътното чувство, че скоро нещата съвсем щяха да се объркат и нищо нямаше повече да бъде в състояние да поправи щетите.

Арло не беше надрусан, нито пък пиян, а от това, което бях видял, беше овладял астралното пътуване на добро основно, а може би дори и на по-напреднало ниво, но ние споделяхме помежду си една мръсна тайна – тази на предателството му.

Беше въпрос на време за ново пренареждане на колодата карти. И тогава всеки щеше да се бори за собственото си оцеляване. И право на живот!

Зонара беше най-неразгадаемата от тримата, но подозирах, че рано или късно и нейната черупка щеше да се пропука и да лъсне истината – подобно на белен лук, на който като отстраниш постепенно всички пластове – накрая не остава нищо. Може би в душата й бушуваше непреодолима празнота или пък дори нещо по-лошо. Може би търсеше истинско спасение само и единствено за собствената си душа?

Рокерите пристигнаха на железните си коне – всеки от тях беше въоръжен и изразиха готовност да ни съпроводят, но естествено поискаха малък аванс – приблизително двадесет и пет хиляди долара.

Зонара беше предвидила подобно искане от тяхна страна и беше приготвила кеша.

Рокерите решиха, че можем да следваме основните пътни артерии, а за да не се набивахме чак толкова на очи някои от членовете на формацията щяха да се престрояват и да разменят местата си – по този начин ние тримата щяхме да останем сравнително незабелязани. Идеята не беше гениална, но не беше и чак толкова лоша.

Имахме и няколко секунди да разгледаме и черепите, които бяха отличителна характеристика в символиката на Ангелите на Ада. Историята им беше интересна, тъй като изразяваха бунта и ренегатството. Ренегатът беше един вид отстъпник, който живееше по свои собствени правила.

Тогава внезапно някаква стрела се заби в сърцето на Синя птица. Той се хвана за гърдите и краката му се огънаха. Беше от арбалет, но стрелецът не можахме да видим – едва ли беше на повече от триста до петстотин метра. Разбира се, Зонара можеше да го възкреси отново, но този път щеше да бъде много по-трудно.

Синя птица се обърна към нея и й отговори:

- Не хаби силите си с мен! Ще ти трябват! Върви по пътя на собственото си спасение!

И падна на земята мъртъв.

Който и да беше стрелял, беше изключително коварен и брутално подъл. Рокерите мигновено се скриха зад возилата си и извадиха оръжието си, целейки се в невидимия враг.

Сега се сетих за федералните агенти, които може би искала да направят някаква специфична атака и да накиснат за това рокерите. Това звучеше доста смахнато, но кой щеше да повярва на група погромаджии? Кой щеше да оправдае появяването им в индиански резерват в ранното зимно утро – още повече, че Синя птица беше прострелян с арбалет – като целта беше оръжието да не може да бъде използвано за идентифициране на престъплението.

Убиецът не произведе така наречения контролен изстрел може би се боеше шумът от полиспастната тетива да не го издаде. Питате ме как разбрах ли? Ами подобна сила на изстрела просто не можеше да се постигне с обикновена такава. Стрелата беше със специален поръчков карбонов връх, подсилен с титан. Беше предвидена да пръсне сърцето на жертвата.

Всичко можеше и да прилича на някакъв шибан филм за Рамбо[4], но не беше. Това беше ситуацията, в която ние усещахме, че примката се затягаше и просто знаех, че момента, в който ще се изправим пред истината, наближаваше.

Тогава си помислих, че утре можеше никога да не дойде. Бяхме временни посетители в свят, който не разбирахме и не знаехме дали в един конкретен момент от време нямаше да бъде унищожен и цялата информация за всичко в него изтрита завинаги. Залегнах инстинктивно, за да се предпазя.

Запитах се дали Фелистър имаше нещо в сърцето си в момента на своята смърт? Дали усещаше следа от тъга, омраза или разкаяние? Фелистър беше кралят на мрака и най-опитният свиневъд в страната, а …

Метнахме се на рокерските мотори, допускайки да има нови покушения срещу нас докато стигнем до крайната дестинация.

Дурайт и Елър бяха опитни стрелци, които залегнаха и откриха огън, но обхватът на пушките помпи беше просто недостатъчен.

Сигурно ченгетата щяха да дойдат скоро, но все пак горе-долу бяхме в средата на нищото, а дори Кешена беше на разстояние от поне две-три мили, а може би и повече – така че имахме поне няколко секунди време за реакция.

Чувството да се возиш на железен кон беше страхотно – да се чувстваш, че не принадлежиш никъде и на никого. Повечето членове на бандата се познаваха сравнително бегло, тъй като някои от членовете й не преживяваха повече от година или пък две преди да паднат жертва по време на някой от своите погроми. Решихме да се движим по шосе 55, а някъде към Нешвил да сменим непредсказуемо маршрута си, за да направим отчаян опит да се отървем. Не че щатската управа нямаше да пусне някои по петите ни, но все пак Уисконсин беше сравнително голям щат -  с площ по-голяма от тази на Куба.

Елър мислено искаше да тегли една сосна псувня, че е приел изобщо да участват в цялата тази нелепа и объркана история, но той не забравяше за невидимата ръка, която сякаш все още ги държеше и сякаш претегляше животите им на кантар. Дурайт караше до него мълчаливо, но сякаш между тях прелитаха искри. За първи път членовете на бандата ескортираха някого като нас и въпреки солидното заплащане и обещание за плячка, не можех да не се обзаложа, че просто можеха да ни захвърлят някъде по пътя и да забравят за уговорката помежду ни. Прическите на рокерите изразяваха тяхната индивидуалност, но и ясно личаха бунтарството и анархизма.

Сигурно Пееща сянка ридаеше неудържимо над своя син, но все пак забелязах отдръпването й още по времето на ритуала по възкресяването. От друга страна дори не ни беше споменала за него.

Докато рокерите ни возеха на впечатляващите си мотоциклети, забелязах каменните им изражения – те бяха непроницаеми, сякаш бяха неземни същества замрели в някакво статично положение и наистина ми заприличаха на демони, излезли директно от ада. Но реших да си припомня какво всъщност знаех за Гас Бензуър и Синя птица – да, двамата бяха приятели, но въпреки това тяхното приятелство пораждаше у мен известни подозрения. Гас Бензуър не беше проявил желание за просвещение, но беше накарал рокерската шайка да го последва като подплашени палета, които демонстрираха лоялност към своя господар.

По пътя ми мина една мисъл от великата книга на Джак Керуак[5], че онази част от живота му започнала след появява на определен човек – по пътя. Цялата ситуация ми се стори като оксиморон, но реалността беше повече от плашеща.

Знаех, че Нешвил не е чак толкова далеч от Кешена, а е горе-долу по средата на нашето пътуване – на разстояние около шестдесет мили.

Отново през съзнанието ми премина друг пасаж от Керуак, а именно, че усещал пътя в неговата безбрежност.

Тогава имаха ли значение всички онези лица, които минаваха покрай нас и от които понякога черпехме енергия, за да живеем. Беше адски странно, но Зонара не проля и една сълза за Синя птица, а малко преди да се завърже престрелката между рокерите и невидимия враг, индианците меномин бяха обещали да го погребат в резервата, тъй като така било най-удачно.

Елър караше с достойнство, но и с разбирането и ясното усещане, че нещо меко казано не е наред. Обикновено не беше изключено да довтасат дори и федералните, а в случая освен вятърът, който рошеше русолявите му коси, друго нямаше.

Елър беше самотник и издигането му до втори главатар на бандата беше най-голямото постижение в живота му, но той помнеше какво му беше казал и Дурайт за странното предложение на Гас Бензуър.

“Проклет земеделец!” – помисли си той, но после се окопити, - “И откъде се познават с Дурайт! Ами ако дори самите ни мисли чертаят реалността, тогава трябва да сме много внимателни!”

В относителна близост до Нешвил се намираше и Пеликанското езеро, което на практика беше неприсъединена територия и определено беше с особен статут. Нещо вътрешно сякаш го натисна да спре там, за да изяснят въпроса с Дурайт, но невидимата ръка го тласкаше да кара напред. До Нешвил имаше още път, а мотоциклетите се носеха с дяволска скорост.

В чертите на Нешвил обаче се намираше друг индиански резерват, който носеше името Моул Лейк. Струваше си да поразпитат и сигурно щяха да чуят това-онова, но се безпокояха от спътниците си. Елър подозираше, че нещо се мътеше и дори нямаше да се учуди изобщо, ако Гас и самият Дурайт се бяха наговорили да го премахнат и да приберат плячката.

Откъде обаче му идваха подобни налудничави мисли? Може би невидимият демон му ги внушаваше в желанието си да го отклони от пътя му и да го погуби -  да унищожи безсмъртната му душа с един замах.

- Човек може да обича само веднъж, но колко истинска е тази любов? – прошепна Елър, карайки като бесен. – И докъде ще ни доведе фалша и лъжата?

По едно време чуха полицейската сирена някъде недалеч от тях и решиха да свият по един страничен път – това и ги спаси.

Имаше малка горичка – рокерите направо нахълтаха в нея. Бандата беше прекалено голяма, но някак успя да влезе там.

Огромният риск накара Елър да се запита струваше ли си да умира за някакви си мизерни двадесет и пет хиляди долара – това, разпределено между членовете на бандата беше просто нищожна компенсация, но отново се сети за скритата сила.

Тогава някакъв глас в главата му заговори, че просто трябва да премахне самия Дурайт – да, този хитрец и брутален тип беше виновникът за всичките му страдания. Естествено, че се намирахме около Пеликанското езеро.

Тогава между Елър и Дурайт сякаш от нищото избухна луд скандал – те явно се ненавиждаха до смърт и единия трябваше да умре, за да живее другия.

Дурайт използва окичитау, което явно беше придобил като знание при индианците и така наречения затворнически рок – брутален метох за ръкопашен бой – с цел да избие зъбите на противника. Елър беше малко по-здрав, но умението му да се бие беше оформено в корави улични боеве.

Двамата се хванаха за гушите за наше учудване, а останалите членове на групата очакваха развръзката – честно казано, дори и те бяха изненадани, че мелето беше избухнало точно в този момент, но явно на никого не му пукаше чак толкова. Бяха обзети от странна еуфория – искаха кръв! Кръвта на един от двамата!

Елър беше и малко по-висок от Дурайт, но разликата в ръста се компенсираше от пъргавината на втория. Това, което се случи обаче изненада всички. Внезапно Елър се спря и сякаш, за да се оправдае, каза:

- Забрави го! Явно грешката е моя!

Подобно падение не можеше да бъде простено от останалите и просто Елър беше надупчен от оръжията им.

- Как Дурайт, който изглеждаше като осиновен от бандата, след излизането му от ADMAX беше успял да направи това? – бях изразил мнението си аз.

Зонара и Арло бяха като сащисани. Сега Дурайт щеше да взема еднолично решенията.

За назидание мъртвия Елър беше набучен на кол – варварски обичай, характерен по-скоро за населението по поречието на река Амазонка, отколкото за жестока мотоциклетна банда.

Червата стърчаха от стомаха му, а след това бандата запали трупа му с туба бензин – вонята беше невероятна, направо нетърпима. Според научните среди разложената човешка плът имаше някаква миризма, представляваща странна смесица от окосена трева и прясна риба, но миризмата на Елър беше достатъчен стимул за нас за побегнем в опит да се спасим. Двете химични съединения кадаверин и путресцин допринасяха за специфичния мирис на смъртта – аромат на пропадане и разпад.

Дурайт се приближи, явно изпитващ недоволство и неописуем гняв към нас – въображаемите заговорници, които обаче бяха много, ама много на ти с паранормалното:

- Искахте да ме унищожите! Вие и вашите съмнителни заклинания и шашми не работят срещу Дурайт Бензеркрутер – промърмори той, а думите му напомниха триенето на гола стомана о друг метал. – Нека видя как умирате, но първо дайте и останалите пари – сигурно са достатъчно много. Уговорката отпада. Фелистър може и да не е оставил нищо! Дори и петак! Защо да ви караме още почти сто мили и да рискуваме федерално разследване заради някакви глупави призраци или още по-лошо – демони? В такива случай, ченгетата просто ще ни избият до крак с мотив за оказване на съпротива!

С тези думи той прибра чантата на Зонара с рязко движение и ахна – вътре имаше купища пари, дори малки кюлчета колекционерско злато – цели осем на брой.

Показа я на бандата, която обаче не беше особено очарована. На първо време обаче по лицата им се появиха усмивки на победители – явно бяха ни разконспирирали – това им беше много по-интересно. Ако загубеха репутацията си на страшни грабители и насилници, с живота им беше свършено!

Рокерите осъзнаваха, че много от тях нямаше да имат право дори и на последно ядене, на което обикновено се надяваха осъдените на смърт без право на обжалване, ако щатската полиция се усетеше да претърси малката горичка – за щастие това не се случи. Това отново беше напълно необяснимо.

Обикновено полицията дори нямаше да има нужда от кой знае какви оправдания, за да ги разстреля като кучета, а някои от най-лесните извинения можеха да бъдат отправяне на заплахи или пък дори нарушение на движението. Съществуваше така наречената наука “Killology[6]”, която беше развила перфектните инстинкти у полицията в това отношение.

Като цяло Дурайт не беше единственият, който беше не веднъж или дваж избягвал смъртта. Основна практика беше, че ако някои бивш престъпник или затворник се присъединеше към групата, той да опише в най-общ вид предишните си престъпления. Джереми Ейл също се беше разминал на косъм, спасявайки се заедно с Робърт Шамс от Сан Куентин - затвор с максимална степен на сигурност в щата Калифорния. И двамата помнеха общата килия, където насилието и болката бяха ежедневие. Надзирателите бяха ужасни и нарушаваха човешките им права с наслада, която беше присъща на зверове. Още там се зарекоха, че ако успеят някога изобщо да излязат на свобода, няма да се съобразяват с абсолютно никакви обществени и социални норми – те бяха и две от остриетата на мотоциклетната банда, които бяха доказали ефективността си в операциите.

Ейл и Шамс бяха делили килията с психопати, серийни убийци и абсолютни маниаци – като един от техните съкилийници дори се беше опитал да детонира самоделна бомба в затворническото общежитие – и досега нямаше особена яснота как точно се беше случило това въпреки драконовските мерки за сигурност.

Двамата мъже бяха виждали всякакви садисти и гангстери, но никога не бяха ставали свидетели как корав мъжага като Елър се отказваше от борба за живота си просто така. Не, това не беше страх! Просто беше невъзможно! Тук се криеше друго!

Те си спомниха как по същия начин самият Дурайт беше отстъпил пред Гас Бензуър.

В рокерската група имаше дори и един сериен убиец – Джефри Бъндоу, който имаше три убийства на полицаи и по някакво чудо все още не беше застрелян. Бяха обявили огромна награда за главата му, а лицето му красеше доста от крайпътните стълбове в поне петнадесет щата.

Докато гледаха неосъществения сблъсък между своите лидери, тези диви полухора разбраха, че скоро предстоеше да се случи някаква жестокост, която щеше да излезе извън сферата на нормалното.

При подобна ситуация една гангстерска банда лесно можеше да се разпадне, но нещо необяснимо сякаш ги удържа заедно. Те не извадиха своите оръжия в опит да заграбят плячката – това щеше да бъде глупаво и безсмислено.

Ние само наблюдавахме странните им получовешки, полудемонични реакции на изпечени рецидивисти.

Изведнъж някой се обърна към Дурайт и го погледна особено:

- Ако ти си се уговорил със самия Гас да делите. И накрая ченгетата ще ни закопчаят нагло. Тези плъхове! По-добре смърт, отколкото да …

Дурайт осъзна, че ще трябва да спасява живота си – не можеше да се изправи сам срещу всички. Въпреки моралното превъзходство, което си въобразяваше че притежава. Синдромът Макиавели беше напълно приложим за подобен род хора, тъй като честността не водеше до никъде, а измама носеше поне някакъв шанс за оцеляване.

Останалите не го нападаха, но и не смееха да го приближат. Изглеждаше абсолютно неестествено. Може би бяха като стадо хиени, боящо се да нападне един обречен лъв, който можеше и да се окаже много опасен? Но Дурайт не даваше никакви признаци, че иска да се бие – въпреки това оръжието му беше под ръка.

По едно време рокерите не издържаха и именно Джеръми Ейл – престъпникът от Сан Куентин го попита просто:

- Ще продължаваш ли да ни водиш или не?

Изглеждаше още по-смахнато. Мъжете дори не се и погледнаха. Просто се качиха на мотоциклетите си и продължихме напред, като преди това пуснахме двама от формацията да проверят за полицейска засада.

В съзнанието на Арло изкристализира трупът на Елър, нанизан като парче храна на шиш. Консуматорския характер на обществото може би беше довел до това падение? Въпреки че тези общества водеха началото си от тридесетте години на миналия век в настоящето технологично напреднало време тази тенденция се беше засилила извънредно много.

След това излязохме по обиколен маршрут и решихме за допълнителна сигурност сега засега да не презареждаме с гориво.

Успяхме да попълним запасите си от вода от самото Пеликанско езеро, което нямаше посетители по това време, тъй като се бояхме да не ни разпознаят на някоя бензиностанция.

Мнозина може би нямаше да повярват, но аз се питах къде остана Гас. В крайна сметка абсолютно нищо не го задържаше в резервата, а и приятелят му беше смъртоносно прострелян. Едва ли можеше вече да прави и някакъв бизнес с местните – така че присъствието му там беше по-скоро неуместно.

Да, думите на Синя птица, че “тази зима щеше да му бъде последна” се оказаха пророчески.

Запитах се дали всеки един от нас просто не си беше изградил един собствен микросвят, в който да оцелее – подобно на болничните стени на някоя психиатрична клиника. Чувствахме се комфортно точно, когато си намирахме оправдания.

Зонара сега не разполагаше и с петак, а от групата бяха решили да хапнат, тъй като вземането на цялото разстояние до Ла Поант можеше да им попречи да следят по-добре за сигурността си.

Така че се принудихме да прекараме вечерта слушайки дебелашки шеги и вдъхвайки аромата на истинския номадски живот.

На сутринта обаче Дурайт беше офейкал незнайно къде, а членовете на бандата се обезпокоиха значително заради неговото отсъствие. Допускаха, че ще ги издаде, но малко по-късно се разбра, че Ейл и Шамс са го издебнали и убили в близката гора. Странно защо, но този път бяха погребали трупа му плитко, заливайки го с бензин, който да попречи на дивите животни да разнесат парчетата от трупа му в различни посоки – а и така тялото гниеше много по-бързо и лесно.

За щастие никой не ми обръщаше внимание – така че разполагах с достатъчно време, за да разгледам талисмана на Синя птица. Той беше много особен и явно служеше за протекция.

- Използвай го мъдро – беше заключил индианецът. – В живота обикновено всеки има по един шанс, но много от нас нямат дори и него. А Великият дух …

Очите на Синя птица бяха странни, докато беше предавал това магическо средство – подобни на бездънни кладенци, в които твоето пропадане можеше да е безкрайно и на небе, в което не беше останала нито една звезда и цареше мълен мрак.

Беше най-обикновен индиански капан за сънища, който беше изработен от пъстроцветни пера, закачени под масивен дървен пръстен, украсен с мъниста – в средата му се виждаше добре оплетената мандала, която трябваше да улавя лошите сънища.

- В съня си ще намериш истинския отговор на въпросите си. А астралният свят беше само изпитание за нивото на твоята чувствителност – устата му се разтегна в подобие на приятелска усмивка, която кой знае защо не ми се стори чак толкова плашеща.

След убийството на Дурайт очевидно мотоциклетистите имаха нужда от нов лидер, който трябваше да не бъде толкова дребнав при делене на плячката и “административните” формалности.

Решиха да гласуват като първобитна глутница за това кой е най-достоен и за да няма нови убийства – установиха ново просто правило – онзи измежду тях с най-голям брой тежки престъпления можеше да се нарече истински Ангел на Ада.

След известнии колебания решиха, че самият Ейл покриваше норматива за подобна чест – той имаше толкова дълго досие, че дори само изброяване на престъпленията в началото навеждаха на мисълта, че може би той е истинското превъплъщение на Антихриста -  имаше повече от дузина убийства, два грабежа, кражба с взлом, нарушаване на обществения ред и участие в група за рекет -  това стигаше, за да бъде обявен той за достоен кандидат.

Съдбата ни готвеше изненади…

По нашият маршрут не оставаше твърде много и сега забелязах, че лицата на останалите мотоциклетисти бяха станали по-особени.

Тази нощ те бяха заети да разпределят плячката – а тя беше много интересна. Решиха заради дейното участие на Ейл в ликвидирането на Дурайт – той да получи осемте малки златни кюлчета, а всички останали пари останаха за другите.

Робърт Шамс – неговият авер доста странно се размърда и нищо не каза.

И двамата бяха делили несгодите в Сан Куентин, който на практика беше и най-старият затвор в Калифорния. Там се помещаваше и така наречената камера за смърт. Но и Шамс и Ейл предпочитаха да забравят този епизод от живота си. В сънищата им понякога се появяваха проблясъци от очертанията на огромния затвор, който беше техен дом в продължение на повече от шестнадесет години.

Недоволни от подялбата като цяло нямаше.

Но Зонара беше станала просто неузнаваема, а Арло беше успял да запази парите си по необясним начин, вмъквайки ги в корубата на едно дърво. Да трябваше да ги вземе малко преди тръгването си, но широките му дрехи с много джобове бяха отлично скривалище.

Естествено Арло не беше претърсен поради простата причина, че като хипстър и доста ловък манипулатор, той умееше да създава контакти, където и да отидеше – като цяло тревата, която беше пушил с другите членове на бандата, беше скрепила контактите му допълнително.

На сутринта потеглихме и сега ни предстоеше последната част от пътя преди да стигнем до крайната, както си мислехме тогава, дестинация – гробището Ла Поант.

Рокерите решиха да тръгнат по шосе осем, а после по петдесет и първо, но групата ни щеше да се раздели на две отделни подгрупи, които да се съберат отново в Айрънууд – разбира се, това беше един от най-очевидните маршрути, но трябваше да се вземе под внимание, тъй като по този начин щяхме да не бъдем толкова лесни мишени.

Потеглихме отново. Този път не изпитвах нищо – нямаше нищо толкова странно. Предполагах, че Арло е съумял да прибере малкото си богатство от корубата на дървото без онези бандити да го усетят – тарикатът можеше да стъпва като котка на пръсти.

Но след онази астрална разходка в присъствието на покойния вече Синя птица, ясно осъзнах, че все пак някаква част от цялата картинка ми се изплъзваше.

Стараех се лицето ми да бъде непроницаемо, а Зонара не ме погледна нито веднъж. Имаше някои странности, които определено сякаш бяха изградили един нов микросвят – изключително безпроблемното убийство на Дурайт беше само един от тях.

В края на деня бяхме в Айрънууд – тук Ангелите на Ада се събраха в една от местните кръчми и се държаха повече от възпитано – след огромния удар с парите на Зонара можеха да си позволят малко “отпуск”. Тогава усетих, че срещу мен се гласеше покушение – в крайна сметка Арло и Зонара бяха в отделна лига, а аз бях получил амулета от Синя птица и той ми беше обещал отговора на всичко да се разкрие много скоро пред очите ми.

Рокерите влязоха в една интересна бирария, където колкото и да не беше за вярване, се постараха да спазват някаква дискретност, която да позамаже очите на собственика и той да не натисне случайно паник бутона.

Ние с Арло и Зонара не си бяхме казали и дума през цялото пътуване, но усещах, че трябва да разчитам на нещо повече от медальона на Синя птица. Затова тази нощ щях да се приготвя и да бъда с една крачка пред тях.

Имаше и още нещо Големия брат щеше да получи още по-голяма власт след кончината на Синя птица – така че неизвестните в уравнението ставаха прекалено много и всякакви прогнози бяха твърде опасни. Може би Големия брат имаше и тъмна страна, която ревностно криеше от всички нас, а Пееща сянка щеше да изкупва отдръпването от своя син в някой друг живот. Да, животът беше за живеене и не ставаше дума за любов!

Подозирах обаче, че освен невидимата свръхестествена ръка ни преследваше и нещо друго – и тази същност беше от чисто човешко естество.

Зонара не беше никак безпомощна – макар и без финансови средства, тя все още владееше своите магически ритуали, а Арло можеше да наклони везните в съответния момент или дори да играе соло, което беше прекалено вероятно.

Местните се правеха, че не забелязват респектиращия вид на мъжагите, които просто минаваха оттам. Доколкото си спомням никой и не гъкна. Сякаш някаква хладина беше минала през града и животът беше възможен само и единствено в онези тънки ефирни слоеве, където се обитаваха от онези необикновени същества. Широките улици бяха необичайно пусти, но въздухът ми напомни за онази синя пролет, която бях преживял във фермата на Фелистър – въпреки че температурите навън бяха под нулата и беше месец февруари. Малкото хора, които изобщо срещнахме, профучавайки с мощните мотоциклети, бяха навели главите си – сякаш в очакване на Страшния съд.

Навремето в едно телевизионно предаване бях гледал някакъв извънземен, който говореше, че Вселената не искаше нашето оцеляване, а ние трябваше при нужда да избягаме в друга вселена – и така до безкрай и ако не можехме да стигнем там преди края на текущата или такава Вселена все още нямаше, щяхме да загинем. Подобни обяснения имаше и квантовата физика и редица видни учени говореха по сходен начин.

Решихме да отседнем в един мотел, където аз най-старателно се опитах да затворя очи в опита си да заспя. Стаята беше обзаведена спартански и аз за първи път започнах да оценявам, че Фелистър никога не беше пестил средства работниците му да са добре – всеки един от тях разполагаше с достъп до специална баня, за да отмие свинските нечистотии, но дали можехме да отмием нечистотиите от душите си? В началото не ми се получаваше. Стараех се да не гледам мрака над мен, тъй като знаех, че това няма да ми помогне. После се унесох. И наистина съзрях Гас Бензуър – лицето му беше променено и той се движеше странно – сякаш да не бъде усетен. И по дяволите това приличаше на Ла Поант. Странният земеделец, за който можех да допусна дори че е самият Сатана продължи своята разходка между гробовете.

Всички митове за демони може би бяха преувеличени, но някъде там съзирах, че Гас Бензуър най-вероятно знаеше много повече, отколкото показваше – дали Синя птица не беше имал правото да говори и ми разкрие цялата истина? Сигурно това беше част от ритуала или от пътя ми към нищото или към наследството на Фелистър!

В Ла Поант цареше пълен мрак, които се беше наслоил толкова гъсто, че сигурно не беше останало никакво празно място между молекулите – сякаш нещо искаше да съществува само по себе си в целия този мрак, наподобяващ нещо като статичен пушек.

В съня си нещо ме накара да си задам въпроса какво всъщност знаех за спътниците си? Зонара беше опитен некромант, представляващ наркокартелите и … Арло – хипстър, продаващ трева, за да преживява, живеещ в собствената си болна и изродена реалност, създадена от магическия дим на холандския му продукт и … После?

Та аз нямах понятие кои бяха те и какви бяха намеренията им! Можеха да ме убият дори и докато спя, а рокерите да прережат гърлото ми и дори да се гаврят с трупа ми – все пак помнех края на Дурайт, който беше използвал “силата”, която беше получил от Гас Бензуър.

В съня си видях едно безкрайно поле, покрито със зелена трева, а там в далечината имаше царевични насаждения – те се поклащаха от вятъра. Именно тук започна пътят ни с Гас.

Отново се върнах на гробището – капанът за сънища висеше на врата ми – дори и в този сън. Беше магично, но и страшно. Приличаше на пратеник на някакво далечно кралство – дали пък той не беше създал невидимата стена, която ме беше спряла при моето астрално пътуване, когато бях принуден, заедно със Зонара и Арло, да се измъкна, защото…

Когато си на върха на стената ти се струва страшно, но дали ще имаш смелост да скочиш? Сякаш Гас ме караше да направя именно това! Да скоча, а моето пропадане щеше да бъде безкрайно. Но къде щях да се озова? Дали пък Гас Бензуър отиваше на поклонение! Пътят му сякаш беше неописуемо дълъг, а едва ли беше извървял повече от десетина-петнадесет ярда. Какво се случваше! Отново започнах да усещам невидимото присъствие.

Фелистър разполагаше и с петте части на книгата на Соломон – така нареченото петокнижие и беше посвещавал часове от времето си да проучва всеки ред и всяка дума, влагайки особен смисъл във прочетеното. Това за него не беше някакво хоби или приятно занимание, а отчаяно търсене на отговора, тъй като времето му на тази Земя изтичаше. Дявол или ангел самото присъствие на Гас Бензуър беше оставило незаличим отпечатък в живота ми и знаех, че той ще ме доведе до истината поне с една крачка по-близо. Как копнеех да го заговоря, но Синя птица беше категоричен, че трябваше да се пазя от останалите – може би искаше да каже от всички тях. Една от големите тайни на истинската магия беше, че при настъпването й се освобождаваше огромно количество енергия, която беше слабо проучена, и това важеше за истинската магия – тази енергия имаше способността да убива, а принципът беше като верижна реакция – покосените души бяха обречени. На непосветените можеше и да се струва забавно, но все повече започвах да се убеждавам, че огромния брой смъртни случай по трасето, което обхождах, не беше никак случайно – първоначално се съмнявах наркокартелите, полицията, някакви разглезени юпита и други административни отрепки, които дори и не бяха помирисали от живия живот, после в разни бандити или рокери, които бяха по петите ни, в индианците, в собствените си спътници – да, кръгът постепенно се затваряше и ставаше все по-малък и по-малък. Докато накрая…

Щрак!

Гас Бензуър включи своето фенерче – беше определено много мощно, но кой знае защо околния мрак сякаш поглъщаше светлината и й пречеше да се разпространява.

Гас започна да шепти някакви нечленоразделни слова. Бяха толкова особени – изглеждаше, че не можеше да произнася думите правилно или просто говореше на някакъв развален език или на такъв, който не съществуваше, и беше измислен от него. Повтаряше думите с огромно усърдие и лицето му за първи път беше страшно загрижено, дори сякаш някакви едва доловими бръчки се бяха появили по него. Толкова беше нетипично. Фенерчето му беше доста високо качество, но мракът наоколо заплашваше да го погълне. Беше се разнесла някаква мека топлина и специфичен мирис на тамян – може би наоколо се криеха нечисти сили или пропаднали души. Тогава разбрах нещо – смелият Гас, непукистът Гас не беше произнасял някакво заклинание, нито пък се беше опитал да призове духът на някого – той се молеше за обречената си душа. Душа, която нямаше непременно да бъде загубена, но щеше да бъде между небето и земята за вечни времена. Това ме озадачи силно, тъй като Ла Поант имаше и християнска и индианска част, ако изобщо можехме да говорим за някаква подредба на място като това.

- Когато си затворен цял живот в силоза, не виждаш света навън. А той не е приятелски настроен и дори утре може и да го няма.

Помислих си, че Гас не е с всичкия си. Никъде наоколо не се виждаше пикапът му.

Пикапът на Гас беше марка “Форд”, беше син и голям типично по американски, с огромен дълъг открит багажник, а гумите му бяха 4x4 – способни да минат през всичко. С него обикновено Гас возеше своята земеделска продукция или пък понякога търгуваше дори и с торове, които се търсеха от някои по-малки стопанства, чиито собственици не можеха да си позволят да пътуват прекалено надалеч. Те обикновено разполагаха със съвсем малки градини – колкото да се изхранят и да сложат нещо на масата си. А Гас великодушно им го доставяше на по-ниски цени. Запитах се къде е колата? И ако Гас ходеше между гробовете, за да върши нещо, което явно беше от жизнено важно естество, защо не беше донесъл поне една права лопата? Използването на подобен инструмент беше напълно естествено, защото иначе трябваше да рие с нокти като някой зъл дух, който искаше да се добере до трупа на умрелия – между впрочем злите духове или джинове, които бяха използвани понякога дори и от самия Фелистър, бяха с различно ниво на духовна енергия, която им помагаше да остават в царството на живите, и носеха най-различни названия – хадали, джайкини, мантрици[7] и прочие. Последните, разбира се бяха върха в йерархията на духовете и бяха способни да убиват с лекота. Умението им на генерират черна енергия беше пословично. Но Гас не призоваваше демони, не викаше зли духове, не искаше да общува с мъртвите, а просто стоеше – сякаш напълно изгубил надежда.

“Надеждата умира последна!” – помислих се аз.

Той се обърна изведнъж – сякаш беше доловил гласът ми, идващ като изпод вода. Но после разбрах, че това е просто някакво неестествено движение, което явно той изпълняваше, за да бъде в съзвучие със заобикалящата го реалност. Да не би Гас да искаше да бъде невидим? Та, всеки магьосник и дори конвенционален учен знаеше, че пълната невидимост не беше възможна и беше плод на недостатъчно познаване на магическата наука. Дали Гас Бензуър просто не си беше изгубил ума и пилееше времето си в търсене на нещо, което просто не съществуваше?

Тъкмо тогава усетих познатата мека топлина и ясно усещане за присъствия, а фенерчето на Гас освети една надгробна плоча – отне ми известно време, за да разпозная името върху нея. Шрифтът беше леко готически и изпъстрен с някакви орнаменти, но … това беше моето име – Елизандър Барнайн.

По дяволите, Гас Бензуър! Какво правеше това копеле? Мръсен кучи син! Проклет земеделец! Предател!

Гас Бензуър постоя още малко така и отиде някъде. Както вече казах, пикапът му не се виждаше абсолютно никъде, а беше невъзможно да беше дошъл дотук просто така – все трябваше нещо да го беше докарало. Завърна се след няколко минути, а този път в ръцете му беше заветната лопата и той се зае да копае. Правеше го със затворени очи, като мълвеше някаква неразбираема мантра и дори устните му не се движеха – осъзнавах ясно, че явно се опитва да засили енергийното си поле или пък да достигне до целта си. Земята беше рохка, а лопатата стигаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Не знаех колко дълбоки ги копаеха гробовете в Уисконсин, но … Изведнъж се чу звукът на глух удар – сигурно лопатата беше ударила на дърво.

Откри се ковчег от масивен махагон, който изглеждаше впечатляващо – почти като нов. Но след като се вгледах внимателно, забелязах, че всъщност е доста прояден и дори някой от дръжките му сигурно щяха да паднат. Какво ли се криеше вътре?

По някаква необяснима причина Гас Бензуър не бързаше да го отвори. Почака известно време. След това се зае да разчиства пръстта и направи опит да използва лопатата като лост, който да улесни усилията му.

Накрая капака поддаде и вътре в ковчега нямаше нищо. Вгледах се… Не беше възможно Гас Бензуър беше всичко друго, но не и глупак. Нямаше да полага толкова много усилия, при това нощем, с риск дори и да бъде заловен, за да отвори празен ковчег. Трябваше да има нещо – дори и аз да не виждах какво е.

Гас отново остана загледан в нищото. После протегна ръка. Вътре в идеално запазено състояние беше Гримоара на Абрамелин.

Гас Бензуър се ухили с плашеща усмивка, но си личеше, че тя не издаваше онова духовно превъзходство, което той беше имал при своята среща с Дурайт. Нещо не се връзваше.

Влагата в почвата лесно би могла да повреди книгата – освен ако…

Може би тя беше поставена там наскоро… Но от кого?

- Скоро всичко ще си дойде на мястото – заяви със затворени очи Гас Бензуър. – Този цикъл трябваше да бъде прекъснат веднъж и завинаги.

В това време усетих някакъв хладен полъх. Дали сънувах? Не хладното острие беше до гърлото ми. Отне ми известно време да осъзная какво се случваше…

Може би това острие около шията ми беше напълно истинско и в този ред на мисли някой се опитваше да ме очисти.

Но кой знае защо исках да остана там, където бях. Гас Бензуър се поколеба, но в крайна сметка реши да отвори.

Хрумна ми, че Макиавели е бил прав, а Гас Бензуър беше прекрасен пример за това.

Гримоарът бавно се разтвори и усетих, че косите ми настръхнаха. Гас Бензуър само провери нещо бързо и го затвори, след това се зае старателно да заравя гроба. Щеше да е комично, ако ситуацията не беше толкова сериозна. Лопатата хвърляше пръстта обратно и заравяше истината…

Но сега усетих досадното острие, което може би вече режеше гръкляна ми или скоро щеше да го направи. Реших да направя нещо нечувано, щом трябваше да се скрия от всички и да бъда незабележим, не беше ли по-умно да остана още на това място… Само още малко…

Тогава осъзнах нещо интересно… ако острието, което трябваше да ме убие беше насочено по този начин, възможно беше да е с балансирано тегло – тогава и най-малката съпротива от моя страна щеше да бъде фатална. Съществуваха такива стелт ножове, произведени в САЩ, които бяха използвани и във военните конфликти по света, но на практика можеха да се закупят на определени места. Зонара вече беше се справила с Джейк или поне допусках тази теория, защо да не убиеше и мен в съня ми? Докъде можеше да стигне безскрупулността на тази жена?

Тогава се сетих нещо интересно, ами ако използвах собственото си съзнание и предизвиках обратна реакция и обърнех ножа срещу нея. Звучеше глупаво и не особено професионално, но беше твърде възможно да сработи. В мрака можеше и да има още някой. Да, рокерите бяха заели целия мотел, но далеч не беше само това. Ние със Зонара и Арло бяхме в същата стая на втория етаж – така че, ако нещо се объркаше, щяха да довтасат доста яки мъжаги и нямаше да имам друг избор освен да скоча през прозореца, ако преди това не ме застреляха.

Предстоеше ми да направя така нареченото “осъзнато превключване” и се надявах това да ме спаси.

Сетих се, че отговорът трябваше да бъде открит в моя сън – шепотът на вятъра на гробището Ла Поант. Това беше ключът към осъзнаването! Това беше спасението.

Видях, че Гас Бензуър вече приключи със повторното заравяне на гроба и …

Тогава мигновено използвах вятъра от моето астрално пътуване – той можеше да ме спаси. Усетих движение в слънчевия сплит, може би бях предизвикал някакъв демон или пък онзи невидим спътник щеше да ми помогне и тогава просто отворих очи. Ножът като по-магия се обърна и при най-малкият натиск от моя страна се заби във врата на … Гас Бензуър!

Това беше невъзможно.

Преди да издъхне, успях да прочета мислите му. “Аз използвах сенките, за да стигна до теб, Елизандър, научи прекалено много, а скоро може и да провалиш Великия замисъл! А това е недопустимо. Къде си мислеше, че отиваш – дори и да стигнеш дотам, ще разбереш, че твоят път не води доникъде!”

Кръвта му ме омаза и приличах на жертвено агне в някой долнокачествен филм на ужасите. Знаех, че истинските заклинания от книгата на Абрамелин включваха и различни техники за преобразяване и превръщане в животно и така нататък, но подобни идеи се срещаха и в ученията на Дон Хуан Кастанеда. За истинската магия беше необходимо нещо много повече… Беше необходима вяра, а тази вяра беше свързана с оцеляването и със самия живот! Вярата не се учеше – или я имаш, или я нямаш… Без нея дори и Гримоара на Абрамелин беше просто купчина безполезни листи, въпреки че през Средновековието, когато беше написана книгата, за страниците се използваха животински кожи, които обикновено ги правеха невероятно тежки и за пренасянето им бяха необходими няколко мъже.

Гас Бензуър просто рухна на Земята с тъп звук, но може би беше създал специално проклятие, което да ме застигне по-късно. Запитах се дали изобщо някога е бил земеделец! Този брутален тип и изрод!

Тогава видях образа на ангел – беше облян с кръв. И той имаше сълзи в очите. Може би все пак имаше спасение… или просто щях да бъда съпроводен от така наречения ангел-пазител до самия ми край преди окончателно да бъда изпратен, където трябваше.

Зонара и Арло спяха непробудно. Реших да стана, но все едно бях като вцепенен. Тук определено нещо не беше наред!

Знаех, че Ангелът на Смъртта идва за всички – за някои той беше ангел, а за други – демон и това като цяло зависеше от факта колко праведна е била душата му. Дори Всевишния даваше право на разкаяние и евентуална възможност за спасение на покаялите се.

Тогава се запитах как Гас Бензуър беше преминал през спящите долу без изобщо да бъде видян и усетен. Безсмислено беше да искам записи от охранителните камери – първо нямах това право и второ щях да породя огромни съмнения дори и да скалъпех някоя опашата лъжа.

Очите на Гас бяха същите като на Синя птица – сякаш липсваха и това ми се стори не толкова плашещо, колкото тъжно. Значи Гас беше просто още една пропаднала душа, която …

Обърнах се – Арло и Зонара все още спяха непробудно, но интуицията, която астралното ми пътуване беше развило, ми подсказваше, че нещо меко казано не беше наред. Гас беше с дупка в главата, тъй като стелт ножовете изискваха минимален натиск. Благодарях наум на болния мозък, който ги беше измислил, те бяха влезли в употреба и във войната в Чечня – при това с особен успех. А сега същия тип нож беше спасил живота ми.

Какво се случваше със Зонара и Арло? Къде ли щяха да отидат душите им? Бяхме временни посетители на тази Земя – рано или късно пътищата на всички ни се разделят.

Зонара се поразмърда. Явно обаче някаква сила й пречеше да се събуди. Нещо страшно я държеше в лапите си и тя изпитваше някаква странна смесица от емоции. А Арло дали беше жив?

Чувал съм, че някои хора виждали на сън така наречените червени очи. Мнозина смятат това за измислица, но аз също ги бях виждал, а подозирам и покойният Фелистър.

Нощта изглеждаше безкрайна – погледнах часовника. Точно 3:15. Дали онзи, който ме беше нападнал беше истинския Гас. Огледах внимателно стаята. Нямаше никакъв труп, но ножът в ръката ми беше истински. Откъде тогава се беше взел. Зонара нямаше друго оръжие освен пистолета, но имах подозрения, че рокерите можеше и да са й го взели, за да не бъде заплаха за тях.

Но като познавах Зонара, сигурно си беше осигурила някакъв резервен вариант. Може би криеше някаква отровна игла в косата си, която щеше да забие в сънната ми артерия и аз просто щях да умра. А Арло можеше да се окаже големият печеливш. Този конформист! Винаги беше като водата – разливаше се в различни форми, а това му носеше много изгоди и отваряше пътят му напред.

Спомних си, че Синя птица ми беше казал и още нещо като за последно:

- Без значение какъв е пътят пред теб, ти трябва да го извървиш, ако искаш…

“Колко ли загубени души ще увлечеш Елизандър! Колко ли изгубени животи ще останат между безразличния бетон на тези сгради и тези улици.”

Градът тихо спеше! Имах смътното чувство, че цялата тази територия отдавна е превзета от онези, които просто нямаше къде да отидат – обречените души! Те продължаваха да не проявят никакви признаци на живот. Мрачните ми мисли бяха прекъснати – Зонара се прозя! Беше жива и дишаше– моята любов и моето проклятие! Моят спътник!

Погледите ни се срещнаха.

- Ето, че най-сетне видя по-голямата част от картинката. А това, че не ме уби, беше част от изпитанието. Само аз мога да те заведа то истинското място – там, където да се извърши ритуалът, и може би желанията ни да се изпълнят. Ако беше възможно да си пожелаеш всичко, какво би поискал?

Очите й ме гледаха лукаво – не беше нито ангел, нито дявол. И аз не знаех каква е. Арло все още беше в прегръдките на Морфей[8], затова реших да използвам тези няколко мига да си изясня нещата със Зонара веднъж и завинаги.

- Имам чувството, че странното подреждане на събитията досега изобщо не е случайно – зададох й въпроса ребром аз. – И съм почти сигурен, че или този невидим спътник или самата ти имаш пръст в това.

Зонара ме погледна със прекрасните си стъклени очи – очи, вещаещи смърт или поне - липса на спасение.

- Не е! Но ти трябваше да минеш пътя! Толкова е просто! Хубав или лош – това е твоят път!

- Ти си моят …

- Твоята реалност не съществува другаде, а само тук – допря пръст до челото ми тя. – Беше взето решение на почти най-високо ниво, без значение какво ще се случи с теб, аз да бъда твоят надзорник[9] до самия край. И ще бъда строга. Мога само да ти кажа да не бъркаш службата ми с идолопоклонство – и да става дума за работа, а не за чувства или любов.

- Ммм…

Тя сложи пръст на устните ми, за да спра дотук.

- Ако наистина си … защо ме водиш по пътя на греха? – запитах я аз с недоумение.

- Аз само те придружавам в твоя път, защото ти не трябва да оставаш сам. Към всеки един от Вас има прикрепен поне един от нас. Приех тази форма, за да ме възприемеш по-лесно и да има кой да “споделя” страданието ти.

Погледнах към Арло.

- Той ще се събуди ли? – попитах я отново.

- Ако ти искаш? – беше отговорът. – Все пак ти решаваш кого да имаш в живота си.

- Кой е той? – зададох въпроса си отново.

- Твоят ангел-хранител …

Погледнах Арло – трудно ми беше да повярвам, че ангелите изглеждаха точно като него, но знаех, че те можеха да приемат човешка форма и да правят, каквото си пожелаят – стига само да помагаха на нас грешниците.

Реших да проверя дали рокерите бяха там долу. Да, бандата спеше непробудно, но най-вероятно всички скоро щяха да са на крак – още преди часовникът да беше ударил четири сутринта. Предпочитаха да пътуваме по тъмно – отчасти и за да избягваме по-натоварения трафик на някои места, въпреки че пътищата бяха необичайно пусти.

Арло се разбуди. Погледна ме и за първи път забелязах странните му очи – те бяха нечовешки.

Продължихме пътя си към Ла Поант, но нещо не ми даваше мира. Осъзнах, че имах своите ангели, които щяха да бъдат мои спътници и да ме наблюдават, но нямаше никакво разумно обяснение по отношение на Гас Бензуър. Кой беше той?

- Има един начин да откриеш всичко – прошепна ми Зонара с нечовешки глас. – Но ти трябва сам да се сетиш за него.

Малко по малко започнах да осъзнавам – Гас беше висш магьосник мантрик, които трябваше да постигне нещо – нещо голямо и да избие останалите. Защо иначе бяха неговите мълчаливи мантри и странно притеснено изражение? Защо беше напълно сам? И защо никой не знаеше нищичко за него?

Реших скришом да направя нещо нечувано – да проверя в полицейския архив дали изобщо съществува такъв човек.

Но проблемът беше, че работното време започваше…

Можех да направя това и по-късно и резултатите не закъсняха.

 

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА: ГРОБИЩЕТО ЛА ПОАНТ

 

Здравите мъжаги се разбудиха  и похапнаха прилично с американска закуска, която се състоеше от бекон с яйца и пълнозърнест хляб. Обърнаха и порядъчно количество бири. И скочиха на моторите – трябваше да ги последваме поради простата причина, че нямаше как да им разкажа за малката нощна случка, нито за битката ми с Гас.

“Значи Гас е бил могъщ мантрик[10]!” – помислих си аз. – “Ето защо дори и Синя птица имаше страх от него. Духовните му сили сигурно са били огромни!”

Докато минавахме покрай града или по-скоро буквално префучахме оттам успях да усетя носталгичността на по тези широки улици, които сякаш бяха символ на свободата. Някои от сградите бяха в красив викториански стил и бяха предназначени за ваканционни летувания.

Отново усетих вятъра в ушите си. А край мен започнаха да се сменят същите сравнително еднообразни пейзажи. Някъде към Ашланд Сити минахме през един от онези странни мостове с ръждясала желязна конструкция. Цялата ни група се беше събрала според указанията още в Айрънууд, но преминаването ни през Ашланд Сити не мина без проблеми. Трябваше да презаредим с гориво, а някакъв нахалник не искаше да даде на всички и тогава просто беше жестоко пребит. За щастие нямаше свидетели. За да стигнем до остров Мадлин, трябваше просто да вземем ферибота от терминала Бейфийлд – естествено това отне известно време, но на никого не му пукаше.

По време на езда на своите железни коне членовете на глутницата не обелваха и дума помежду си – имаха някакъв собствен език, на който се разбираха отлично.

За сравнително кратко време бяхме прехвърлени през Лейк Супериор.

Сега оставаше само да стигнем до самото гробище – там, където щяхме да получим отговор на молбите си и да усетим всичко. Но точно тук през съзнанието ми пробяга отново мисълта кой беше поставил Гримоара в разровения от Бензуър гроб. Този въпрос при така създалите се обстоятелства придобиваше първостепенно значение.

Отбихме се в Мидълпорт в Ла Поант Сити, където да отдъхнем малко, а ние тримата със Зонара решихме да се поразходим – не без надзора на нашите покровители.

Най-накрая влязохме в гробищния парк, съпроводени от няколко от рокерите – останалите предпочетоха да поразпуснат в местността, а също щяха и да дойдат малко по-късно при нужда.

В едно аморфно общество лесно можеше да се види липсата на структурираност, а оттам произтичаше и всичко останало.

Входът на гробищния парк беше широко отворен, но ние избрахме да влезем по друг начин – едва ли покойния Бензуър… Ами ако просто мантрикът беше обладал тялото му? Фините магьосници бяха всеизвестни със специалните си практики, които можеха да накарат определени хора да извършват определени действия. Те концентрираха специфична негативна енергия, която им помагаше това да се случи, а ритуалите, които използваха бяха известни само на тях.

- Запази този момент, защото той е всичко, което имаш – вчера вече мина, а утре може и да не дойде – обърна се към мен Арло. – Всъщност никой няма да те помни – освен Всевишния и единствената причина за това е фактът, че имаме обща работа за вършене. Не се касае за любов, а за дълг. Това са правилата на играта! И все пак нашата работа е да обичаме хората – завърши той.

Колко малко всъщност ги познавах!

Арло знаеше, че аз знам.

- Ако действително си Божие създание, тогава защо извърши онова предателство – запитах го аз без ни най-малка форма на страх.

- Не е дадено на хората да разберат целия замисъл на Небето – обърна се Арло към мен, – и въпреки това аз видях нещо в теб. Аз съм ангелът на благословиите[11].

Не бих очаквал подобни думи от един ангел, за когото продължителността на един човешки живот беше твърде мимолетна, но усетих в душата си облекчение – дори и да отидех някъде между Ада и Рая или душата ми да изчезнеше след сто хиляди години, след като се превърнех в черен дух, а духът ми бъдеше покрит от сянката на невежеството. В крайна сметка съществуването беше тук и сега! Само този момент имаше значение!

Тръгнахме напред и Зонара ми показа точното място – не й отне прекалено много време да го открие. Беше самотно и неугледно. За щастие времето беше ясно, а не като в съня ми.

Това беше моят гроб. Но как беше възможно, след като никога не бях умирал? Струваше ми се, че сънувах в реалността или просто губех разсъдъка си.

-  Мантрикът искаше да използва твоето собствено тяло и после да го занесе до истинския гроб, който са той беше изкопал за теб – прошепна в ухото ми Арло. – Но ние му попречихме. Пак от нас получи и ножа в ръката си.

- А откъде се появи Гримоара? – недоумявах аз.

Зонара, в която аз разпознах архангела ми надзорник и приближи:

- Гробът ти беше изкопан по коварен начин. Това, разбира се, не означава, че няма да имаш наказание за всички грехове в живота си. Съдбата ти няма да се промени особено – тъкмо напротив, но поне имаш шанс да покажеш воля за извършване на нещо добро.

Знаех, че Гримоара на Абрамелин датира някъде от петнадесети век – имаше доста антикварни копия, но истинския гримоар със страници от животинска кожа, беше купен от бруталния Фелистър, защото той явно имаше план – план за нещо твърде голямо.

- Значи, мантрикът Гас Бензуър – започнах аз, но Зонара ме прекъсна.

- Името на мантрика не е толкова важно – на него му трябват тела. Тела, които да правят присъствието му възможно във вашия материален свят. Такива, каквито може да обсеби. Между другото, за да осъществи подобна атака му е необходимо определено ниво на духовна енергия.

Но нещо не се връзваше изобщо. Ако всичко, което тези създания ми бяха казали, отговаряше на истината и беше точно така, откъде-накъде Бензуър щеше да го зарови точно там. Тогава превръзката падна от очите ми – книгата съдържаше и ритуали по телепортация.

Гробището беше пълно с мистика и както вече казах не влязохме през парадния вход, за да не привличаме вниманието на охраната, която бдеше зорко.

Когато бях малък в сиропиталището в Канзас Сити, откъдето ме взе Фелистър, бях един от най-големите побойници. Беше толкова честа картинка да видиш кръв! Всъщност под прикритието на социалните грижи там много деца биваха предавани в ръцете на богати и влиятелни осиновители, които можеха да им осигурят по-добри грижи. Учителите ни говореха за морални ценности – поне това можех да си спомня ясно, но всички знаехме какво нерадостно бъдеще ни очаква.

И тогава ненадейно дойде Фелистър. Той положи огромни усилия, за да надвие образователната система и да ме измъкне – дори и с някои непозволени адвокатски хватки.

Спомням си как Нанси Дорейн – така се казваше адвокатката за делата по осиновяване, му беше казала, че моя случай е почти безнадежден и дори се беше опитала да го насочи към друго дете, но това не помогна.

Красивата адвокатка със строг и професионален външен вид му даде да разбере, че делото ще бъде трудно, ако ли не и невъзможно. Фелистър никога нямаше да забрави червеникаво кестенявата й коса и очилата й с рогови рамки, през които тя виждаше нейната версия на реалността, изчистена от всякакви ненужни “детайли”.

Кантората й се намираше в централната част на Канзас Сити и по-специално в относителна близост до Оувърлънд Парк, който беше едно чудесно и спокойно място.

Фелистър я погледна някак тъжно и най-вероятно това беше единственият път, когато беше гледал някого така и отговори:

- Госпожо, а виждали ли сте как живеят на улицата? Много от тези деца най-вероятно ще умрат дори преди на навършат пълнолетие. Те са изгубили шанса си за развитие дори преди да се родят!

След като значително съдейства за процеса на осиновяването, същата тази Нанси Дорейн се беше застреляла само пет месеца по-късно при неизяснени обстоятелства в собствения си апартамент, който се намираше недалеч от кантората й – може би мистър Ембанкс й беше “помогнал” в това отношение, за да заличи следите, а може би – което според мен беше доста по-вероятно, самата тя отначало смътно, а по-късно по-ясно беше предусещала, че това ще бъде нейното последно дело в адвокатската й практика изобщо – така че си беше спестила позора. Оръжието, с което беше посегнала на собственото си съществуване беше един най-обикновен Магнум .38 калибър и това ми напомни на оръжието на самата Зонара, с което беше натръшкала онези лоши момчета, които ни преследваха в онези диви пустинни местности и се бяхме отървали на косъм. Тази впечатляваща юристка може би беше пропуснала или подсъзнателно пренебрегнала факта, че съществуваше разлика между божие и човешко правосъдие – и то беше не толкова в самата формулировка, а по-скоро се касаеше до факта, че Всевишния беше царски съдия, а неговият правораздавателен модел беше използван от земните му наместници за въдворяване на ред, но тяхната власт беше ограничена, а обвиненията им бяха свързани с конкретни цели, които правосъдието беше способно да дефинира и да преследва по установения съответен ред.

Сещайки се за покойната достолепна Нанси Дорейн сякаш сам звучах като юрист  – предвид обстоятелството, че сериозната й намеса беше оказала влияние в целия този кръговрат от събития и привидни случайности. Но тя беше може би последният представител на една като цяло замираща прослойка от стожери на правосъдието, които бяха слепи и глухи за невидимите неща, а вниманието им беше концентрирано главно върху видимите и материални доказателства и концепции, които подлежаха на вписване в определени рамки. При нормални обстоятелства сигурно биха си направили труда да проведат разследване, но Фелистър пусна деликатно своите пипала и много скоро определени кръгове – включително нейните бивши колеги излязоха с изявление, че тя е допуснала това да се случи поради тежка депресия, а експертните медицински становища за това също бяха подправени сравнително лесно. И в това имаше огромна доза логика, защото нейните сътрудници – макар да губеха ценен юридически кадър, всъщност виждаха пътят пред самите себе си достатъчно чист, ясен и необременен с огромните знания за всичко, което се случваше или се беше случвало наоколо, които покойната Нанси Дорейн притежаваше. Все пак всяко себеотрицание носеше страдание. Не би било излишно да кажа, че ми беше доста забавно, тъй като прочутият парадокс на Елсберг[12], където някой искаше да играе на вероятности, а тук се касаеше за неопределеност, представена по същия начин, което, естествено беше една адски огромна грешка, важеше с пълна сила. Е, мила Нанси, можеше да се каже, че ти отиде точно там, където ти беше мястото! В крайна сметка привързаността към нещо можеше да създаде проблеми, а животът непрестанно се променяше.

Фелистър явно беше видял в очите ми нещо от самия себе си – онова късче лудост, което му трябваше! Бореше се с всички сили и съдбата му се усмихна!

Върху гроба ми имаше красив надпис с доста масивни и отчетливи букви, които имитираха някакъв готически стил:

 

Елизандър Джоунс Барнайн

Роден 2021– Починал 2045

 

Е, да ама не – бях жив, щом още дишах? Или пък не? Камъкът, от който беше изработен надгробния паметник, се беше запазил в отлично състояние, което беше малко странно на фона на очупените индиански духовни къщи наоколо – а този факт малко ме натъжи.

 

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА: СИРОПИТАЛИЩЕТО

 

Спомням си уникалната библиотека на Канзас Сити, която представляваше много големи наредени една до друга книги. Прекрасният й екстериор беше наистина завладяващ и беше може би единственото място, където се чувствах като у дома си, докато не бях в сиропиталището.

Режимът в сиропиталището беше извънредно строг и никой не можеше да влиза или излиза, когато си поиска, а за това следеше специален отговорник. Спомних си за един случай на нарушение на това правило, където виновникът беше директно разпределен в институция за корекция на поведението.

Спомням си наказанията и дори някои брутални случаи на насилие от персонала. За тях ние бяхме нищожества! Говорещи и искащи да живеят!

Фелистър ме избави оттам, но ми даде шанса да оцелея в един по-голям, но контролиран от него Ад – Ад, в който той се чувстваше като у дома си.

Къде точно беше Адът и дали наистина представляваше място за вечни мъки? Имаше ли изобщо смисъл да живеем? Имаше ли смисъл да развиваме душата си?

Дните в интерната минаваха доста еднообразно. Персоналът беше добре обучен, за да ни каже, че рано или късно всеки ще получи своя шанс в живота и че ние сме действително искани, тъй като все пак представлявахме бъдещето на тази страна. Дори простата статистика го доказваше – това съвсем не беше алтруистичен акт, а бизнес за милиарди.

В Светото писание се казваше нещо интересно по този въпрос, а именно, че нямаше нито работа, нито замисъл, нито познание, нито мъдрост в гроба[13]. Спомените отново ме изпратиха по мрачните коридори на онзи пъкъл. Сградата не беше голяма, но децата там, а и персонала бяха отвратителни. Онова въплъщение на американската мечта лесно се виждаше, че не е това, за което се говореше!

Една нощ Майлс се домъкна до мен, въпреки че съществуваше забрана за излишна комуникация между различните обектите на осиновяване – както те ни наричаха, беше строго забранена. Не знам как персонала на интерната не го беше усетил, докато се промъкваше крадешком по коридорите.

- Виж, Елизандър не мога да спя и си мисля за някакви глупости. Щом не ни искат в действителност, за какво ще ни осиновяват? Имам предвид каква им е ползата? Улицата ме е възпитала, че нищо на този свят не се прави просто така!

Обърнах се едва забележимо, подпрян на лакът, и очите ни се срещнаха в тегавия мрак на тихата стая:

- Нали действително искаш да се измъкнеш оттук. Просто следвай проклетите правила и играй играта им докрай!

Докато се обърна да заспя, той просто си беше отишъл – толкова безшумно, че дори не го бях усетил, но думите му ме накараха да се замисля.

Въпреки това вълната на недоволство нямаше как да подмине всички измъчени създания, които нямаше къде да отидат! Много от тях дори не познаваха родителите си! И един ден Майлс Джоузеф просто преби до смърт един от тях. Използва измъкната дъска от кревата си – не бяхме в затвор, но това, което ясно виждах, беше нечувано мозъкът на служителката се беше показал.

Имаше съдебен процес и бяха обявили същия този Майлс за виновен в убийство от първа степен с умишлено причиняване на смъртта на жертвата по особено мъчителен начин – обикновено присъдата беше доживотна, но предвид липсата на предишни провинения и на крехката му възраст, съдията с голяма неохота му предостави един последен шанс – или да отиде в някой от корекционните центрове за младежки престъпници или да излежи присъдата си в затвор за възрастни, но там го очакваха между двадесет и четиридесет години в зависимост от поведението му – най-вероятно обаче щеше да излежи поне двадесет и пет, а може би и повече.

Майлс прие безропотно решението, което го обричаше на сигурна гибел, и променяше живота му до неузнаваемост, но все пак се спря на корекционния център – там също беше тежко, но поне имаше шанс да оцелее без агресията на по-възрастните затворници, които неминуемо щяха да се гаврят с него, а шансът да го убият рано или късно също беше значителен.

По него време си пишех с едно момиче от приюта Сейнт Мери в Сан Франсиско. Тя беше първата ми любов. На нас не ни се разрешаваше да използваме компютър или таблет, затова бягах и пусках старомодното писмо. Но малко по-късно усетих в кореспонденцията помежду ни, че тя беше като всички останали – просто се опитваше да се измъкне и да се спаси! Една загубена душа в морето от човешки емоции! Веднъж просто ми сподели, че си мечтаеше някой да дойде и да я вземе. И такова семейство се появи. Бяха някакви едри индустриалци от Ню Орлиънс. В последното си писмо към мен, тя беше написала следното:

 “Мили Елизандър, този свят е пълен с фалш и лъжа, с липса на любов и много човешки недостатъци. Може би всички един ден ще гнием в Ада. Но ние трябва да простим на хората – не от любов, а защото просто трябва да вървим по нашия собствен път като червеите в дървото – всеки според силите си. Надявам се да се спасиш! Твоя Джени Магуд”

По-късно обаче разбрах, че в най-неамериканския град, в който се преливаха френски, испански, креолски и южняшки архитектурни стилове и култури, тя просто беше станала съдържателка на някакъв публичен дом.

Познанството ми с нея ми осигуряваше доволно количество клиенти, които ползваха от стоката на Фермата на Фелистър, докато задоволяваха нуждите си.

Като цяло южняшката консервативност работеше само в наша полза. И печелехме твърде добре от нея!

И тогава осиновяването от Фелистър ми дойде като свише! Просто не можех да повярвам!

Той даде всичко от себе си да задейства процедурата да измъкне и Майлс, но не го осинови. Имаше нужда от един син – два му бяха твърде много. Съдбата беше истинска егоистична и себична кучка! Но Майлс беше доволен и на това – беше твърде много за него в онзи момент!

Майлс беше разпределен да бърка фентанила с първокачествен опиат, който го правеше като бомба със закъснител. И никога не докосваше стоката. Беше много точен. Един страхотен готвач! Дори някое от онези юпита от Айви Лийг[14] не биха се справили с такова уважение и прецизност към работата си –все едно жив дявол разбъркваше казана си с магически отвари.

Между другото, Фелистър имаше интересно отношение и към цялата синтетика, която влизаше от Китай. Наименованията на продуктите бяха странни, но Фелистър не беше тесногръд. – така наречените синтетични канобоиди бяха бъдещето.

Проблема с канобоидите беше, че за разлика от морфина и фентанила не можеха да се оправдаят с медицинска употреба по никакъв начин, а това можеше да създаде още проблеми на Фелистър с властите. И да му се налага да подкупва все по-влиятелни конгресмени и сенатори. Нещо, което впоследствие той направи с огромен финес.

Майлс загина онази нощ, а беше един голям приятел и свестен пич. Той ми каза нещо, което няма да забравя никога:

- На края на пътя оставаш сам със себе си! Запомни го! Но истината е, че, грубо казано, винаги си бил напълно сам. Без значение какво ти се е струвало или си си мислел през цялото време. Но Фелистър ми беше като баща – дори и фалшив, той ме измъкна от онази дупка. От онази проклета и безнадеждна цикличност!

Две седмици по-късно беше прочутият полицейски рейд на детектив Донован. И всичко за него приключи още на онази веранда в онази топла майска вечер. Той беше и един от хората, стоящи най-близо до Фелистър и отбраняващи го до последна капка кръв.

Мир на праха ти, Майлс! Дано намериш покой! И дано имаш поне един ангел от отвъдното, който да съпроводи душата ти поне донякъде. Чувал бях, че душата чакала в специално изолирана стая, докато не дойдело времето й, а оттам по специален коридор отивала в залата, където трябвало да чуе присъдата си, а след това получавала съответното разпределение.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА: ОТКРИТИЕТО

 

В изровеният ковчег можеха да се намерят само шепа пръст, най-вероятно хвърлена от небрежната ръка на Гас Бензуър.

- Магията с пръст е жестока – допълни Арло и усетих ангелската му аура. – Но това дело е противно на твореца.

- Значи мантрикът … - започнах аз, но съзрях тялото на Бензуър.

Вярвате или не, то беше паднало по такъв начин в един ъгъл под едни храсти, че дори минаващите от там не биха го забелязали. Беше умрял предишната нощ, когато беше осъществявал атаката си срещу мен.

Явно мантрикът едновременно е правил магическия ритуал и беше осъществил своят психоатака – така че поне единият начин да успее да ме порази. Е, Гас Бензуър, или който и да си ти – с твоите камъни по твоята глава.

Гримоарът беше точно до него – никой не беше го докоснал. Погледнах въпросително своите спътници – никой от тях не възрази да го взема. Но все пак се запитах дали беше редно да оставяме Бензуър точно тук. Щеше да бъде странно.

Тогава рокерите, които бяха с нас, направиха едно предложение – щяхме да проучим Гас Бензуър, измъквайки го незабелязано, за да можем да го обискираме – нощната гробищна охрана също можеше да връхлети и да ни изненада. Съгласихме се и започнахме приготовленията. Бях взел специално парче плат, което беше защитено със заклинание, за четене от чуждо съзнание. Увих старателно гримоара и се измъкнахме.

Може би Гас Бензуър ми се смееше от отвъдното! Може би ми помагаше да затъна още по-дълбоко, въпреки че бях обречен до немай-къде!

Спомних си очите на Дурайт, когато умираше, малко след като уби Елър – те бяха някак празни и зовящи за разбиране. Просто явно той не беше видял изход да постъпи по друг начин.

Бавно и сигурно Гас Бензуър си беше създал прикритие, но накрая беше паднал жертва на собствените си машинации. Или може би това беше част от плана му? За човек като него никога не се знаеше!

Част от рокерската глутница замина, за да тараши къщата му, която се намираше в Колорадо – и по-специално в малкото градче Ямпа – малко градче в близост до Оук Крийк – това място беше като забравено от Бога. Там те се забавиха повече от седмица, а през това време ние се установихме с другите в Биг Бей Таун Парк. Природата тук беше впечатляваща и доста дива – поне за разбиранията на средностатистически жител на мегаполис. Честно казано, не вярвах да се завърнат, затова с останалите започнахме да проучваме тайните на Гас. Когато все пак те пристигнаха, онова, което чухме, накара косите ми да настръхнат.

- Мамка му, Гас Бензуър – започна Реджиналд Гроув – як мъжага, чието тяло беше покрито с татуировки като феникс – символ на възнесението, и Синя птица – символ на вечното щастие, като и двете бяха направени с огромно майсторство, - сякаш изобщо никога никъде не е съществувал.

- Невъзможно – изумих се аз. – Как …

Зонара и Арло стояха мълчаливи, а очите им макар и странни ме гледаха с някакво особено любопитство  - може би и моите сетива започваха да се объркват и да възприемам реалността изкривено, а може би отдавна тя не съществуваше.

Знаех, че на онези, които им предстоеше да умрат, или искрено желаеха това, беше позволено да виждат своя призрак-двойник, които им даваше възможност да бъдат наясно, с онова, което им предстоеше в отвъдното.

- Разпитахме най-внимателно. Никой не можеше да ни каже нищо – продължи Реджиналд, а масивното му тяло пращеше от сила, тъй като сигурно едва минаваше петдесетте. – По дяволите, ще бъде интересно да разберете, че фермата, която уж се води на негово име…

Усещах ясно, че започвах да се потя. Ако Гас беше част от наследството на Фелистър, или мантрик, или … може би беше самият дявол!

- А жена му? – леко загатнах аз. – Нали й беше поверил земеделската работа, докато снабдяваше резервата с продоволствия? Нали беше наел огромен брой работници, които да се справят с нарастващата нужда от прибиране на продукцията?

- Всъщност – прекъсна го Ералд Монсър, - Ямпа е по-скоро малка неприсъединена общност и местните не обичат да говорят много-много с чужденци, но все пак ...

- Тогава чие е това тяло? – изумих се аз, но малко по малко започнах да идвам на себе си.

“В царевицата има живот…” – беше казал той още когато ни качваше почти в началото на нашето пътуване. – “а ние я мачкаме с крака…”

Още тогава бях усетил странната миризма и … особената аура – тя в никакъв случай не беше неприятна, но някак си влияеше върху съзнанието. Гас обаче си беше дал вид, че всичко беше наред – явно наистина не му пукаше от нищо и така беше преминавал в живота до тази достолепна възраст. Една важна подробност обаче ми направи огромно впечатление – беше споменал, че правителството е отнело от индианците най-плодородните земи, но в същото време индианските племена трябвало да се придвижват на всеки пет или десет години, защото вярвали, че прекаленото използване на почвата ще я разруши.

Но, сега допусках, че причината е била жив демон-мантрик, който по някакъв начин... но после осъзнах, че разсъжденията ми бяха детински… не че бяха лишени съвсем от основание…

Демоните не бяха в състояние да приемат човешка форма директно – те можеха да обсебват, но можеха да влизат в свинете – а във фермата на Фелистър имаше предостатъчно свине. Възможно ли беше Гас Бензуър да беше посещавал Фермата на Фелистър без мое знание? Или по друг начин казано под някаква форма демонът да се беше прехвърлил от прасето във Гас Бензуър. Идеята звучеше екстравагантно, но демоните имаха навика да скачат от човек на човек или пък …

- Явно Гас Бензуър не е успял да опази чиста своята духовна къща[15] – казах аз, въпреки че скритата шега беше адски плашеща дори само, ако човек вземеше на сериозно скритото й значение.

Мисля, че Зонара и Арло ме разбраха добре и усетиха скритото значение.

Но според учението на Дон Хуан Кастанеда висшето магическо майсторство на един брухо, както го наричаше той, не се измерваше с използването на различни предмети, тъй като те не бяха източник на истинска сила, а с намирането на могъщ покровител[16] - наистина могъщ. Възможно ли беше Фелистър да беше използвал прасетата като опитни мишки, за да може демоните да ги обсебят, тъй като очевидно те и нямаха духовната съпротивителна сила на хората, а в последствие хитрият мистър Ембанкс да се беше възползвал от наивността на някой като Гас Бензуър. Тази теория изглеждаше по-достоверна, но пак имаше някои слабости – основната се състоеше в това, че доколкото познавах Гас не ми приличаше на глупак, а от друга страна рокерите твърдяха, че той въобще не съществуваше -  или поне такава информация бяха получили от местните. Нещата звучаха все по-объркано, но може би щяха да се обяснят по друг начин.

- А ако Фелистър е бил толкова напреднал в търсенията си, че е развил специфични техники за изолиране, които са му дали някаква форма на облекчение или контрол? – тихо промълвих аз. – Там, дълбоко там, е заровена тайната му, тъгата му е произлизала от невъзможността му да се справи със съюзника си и явно е опитал нещо крайно рисковано, което може би е и неговото истинско завещание… а, това може да обясни и доста други последствия, породени от твърде целенасочените му и опасни действия.

Дори и рокерите – корави и безмилостни мъжаги без души – ме погледнаха толкова замислено сякаш четяха мислите под собствения ми череп. И никой не посмя да ме опровергае. Никой не се обади, а огънят тихо изпращяваше, сякаш за да ни напомни, че не сме сами – и никога няма да бъдем, че сме вечно наблюдавани и оценявани, тъй като и ангелите и демоните имаха свои критерии, но накрая потърпевшите се оказвахме ние.

- Смятам, че Фелистър като възможности отдавна е надхвърлил етапа с осъзнатото сънуване, което ни дава възможност за осъзнаване на принципа за управление на реалността, и за да се справи с демона е прибягнал до специфичен ритуал или тактика, която може би му е коствала живота – продължих аз.

- Изясни се – обади се Реджиналд, който изглеждаше заинтригуван като член на Ангелите на Ада – да, тази гангстерска банда се вземаше едва ли не за представители на този вид сили.

- Ами, както е предизвикателство за някой човек с увреждания да държи собствената си лъжица, докато се храни, така за Фелистър беше въпрос на чест и на оцеляване да …

Внезапно вятърът прекъсна думите ми. Той се изви внезапно и за кратко. Може би беше случайно, а може би не! Може би идваше и откъм водата! Да, човек никога не можеше да бъде сигурен!

- Осъзнаването по пътя ти е най-важното. Няма нужда да говориш – просто действай. Така нещата ще се случват пълноценно.

Арло имаше лице, полуобляно от светлината на огъня – и честно казано приличаше повече на демон, отколкото на ангел, но отдавна бях се научил да не вярвам на нещата – нищо не беше такова, каквото изглеждаше.

Реджиналд беше един истински мъжкар, той заедно с Дон Саулър и Кони Брайт бяха решили да останат и да ни помогнат в тази дивотия, защото бяха дали дума. Да, а рокерската дума означаваше много! Дори и един бандит трябваше да има дума и да я спазва…

Реших да им обясня окончателно каква според мен е била цялата тактика на Фелистър, тъй като той явно не е разполагал с достатъчно време, за да изпипа нещата докрай или пък просто умишлено беше постъпил така – без значение какво го беше накарало – едно беше напълно сигурно. Фелистър наистина е искал да постигне нещо, което да остане и да се запомни.

- Потокът на енергия във Вселената е доста странен – реших окончателно да обясня своята гледна точка аз, - ако Фелистър действително е искал да се отърве от демона и да го насочи към останалите, той е трябвало да прибегне към външна намеса – например екзорсизъм или пък някакъв друг метод, а той е имал съвсем други намерения. Докато сънуваме имаме чувството, че …

Фелистър е сънувал осъзнато и е накарал демонът да надникне в сънищата му по начин, по който той самият е желал, и това в крайна сметка се е оказало решаващо.

- Тоест той е искал не просто да накара демонът да скочи от него и да го напусне, а и да го заблуди в по нататъшните му търсения – запита Кони Брайт, който беше малко по-интелигентен и по някаква случайност беше успял да завърши гимназия, което сред членовете на рокерските банди си беше рядкост.

- Но какъв е бил смисълът за него самия? – обади се и Дон Саулър. – Та той е бил обречен да загине! Обречен да изчезне завинаги. Бас държа дори, че никой не си го спомня освен това, че името му фигурира в някои полицейски сводки на онези полицейски служители, които са се занимавали с него. Не вярвам …

Дон Саулър не лъжеше. Фелистър ни беше необходим само защото ние самите бяхме безнадеждно обречено и нямахме никаква друга перспектива къде точно да отидем.

- Обяснението за това – продължих аз, - всъщност може би е твърде разумно. Фелистър се е опитвал да се самолекува – по неговия си начин, докато е имал намерение да сънува осъзнато и да заблуди демона, който е бил способен да вникне в сънищата му по неговото умишлено желание, които фермерът е предизвиквал, тъй като отварянето на втората врата на сънуването, чиято цел е била преминаване от един сън в друг и никога не се е будил в познат свят, контролирайки реалността по много тънък начин, а от друга страна чрез същата тази втора врата на сънуването той е можел да осъществява комуникация с демона в отвъдното и да го накара да скочи върху свинете, а впоследствие и върху самия Гас Бензуър, който го е пренасял през цялото време – независимо осъзнавайки този факт или не, но Фелистър е бил на най-ниското възможно ниво на лечение. Просто мистър Ембанкс се е опирал на демона, който го е бил обсебил заради нечистото му съзнание, в опитите си да преследва някакво специфично състояние, което обаче просто е довело до невъзможността му да използва своето Главно съзнание по предназначение, а Помощното му съзнание се е оказало водещото.

Въпреки доста странните ми обяснения ми се стори, че и тримата здравеняци осъзнаха, че Фелистър хитро се е опитвал да манипулира демона, карайки го да вярва обаче, че всичко, което е правил е случайно и непреднамерено, но всъщност в търсенията си беше стигнал много по-дълбоко и беше оказал влияние върху много повече съдби – дори и върху техните собствени.

- Тоест това е истинското наследство на Фелистър – въздъхна Дон Саулър. – Е, пак бих казал, че е забележително, но далеч не изключвам и възможността да има и нещо друго. Тоест той е скачал от сън в сън, променяйки реалността със собственото си енергийно тяло, използвайки своето сънно внимание[17], което е бил длъжен да поддържа на още по-високо ниво, за да осъществи своя замисъл.  Но от друга страна при духовното воюване с тези демони могат да се получат много странични ефекти – добави той. – Да, не забравяме все пак, че те са създания на тъмнината и като такива не обичат да бъдат изкарвани на светлина. Затова и Фелистър си е държал очите затворени – за да…

Отново се чу странния вятър, който заглъхна почти моментално. Кой знае защо – макар и да не остана незабелязан, някак си не ни направи такова впечатление този път, защото всички бяхме засилили своето внимание и концентрация – тъй като именно от тях на практика зависеше животът ни.

Все пак реших да завърша окончателно прозренията си:

- Не мисля, че винаги би трябвало да осъзнаваме сънищата си, но категорично не съм на мнението, че винаги трябва да анализираме ставащото в тази реалност – та тя може да се смени всеки момент от някой лунатик като Фелистър, който иска да придобие свръхестествена власт!

Арло и Зонара имаха доста тъжни лица – явно ангелските разбирания за морал бяха по-различни от моите собствени. Не ги винях – самият факт, че ме бяха съпроводили дотук беше повече от показателен, че поне още известно време нямаше да съм сам.

- Може би просто Фелистър е извършил разни лоши и престъпни деяния в предишните си животи, а сметките трябва да се плащат винаги – по един или по друг начин – изказа предположение и Реджиналд.

От брутален престъпник като него това би звучало по-скоро комично, ако не беше пълната сериозност и тъга, с която го изрече. Реджиналд беше лежал в Форт Левънуърт, който се намираше в североизточната част на щата Канзас, където условията бяха отвратителни – това се беше случило преди двадесет и пет години. Интересно беше да се отбележи, че това беше военен затвор – тоест управлението му беше поверено в ръцете на военни. Беше избягал като по чудо – подобно на Ейл, Шамс и Дурайт. Те четиримата имаха и най-голяма тежест в рокерската глутница. И все пак не трябваше да забравяме, че тази банда беше създадена от бивши военни летци, които като цяло

Тогава ми хрумна нещо смело и брутално. А наоколо продължаваше да се здрачава. Повърхността на езерото беше напълно омагьосваща – сякаш искаше да ни подскаже, че огледалната повърхност на езерото не означаваше, че отдолу не кипеше борба за живот!

- Ами ако се опитаме да използваме един вид извлечение за елементи от сънищата на Фелистър като използваме самия демон! – предложих аз.

Дори и рокерите ме изгледаха сякаш съм изгубил ума си – това звучеше крайно опасно.

Може би забравих да спомена, че съумяхме да вземем трупа на Гас Бензуър и го бяхме скрили под едно от рокерските одеяла. Докато бяхме в Биг Бей Таун Парк, ние съумяхме да оставим трупа на място, откъдето после лесно можехме да го вземем обратно, но проблемът беше, че тялото се разлагаше, което беше естествен и необратим процес. А миризмата можеше и привлече някого – не беше много вероятно, но все пак съществуваше подобна опасност. За онези, които не са наясно, различните части на тялото могат да издържат различен период от време –обикновено вътрешните органи се разлагаха от двадесет и четири до седемдесет и два часа след момента на смъртта, а промяната на телесното оцветяване ставаше след първите няколко часа, когато то придобиваше червено-лилав цвят поради утаяването на кръвта, а в рамките на първите тридесет и шест часа то ставаше белезникаво зелено заради гниенето. От това, което можехме да съдим, Фелистър беше умрял преди по малко от три дни – нещо повече – тялото беше в сравнително добро състояние – макар вече се забелязваха “първите поражения”.

Докато работех във Фермата на Фелистър ненавиждах външните звуци. Ромоленето на дъжда по покрива на плевнята или къщата на Ембанкс, случайни звуци, идващи отнякъде. Евентуални нападения от диви животни, които не бяха съвсем редки. И определено не страдах от така наречената мисофония, която се изразяваше в по-ниска толерантност към определени видове звуци. Там на всеки един от работниците беше строго забранено да говори. Фелистър ни учеше, че работата ни беше от първостепенно значение и затова не трябваше да се разсейваме. Закланите прасета биваха надлежно сортирани и впоследствие богато инжектирани с обогатената опиатно-фентанилова субстанция.

Eдна от хитростите, прилагани от гениалния животновъд, беше използването на факта, че никога не използваше една и съща хватка повече от веднъж.

В едно лятно утро – може би в началото на същото онова лято на полицейския рейд, той се обърна към нас с думите:

- Някои от Вас ще станат силни мъже и ще трябва да завоюват своето право на живот – да се борят за всяка секунда от него! А природата е срещу Вас. И Вие ще намразите собствения си живот!  Най-голямата заблуда, в която тънете, е, че той е подарък, а Вие сте в дълг още от самото си раждане!

Странната му проповед беше изпълнена със толкова дълбок замисъл, че дори някои бивши рецидивисти, които бяха току-що пристигнали като нови попълнения, не посмяха дори да вдигнат очите си, осъзнавайки капана на своята обреченост.

Тъй като понякога текучеството беше огромно, на Фелистър му се налагаше да набира своя персонал дори и от корекционните центрове за младежка престъпност.

Но каква беше природата на реалността? Тайната беше, че тя беше склонна да си играе с всички видове материя и енергия без да слага присъдата си и без да ни лишава от правото да видим какво се криеше отвъд! Но това си имаше определена цена! Все пак храната на душите беше придобития и съзнателен опит, а ехото на душите...

Интересна част от процеса по убиването и кастрирането на прасетата беше самото им зашеметяване. Те по принцип нямаха добро зрение, но притежаваха чудесен слух и отлично обоняние – може би дори по-добро от това на кучетата. Онова, което помнех беше, че не обичаха мрака и понякога мъжкарите можеха да бъдат крайно агресивни – така че ни се налагаше да взимаме съответните мерки, за да не се случват инциденти. Ясно си спомням, че един приятел на име Раул беше с отхапана ръка тъкмо заради мръсните нерези. Точно този ден им отмъстихме жестоко. И бройката убити животни се вдигна неимоверно, което само пълнеше джобовете на мнимия животновъд, който се явяваше наш работодател.

Раул малко по-късно беше застрелян лично по нареждане на Фелистър с простия аргумент, че не можеше да работи ефективно с една ръка.

Прасетата никак не харесваха тъмнината, а също и специфичните отражения на светлината, който можеха да ги дезориентират, но за сметка на това – ние правехме нещо много практично. Пускахме ги в специален коридор с дървени прегради от двете страни, зад които стояхме ние, където подът предварително беше обработен, за да бъде хлъзгав, и използвахме електроди. Тогава мощният заряд ги зашеметяваше и останалото беше ясно…

Когато застреляха Раул, помня очите му – той много наподобяваше прасетата, които се щураха без изход в специално пригодената плевня на смъртта. А Раул в никакъв случай не беше страхливец – тъкмо напротив! Смелостта му беше пословична и …

Почивай в мир!

Като се върна назад, може би най-голямата грешка, която допуснахме, че ние гледахме на този “завръщащ” се дом като на най-добрата част от нашето пътуване. И с какво сегашната ситуация беше по-различна от тогава? Просто заменихме фермата с древен ритуал! И цъкълът или по-точно пътят ни продължи.

Нямаше как да съхраним трупа на Бензуър по-ефективно понеже не разполагахме с лед, нито със азотна камера, нито с каквото и да било друго. Не беше добра идея и да го хвърлим в езерото, защото процесът на разлагане все пак беше започнал – макар и да беше в относително начална фаза.

След като мина нощта и се сменяхме да наглеждаме скрития труп, който се надявахме да не се разложи съвсем, аз вече имах ясен план за призоваването на демона. Беше ми известно, че и демоните и ангелите бяха в състояние да обсебят труп на мъртвец, но ангелите имаха нужда от специално позволение за тази цел.

Между другото всеки, който се занимаваше сериозно и професионално с дивинация[18], трябваше да бъде наясно, че съществуваха определени ритми, касаещи енергията –и това се отнасяше особено много за състоянията на сънуване, които можеха да бъдат крайно специфични. За да призова демона имах нужда от определена подготовка, която отнемаше време, а за инвокацията[19] като цяло трябваше да се върнем отново на гробището Ла Поант – може би пропуснах да спомена, че разстоянието между парка и гробището беше над пет километра, а тъй като ние бяхме край езерото, то беше още по-голямо – от порядъка на около осем, а сега си представете, че се разхождате с труп, който трябваше да занесете на съответното място – това не беше лека задача. Единственото, което като цяло действаше в наша полза бяха ниските температури, които предпазваха тялото и забавяха процеса на разлагане. Рокерите излязоха корави типове и отвратителната воня на стария Гас определено не им попречи да си свършат работата наистина отлично. А причината да го вземем със себе си беше повече от очевидна –някой можеше да го отмъкне и тогава пропадаше всичко, за което се бяхме борили досега. Демонът в тялото на Гас Бензуър или в трупа му щеше да ни даде истинските инструкции относно онова, което трябваше да направим, за да завършим ритуала веднъж и завинаги.

Не исках да споделям какви мисли бушуваха в ума ми, тъй като никога не съм си въобразявал какво точно ще се случи и че щях да използвам хора като Ангелите на Ада за моите планове. Истинската идея беше, че членовете на Ангелите на Ада бяха родени за това и не беше възможно да станат такива – касаеше се за начин на живот. Те бяха мотористи – и толкова! Техният път беше предначертан много преди дори да се качат на мотора.

Както и да е, някой ме беше попитал навремето какъв е пътят на отцепниците? Сега със сигурност знам отговора и мога да посоча много стойностен аргумент за това. Отцепниците имаха свои общности поради обективната причина, че само така можеха да виреят. Спомнете си онази библейска история за Молох, Дагон, Белиал, Велзевул и самия Сатана. Едва ли бих могъл да изтъкна по-красноречив и конкретен пример от този.

Все пак тялото можеше да бъде занесено по много тарикатски начин, тъй като на острова нямаше особено големи възможности.

Едно от най-важните неща, разбира се, беше да бъдем сигурни кой точно демон беше обладал Гас Бензуър – едно знаех със сигурност – имаше доста голяма вероятност да бъде достатъчно мощен, за да ни “отвее” и беше необходимо да концентрираме усилията си върху това да поемем контрол върху него, преди да е направил някоя беля. Демоничните създания бяха изключително хитри и можеха да бъдат крайно опасни, но човек трябваше да умее да борави с тях, както трябва. Малцина обаче бяха наясно, че съществуваха така наречените духове пазители и духове настойници. Моят дух-пазител беше Баракиел, а настойникът или надзорникът ми – архангел Михаил.

Но тънкият момент беше, че съществуваше и демон-пазител, който трябваше да бъде взет под внимание – с други думи – демонът можеше да бъде самият демон пазител на… И все пак призоваването на всякакъв вид демон криеше неминуема опасност от изкривяване или извращаване на душата или обсебването на тялото.

Но значеше ли това, че Гас Бензуър беше самият Фелистър? Или пък?

Не беше възможно – Фелистър беше мъртъв твърде отдавна и костите му бяха изгнили. Това даже го имаше в полицейските сводки. От какъв зор той щеше да прави това с жив човек, който да пренася самото му съзнание – имаше нещо, което не беше съвсем изяснено?

Трябваше да избираме и да се спрем на вариант – или щяхме да бъдем предпазени от силите на светлината, което нямаше особен смисъл, или пък можехме да накараме все пак демонът да се покаже – което все пак беше нещо – зависи колко точно беше в състояние да ни каже той!

Важно беше времето и мястото – ние трябваше внимателно да бъдем готови за всичко това.

Рокерите сякаш започнаха да осъзнават, че шега нямаше – и трябваше да бъдем много внимателни. Но колко голяма беше дълбочината на замисъла?

Демонът-пазител на Фелистър определено трябваше да е много, ама много лош и честно казано се колебаех какъв метод за призоваване да използвам – нещата бяха чудни и странни. Толкова бързо се променяха.

Гробищната атмосфера беше смразяваща и отвратителна. Явно пазачът не беше усетил миризмата на труп или пък вятърът беше духал в друга посока. Като цяло нямахме много време да мислим по този въпрос и се заехме да приготвяме ритуала.

Реджиналд се беше осъзнал, че отдавна е прекрачил човешките граници и по твърде понятни причини се опитваше да намери своето място в свръхестественото.

При подобна инвокация можеше да се случи всичко, но в последния момент Зонара ме спря:

- Трябва да решиш дали наистина искаш да узнаеш тайната на Фелистър или пък да направим ритуала със ангела-пазител. Не може и двете – избирай.

В думите й имаше прекалено много истина. Арло се чувстваше определено нещастен с нас. Не знам дали някакви външни сили му влияеха или пък нещо друго се беше случило, но усещах промяната.

Ангелите бяха по-особени създания от демоните – да, те можеха да обичат и да те съпроводят до определено място, но естеството им беше особено. Някои от тях се заселваха тук – на Земята. И кръговратът между небето и земята беше нескончаем.

Ако можех да опиша чувствата си – не бих казал, че усещах смирение, а по-скоро тъга и особен вид безтегловност – пътят на страданието… това беше Фелистър – искаше да разберем през какво е преминал в опитите си да намери избавление. Може би душата му беше в Ада, а може би дори и духът му беше престанал да съществува! Но едно беше сигурно – там знаех, че Фелистър е бил обречен от своето раждане – виждащ собственото си изчезване като послание и за други, много, много други.

Решихме да призовем ангела-пазител и тогава стана нещо нечувано. Погледнах лицето на Гас Бензуър – то изразяваше огромна тъга въпреки своето разложение и деформираност. Тогава ясно усетих тръпките по тялото си…

Странното лице на Фелистър никога повече нямаше да бъде същото, а и Гас Бензуър беше успял да ни заблуди добре – най-вероятно по-добре и от самия него. Но нещо не се връзваше в цялата история – ако действително имаше начин за призоваване на ангела-пазител – трябваше духовно чист човек и тогава Зонара приложи самия Арло – е, той не беше точно младенец, но беше над двадесет и пет години и …

За мое учудване нещата се получиха и започнах да осъзнавам, че други неща бяха ценни за всичко това – искаше се чистота и вяра.

- Мога да Ви открия неземни тайни – отвърна ангелът-пазител, - но мога да покажа пред очите Ви и неща, които нямат чак такава стойност, но за повечето простосмъртни са от значение.

Определено осанката на това създание беше величествена. Не искам да говоря за изключително чистата аура, която излъчваше – тя беше просто прекрасна и одухотворяваща, наситена с изключително положителни вибрации.

Рокерите бяха като застинали и определено не смееха да гъкнат, за да не развалят магията.

- Кажи ми откъде Фелистър черпеше силата си тук – на Земята – обърнах се аз към ангела.

Този особен въпрос беше провокиран от изключително мащабните игри на самия Фелистър, които подозирах, че бяха много по-дълбоки, отколкото нормалният ум беше способен да приеме.

- Тъй като ме призовахте правилно, ще научите всичко това -  тъжно отвърна ангелът.

Изведнъж в съзнанието ми започнаха да се появяват впечатляващи картини, които показваха цялата дейност на Фелистър по отношение на грандиозната организация на неговия вид бизнес – някои от тях бяха познати за мен, а други изникваха в съзнанието ми за първи път.

Лесно научих, че политиците в Нова Скотия не са съвсем безразлични към неговите пари, които очевидно задвижваха определени механизми с индианските резервати. Видях как той криеше в ръкава си конгресмени и сенатори и как си играеше с профсъюзите. Но видях и една мръсна тайна – Фелистър беше загубил части от душата си при първата грешна инвокация, когато беше изгубил контрол. Видях и странната метаморфоза в съзнанието му – всички произтичащи от това страдания и мъки, а Фелистър знаеше още тогава, че е загубил битката. Толкова много превратности на съдбата! Толкова много фалшиви идеали!

След още известно време ангелът изчезна, но преди да го направи допълни, че последните факти около живота на Фелистър можехме да намерим в Нова Скотия в Канада.

Отне ни прекалено много време да се съвземем от изненадата – толкова различни ситуации, които странно се преплитаха. Излизаше, че Фелистър можеше да си позволи много повече от онова, на което допускахме, че е способен.

Но онова, което ни разкри ангелът относно съдбите ни, надмина и най-смелите ми мечти. Фелистър ни беше събрал, защото само като отбор можехме да разкрием замисъла му. Оказа се, че е използвал таен магически код и в крайна сметка това е било горещото му желание към демона.

Честно казано най-накрая осъзнах ясно, че животът на Фелистър е бил доста безсмислен, но мнозина бяха живели и успели да оцелеят при него – това беше главната му заслуга.

Все пак най-вероятно – освен гримоарът, който очевидно беше ценен и скъп, Фелистър най-вероятно беше оставил и още нещо.

Рокерите въпреки всичко не изглеждаха никак разочаровани – тъкмо напротив – знаеха, че в Нова Скотия ще лапнат богата плячка, но и ясно осъзнаха, че част от дрогата на самия Фелистър бяха пласирали именно те.

Фелистър Ембанкс беше живял и умрял, както беше искал, но странно защо имаше още нещо в историята, което ни убягваше.

Как беше успял да избегне възмездието на картелите, а го беше получил от ръката на своята сподвижница – Зонара. Едва след като разбрах ангелската й същност, нещата започнаха да си идват на мястото. Тя действително беше успяла да предотврати още много нещастия. Странното беше, че бандитите, които ни следваха – независимо по своя воля или не, бяха като в унес и не можеха да се противопоставят.

Може би Синя птица беше искал да зная и това…

Заминаването ни за Канада най-вероятно беше наистина последната част от пътуването ни, която трябваше да разкрие най-тъмните части от характера на Фелистър. Колко ли фалшиви надежди бяха излъгани в неговата кланица? Колко ли животи бяха използвани, за продължаване на …

Канада беше прекрасна, но тук осъзнах, че от спътниците ми бяха останали само Зонара и Арло. Парите, които рокерите получиха чрез инвокацията на демона, който ни посочи едни скрити богатства – и по-точно, къде беше заровено златото на Синя птица, им бяха достатъчни и те се завърнаха пак към старите си навици на мотоциклетен грабеж.

- Това ще ни стигне за доста време – обади се Реджиналд, а другите двама се съгласиха. – Може да продължите към Нова Скотия и сами.

Златото на Синя птица се намираше точно в гробището Ла Поант – под едно дърво – на дълбочина около – три-четири фута, явно клетникът го беше заровил сравнително скоро там – може би преди около година. Когато разчистихме мръсотията, го намерихме  - може би имаше поне десет килограма чисто тегло, което се оценяваше на над шестстотин хиляди долара. В миналото малцина от предците му изобщо считаха златото за ценност, но при тези времена, Синя птица беше решил да се презастрахова като си осигури капитал и напусне земите на резервата завинаги – все пак от казаното от демона можеше да се съди, че Синя птица е усещал променящата се обстановка и амбициите на Големия брат да го измести напълно при управлението на хазартния бизнес.

По странно стечение на обстоятелствата научихме, че Пееща сянка е починала и е била погребана по индианските традиции.

Колкото и да си биех главата, не осъзнавах най-важното. Защо Раул беше станал изкупителната жертва и какво беше подтикнало Фелистър да ги накара да стрелят по него. Но внезапно изникнал в съзнанието ми спомен ми даде достатъчно разумно обяснение.

- Животът не е за слабите – се беше произнесъл той. – Ние трябва да си изпълняваме нормата и това е от първостепенно значение за оцеляването ни. Вземете пример от самите свине – те са толкова емоционално наситени! И знаят как да получат своето!

Един от най-странните трикове, който беше прилаган от алчния животновъд, беше да дава марихуана на своите прасета. Тази практика не беше единична, но в никакъв случай не беше обичайна – наддаването на килограми на самото животно означаваше повече фентанилово-опиатни инжекции, които да задвижват бизнеса все повече и повече. Фелистър беше издигнал тази практика в истински култ!

 

---

[1] От латински език означава “Молитва, труд и учение”.

[2] Става дума за семеен къмпинг в Мисури.

[3] Индианско бойно изкуство.

[4] Известен американски екшън филм.

[5] Става въпрос за великата книга на Джак Керуак “По пътя”.

[6] Killology е наука за убиването, създадена от легендария офицер Дейв Гросман.

[7] Наименования на различни същества, обитаващи тънкия невидим свят и носещи негативна енергия.

[8] Морфей – бог на съня.

[9] Бележка на автора – Обикновено ангелите се явяват в мъжка форма пред хората, въпреки че са безполови същества от духовния свят, но в някои пасажи на Светото писание, те могат да се явят и като жени, например [Зекария 5:9-11]

[10] Мантриците са фини магьосници.

[11] Става дума за архангел Баракиел.

[12] Парадоксът на Елсберг се изразява главно във концепцията, че хората са склонни при вземането на своите решения да постъпват ирационално като предпочитат познатото зло, което би могло да се дефинира чрез математическа вероятност пред неопределеността, която поражда страх у тях.

[13] Въпросният цитат е от (Еклесиаст 9:10)

[14] Група от университети и колежи, които се славят като най-престижните в САЩ.

[15] За подобни неща става въпрос във книгата на Дон Дикерман “Дръжте прасетата навън: Как да затръшнем вратата на Сатаната и Неговите демони и да запазим чиста духовната си къща”.

[16] За това се говори в “Учението на Дон Хуан” от Карлос Кастанеда.

[17] Обясненията на Елизандър са внимателно проучена и действаща реална техника, която е комбинация от разбиранията на Фалун Дафа по отношение на някои специфични Чигонг практики и по-точно на възможните отклонения от тях, Учението на Дон Хуан за вратите на сънуването, както на Франк и Ида Мае Хамънд, свързани с демоничното обладаване и самото естество на демоните, описано в тяхната книга “Прасета в хола” и по-специално в Глава Десета Демонични проявления.

[18] Дивинация е форма на общуване с отвъдното чрез призоваване да духове на умрели хора, демони, ангели и прочие, и обикновено се използва от практикуващите магия.

[19] Инвокация означава призоваване.