КЛАНЕТО НА ПРАСЕ

     Намаляха хората в Ново Градище и за добро, и за зло. Майка много трудно намери касапи да заколим прасето. Добре, че по коледните праз­ници си дойдоха мнозина от градовете. Двамата синове на един съсед, бай Христо и аз, трябваше да свършим работата.

     Събудих се като пропяха първи петли и не успях да мигна повече. Гледката на кръв и насилие, по какъвто и повод да било, винаги ме е отвращавала. Цяла година майка, с окуцелите си от ревматизъм крака се труди да отгледа прасенцето, сега беше му дошло времето. Като разбрах, че няма да мога да заспя, станах. Зазоряваше. Тънка парцалива мъгла прииждаше на та­лази и опаковаше всичко в настръхнал скреж. Извадих вода от кладене­ца, напълних харанията с водата и подкладох огъня. Приготвих ритлата, върху която да положим закланото прасе. Майка нагласи тавите за месото.

     Мъглата, носена от парливия ветрец, пронизваше през дрехите. Запрехвръква дребен снежец от студ. Добре, че земята беше замръзнала. Иначе дворът щеше да подгизне, да стане хлъзгав, невъзможен за ходе­не.

     Мъжете дойдоха навреме, извадиха брустчета и залъскаха посивя­лата стомана на ножовете. Бай Христо, главният касапин, опита остри­ето на нокътя си и поклати одобрително глава. Двамата братя и аз щяхме да държим. Единият влезе в кочината и завърза с въже прасето за кра­ка. Приготвихме се. Идваше ми да избягам, но нямаше как. Връзвачът не беше свършил добре работата си. Като дръпнаха въжето, то остана свободно. Вързаха животното отново, ала то се подскрежи, дърпаше се упорито, не се даваше. Най-после го изкараха навън. Спуснахме се отго­ре му. Аз хванах задните крака и обърнах глава назад, за да не гледам. Бай Христо подцени работата - прасето беше малко и му се стори проста работа да го заколи, мушна го със замах и рече:

     -  Пуснете го сега!

     Кръвта плисна на дебела струя и земята почервеня. Чу се сподаве­ното хриптене на прерязаното гърло. Прасето изведнъж сбра сили и се изправи. Олюля се и се запъти към касапите, като въртеше глава и пръскаше кръв от раната. Братята се отдръпнаха настрана и викнаха:

      -  Бай Христо, мушни го пак. Дръж го, че ще събори харанията от огъ­ня!

     И действително имаше такава опасност, защото в агонията си жи­вотното не виждаше накъде върви и налиташе право към котела с вря­лата вода. Дворът почервеня.

     -  Бре, майка му стара! Я го дръжте пак! - каза майсторът и с насочен нож се спусна към него. Събори го и заби острието отново в раната. За­въртя го и след миг се изправи.

     -  Имаше една недоодрязана жила. Сега вече е готово. Като погледнаха раната, помагачите подхвърлиха:   

     -  Ами ти май нито сърцето, нито врата си мушнал, ами си го улучил в рамото!

     - И в рамото да е, като му изтече кръвта, къде ще иде - не се обиди на забележката колачът.

     А прасето още хъркаше и потрепваше с крака. Като се отпусна, грабнаха го за краката и го сложиха на ритлата. Наведоха се над него с бръмчащите бензинови лампи. Бързо потъмня от огъня крехката кожа.
      За да се успокоя от преживяното, грабнах празните кофи и отидох да налея вода, да съм далече от злокобното място. Това бе най-жестокото клане, на което съм присъствал досега. Като се върнах, главата бе отрязана и сложена в леген с вода да се изкисва. Между зъбите се виждаше прехапаният от мъката на смъртта език, изтеглен силно напред от последния дъх. Очите, преди широко отворени, сега бяха склопени от бензиновия огън.                                    

     Топлата вода, с която миехме вътрешностите, разкисна земята. Кра­ката ни зажвакаха в гъстата кал, която се лепеше по ботушите и тежеше, правеше трудно ходенето ни. Въпреки това, бързо оправихме прасето.

    Докато поливах на касапите да си измият ръцете и ножовете, се пи­тах как имат тези мъже желание за тази кървава работа. „Добре, че има такива хора" - си помислих.

    Едва към обед слънцето успя да разсее плътната завеса на мъглата и надникна да види какво става на земята. И добре, че едва сега успя да надникне, за да си спести кървавото зрелище, в което и аз по необходи­мост участвах.

       Прибрахме се вкъщи. Замириса на пържено прясно месо.

     Седнахме на трапезата. Мъжете пийнаха греяна ракия, постоплиха се, развързаха се езиците им.

      - Прасето е голям звяр, захапе ли веднъж, не пуска - заразказва единият. - Помня как една година нашето захапа петела в двора. Татко видя, погна го с една сопа, бие го, а то не пуска. Накрая от зор се навря в дръвника под дървата. Скри се там, изяде петела на спокой­ствие и тогава излезе.

      - Настърви ли се веднъж с кръв, нищо не го спира - продължи брат му. - Помня, бях малък, татко пусна прасето да потича, докато изрине кочината. То усърдно заби зурла в земята, заора. Едно пиле притича да клъвне изпълзялата от разровеното глиста и мигом се оказа в здравите му челюсти. Викнах аз на баща ми, той си върши работата и не ми обърна внимание. Притича друго пиле - изяде и него. Докато дойде татко, пра­сето като комбайн събра четири-пет пилета.   

      - Ами нали на Руска Асеновата заради филия хляб, тяхното ù откъ­сна пръстите на ръката - напомни една отдавнашна случка майка.

     - Една година - заговори бай Христо - ме повикаха в отсрещната махала да коля прасе. Голямо, 300 килограма трябва да имаше. Бях клал вече не едно, но като видях това, се поуплаших. Събрахме се много хора. Хванаха го здраво. Забих ножа аз, братко, а то врат дебел, няма прерязване. Силно животно, като заквича, зарита! Изпуснах ножа в шията му, не мога да го намеря в раната. Най-голямото прасе, което съм клал!

     - Първия си касаплък направих у дома - пак заразказва по-големият от братята. - Колач щеше да е баща ми, но толкова много настоявах да бъда аз, че той ми отстъпи. Замахнах силно с ножа и го мушнах. Плисна кръвта и ме заля право в лицето. Хвърлих ножа и се дръпнах да се бърша. Прасето клано-недоклано скочи, изпуснаха го, избяга чак в градината. Умря там, като му изтече кръвта. Едва го домъкнаха обратно. Татко ми за­въртя един шамар и каза: - Да ти е за урок! Като ще колиш, ще колиш, пък ако ще да те окъпе целия с кръв.

     - Най-големият касапин, който съм виждал, е Тодор Цветанов. Преди години имаше в стопанството буен, бодлив бик. Затова решиха да го за­колят. Сбраха се все майстори касапи, но никой не се решаваше да се заеме с вироглавото охранено животно. Цяла бригада народ, а се чудят как да го вържат, как да го подхванат. Тогава се появи Тодор. Като видя какво става, той рече: - Я се отдръпнете! Аз ще го заколя. Бягайте, че ще го подплашите. - Абе как ще се справиш сам? - викат му. - Няма да можеш, ще те убие! А той: - Това си е моя работа. Сбра се цяло село да гледа. Най-любопитни бяхме ние, малчуганите, и само му се пречкахме в краката, докато се приготвяше. Най-после Тодор разкара тълпата. Съблече си палтото и го метна на очите на бика. Животното, смутено, че не вижда, притихна. Човекът спокойно го завърза накъсо за ореха, за да не може да размахва свободно глава и взе едно остро дълго шило. Замахна и със силен точен удар го заби в главата на бика, между рогата, в някакво място, което само той си знаеше. Бикът потрепера и остана известно време вцепенен, после рухна. Тодор извади ножа си от канията и му отряза главата. Всички гледахме с удивление и цъкахме с езици, по­разени от високото майсторство.

     - Имало е какви ли не случаи - каза бай Христо след кратка пауза. Вдигна чашата с вино и добави: - Ха, наздраве!

     Звъннаха чашите. Аз само гледах и слушах, защото този свят за мене бе далечен и напълно непознат. Отвратен от кървавата гледка, дори не ядох от месото. Нямах думата при тези мъже. Те хапнаха, пийнаха и по някое време се надигнаха да си ходят.

     - Много сме доволни от посрещането, дано и ти да си доволна от работата ни - рече на майка единият от братята, като тръгваха.

      - Аз съм доволна и предоволна. Да сте живи и здрави! Хубава работа свършихме.

     Всички се разотидоха в добро настроение. Само аз останах през це­лия ден подтиснат от кървавата гледка. И дълго не можах да я забравя.