Дрипава циганка обикаляше селото и просеше милостиня. Облечена беше с няколко ката дрехи, та да не мръзне в това студено мартенско утро. Гологлава беше, което караше жените да я имат за гювендия, дето не се свени да се показва пред мъжете им. С двете си ръце държеше момче и момиче на не повече от шест годинки. От различни бащи гаче бяха, щото прилика помежду им нямаше. И те бяха с мърляви дрешки, некъпани и от нослетата им се стичаха сополи. Ала очите им бяха големи и жални като на телета, които чакаха някой да ги нахрани. Майката знаеше, че трудно някой би ѝ дал пари в туй село. То не беше като онова, където ходи преди месец, отвъд Балкана. Там получи цели пет гроша от жената на ковача, която беше бездетна и сърцето ѝ се умили при вида на гладните деца, дето циганката водеше със себе си. От тука, тя можеше да получи мляко, яйца, сирене и малко сушено месо. Ама и туй щеше да стигне, та да изкарат седмицата без да гладуват.
Подир обед беше, когато циганката потропа на портата на Гайтанджиевите. Никак не беше малък имота им, на два ката с широк двор и голям кладенец, който от сто години даваше най-хубавата вода в селото. Таз къща беше строена по турско време, когато бай Иван беше един от най-знатните търговци на гайтани на чаршията. Много пара спечели той тогаз, та издигна тоз палат, който се нареждаше наедно със сараите на мюдюрина на околията. Ама като мина Освободителната война, животът се промени много. Бай Иван затвори дюкяна си и с друго почна да вади прехраната на семейството. Само къщата остана да се кипри високо зад дувара, но и тя малко по-малко почваше да си губи красотата, щото пари в нея не се наливаха.
Бременната снаха на бай Иван излезе на вратника, когато циганката почна да вика отвънка. Иглика се казваше тя и беше хубава булка, още нямаше навършени двайсет години. Румени бяха страните ѝ, че се беше затоплила край огнището вътре. Поклащаше снагата си като патица, че коремът ѝ беше вече бая наедрял и трудно вървеше с него. Черните ѝ коси бяха сплетени на дебела плитка, която се подаваше изпод забрадката. А пък кафявите ѝ очи, излъчваха топлота и разкриваха добрата душа на Иглика.
- Булка, дай нещо за ядене, че децата са гладни, ма – думаше циганката. - Господ здраве ще ти даде, на тебе и бебето, дето чакаш.
Иглика се вгледа в лицата на децата. Момиченцето се скри зад майка си, а момченцето остана със сведен поглед към нозете и обърса с ръкава си нослето. Булката влезе пак в къщата и подире дойде, носейки една бохча със себе си. Беше сбрала малко хляб, сирене и от печеното месо, дето бе останало от предишната вечер на трапезата. Ама не беше стигнала още вратника, кога от къщата излезе свекървата Събина. Разлюти се тя като хала, щом видя, че снахата ще дава милостиня на циганката. Уви си хубаво главата с шарената забрадка и закрачи с едрото си тяло по пътеката.
Висока жена беше Събина. Нямаше още петдесет години, ама посребряваха вече косите ѝ. Лицето ѝ пък сякаш беше на по-стара жена – имаше дълбоки резки около устните и кожата край сините ѝ очи, беше набраздена като кора на дърво. Гласът ѝ пък бе тежък, плътен. Даже понякога на мъжки го оприличаваха хората, кога я чуваха да гълчи някого.
- Какво си тръгнала да обикаляш пак къщята по селото? - викаше тя на циганката. - Нали преди Коледа пак беше дохождала?! Не само ядене, ами и пара ти дадох тогава, че голям празник идеше.
- Тез деца нали всеки ден искат да ядат, мари?! Вий гаче си лягате вечер, без да сте си напълнили стомасите.
- Ти не гледай мене кога слагам и раздигам трапезата в таз къща. С труд си изкарваме прехраната, а не с просия – мърмореше Събина. - Като тебе бяха онез, дето дойдоха да крадат миналата неделя в имота ми, проклетнице! Добре, че кучетата бяха пуснати вечерта, та да опазят зимника.
Циганката присви очите си, дето бяха сиви, почти прозрачни. Притисна децата към тялото си, сякаш да събуди поне малко съчувствие в таз едра и властна жена. Тогаз се обади с тих глас Иглика:
- Майко, сбрала съм тука малко ядене. Нека им го дам и да си ходят по живо по здраво.
- Нищо няма да даваш! - нареди Събина. - Ако пак им дадем, те отново ще дойдат подир някоя неделя да искат – и сграбчи от ръцете на снаха си бохчата.
- Проклета жена си ти, вещица – мърмореше циганката.
- Светица, вещица, каквато щеш ме наричай. Ама пред къщата си повече да не съм те видяла!
- И децата ми ще оставиш гладни ли?
- Тез деца баща нямат ли си? - Запита Събина и като не получи отговор се изсмя злъчно. - Или не знаеш даже кой е той?!
- Пу, да не види радост таз къща, докато ти си жива, мръсна вещице! В черно да се облечеш и все свещи на гробове да палиш, докато не умреш!
Таз клетва циганката изрече с толкоз омраза към Събина, че чак слюнка хвърчеше от устата ѝ. Опънати бяха до скъсване сякаш жилите на врата ѝ, а лицето ѝ се зачерви и челото ѝ почна да пулсира. Погледна след туй косо към младата булка и наедрелия ѝ от бременността корем. После се обърна с гръб към имота на Гайтанджиевите и тръгна забързана по пътя, стискайки премръзналите ръчички на децата си.
Иглика се разплака. Свекърва ѝ я изгледа с неразбиране, щото не виждаше що може да се е разстроила булката. После затръшна портата на вратника и със снаха си влязоха пак в къщата на топло край огнището.
Същата вечер заваля сняг. Неочакван беше тоз бял пакостник, дето потули пътищата из селото, къщята и дворовете под студеното си одеяло. А сякаш не беше и обикновен тоз мартенски сняг. Той донесе голяма беда в къщата на Гайтанджиевите. Бай Иван легна болен на одъра. Не можеше ни да стане, ни да каже даже какво точно го болеше. Гаче отвътре нещо го ядеше и му отнемаше силите. Събина прати веднага сина си Минчо в града, за да докара доктор тука. Ама и той не можеше да разбере какво може да му има на Иван.
- Толкоз разбирате и вий докторите – мърмореше Събина с недоволство.
Правеше тя компреси на мъжа си, топло ядене все му даваше да яде, проветряваше одаята му, че да бъде чист въздухът вътре. Все край него беше и с кахърен поглед го гледаше. Боеше се, че ако за миг отмести очи от мъжа си, Смъртта ще дойде да ѝ го вземе.
- Майко, дали туй не е заради клетвата на циганката – осмели се накрая да попита Иглика, а таз мисъл се беше загнездила у нея още щом свекърът ѝ се залежа.
- Глупости говориш, булка. Не мисли, че думите на оназ гювендия имат такава сила, че да хвърлят здрав мъж като моя Иван на легло.
Колкото и да не искаше обаче да вярва на това, Събина все повече биваше разяждана от мисълта, че циганската клетва е докарала нещастието тука и то се е настанило в къщата ѝ. Не знаеше какво да стори, затуй реши да повика един ден селския поп. Не му рече цялата истина за своите страхове, а просто му каза, че с прикадяване на дома и молитви от светите му уста се надява Иван да оздравее. Прикади попът с тамян, попя тропари и изреди няколко оздравителни молитви. Ала нищо не помогна. Подир някой ден Иван се спомина.
Толкоз необичайно студено беше, че земята бе замръзнала тъй, сякаш едва сега почваше зимата. Една неделя не можеха да изкопаят гроб, та да положат в него умрелия. Затуй го държаха в зимника, докато накрая студът не отпусна малко. Събина не даваше на снаха си да ходи там през туй време, че да не се уплаши и да стане нещо с бебето. Тя само ходеше да взима каквото беше нужно от зимника, ама набързо, гаче дяволи я гонеха. Хич даже не искаше да поглежда към трупа, сякаш той не беше вече нейния Иван, а някакъв непознат, от който се плашеше. Ама онуй, от което всъщност се плашеше Събина, не беше умрелия в зимника, а клетвата на циганката, за която той ѝ напомняше.
Като щурава почна да ходи Събина след погребението на мъжа си. Замени цветните си забрадки с черна шамия. Не спеше, не ядеше, все по двора обикаляше и надничаше през дувара. Циганката диреше. Разпитваше за нея из селото дали не са я виждали хората скоро. Знаеше, че тя няма да дойде повече да иска от нейната къща милостиня, а ще подминава към следващата. Искаше да я види, да ѝ даде ядене, пари, каквото беше нужно, само и само да махне клетвата си от нейното семейство. Боеше се, че кога внучето ѝ тръгнеше да се ражда, можеше нещо лошо да стане. Ама циганката не идваше в селото, никой нищо за нея не знаеше. А сърцето на Събина се изпълваше с все повече и повече страх.
По Великден Иглика легна да ражда. Два дена се мъчеше булката в постелята си. Бабата, дето беше дошла да изроди детето, не знаеше дали ще оживеят, щото толкоз кръв не беше виждала през всичките години, в които бабуваше на родилките в селото. Събина все край снаха си беше, носеше топла вода от котлето, чисти кърпи и каквото още трябваше. Молитви не спираше да реди пред иконостаса, а страните ѝ все бяха окъпани от сълзи. На сина си Минчо хич не даваше да прекрачи прага на таз одая. Той все я питаше кахърен добре ли е булката му, докога ще я боли и ще крещи тъй, та сякаш цялото село я чуваше. Събина го успокояваше и все го караше да си намира по някаква работа навънка, та да не слуша родилните мъки на Иглика.
- Син ти се роди, Минчо – рече му Събина, когато всичко свърши.
- А Иглика? Тя добре ли е?
- Добре е, сине. Почива си.
Успокои се сърцето на Събина. Малко по малко почваше да гони мислите за туй, че все беди ще вижда в къщата си, докато е жива. На внучето си се радваше и на снаха си помагаше ден и нощ. Само тъй можеше да запълни оназ празнина, дето смъртта на Иван остави у нея.
Растеше детето здраво и много обичано. Със смях и песни огласяше Гайтанджиевия имот. Радост носеше на майка си и баща си. А баба му толкоз много го обичаше, че не даваше косъм да падне от главата му. Даже като чуеше някой път сина си да го гълчи, тя почваше да се кара с него и да приема в обятията си разплаканото момченце.
Тъй настъпи годината, в която внучето на Събина умря. Седем години таман беше навършило. Ни болно беше, ни нещо друго му се бе случило. Както си беше легнало вечерта в постелята, тъй го намериха на сутринта изстинало. Очичките му бяха затворени, гаче още спеше, а пък устата му бе леко отворена и сякаш душата от там си беше отишла. Дълго оплакваха детето Гайтанджиевите. Голяма мъка им беше. А мисълта за циганската клетва, пак се беше върнала при Събина. Снаха ѝ също се присещаше за туй, ама не смееше да каже нищо. Погледът обаче, с който гледаше свекърва си, казваше много повече от всички премълчани думи...
Друго дете си родиха Иглика и Минчо. Още щом навърши четиридесет дена, го заведоха в черквата, та попът да го покръсти. Надяваха се никакви зли сили да не дебнат край втората им рожба. Събина още повече обикна туй внуче. Ама се мъчеше много да не се меси, да стои по-встрани. На никой не каза, ама няколко пъти вече бе ходила в селата в околията да разпитва за циганката. Никой обаче не беше я виждал.
- Сигурно вече се е споминала – рече ѝ един старец. - Ама и те като добитъка, намират скришно място, дето да си умрат.
Нещо сякаш жегна таз силна жена. Дали наистина бе умряла циганката? Дали така щеше да си отиде от нея и клетвата, която ѝ бе хвърлила? А с децата какво ли се беше случило? Много въпроси се блъскаха в главата на Събина и все без отговор оставаха те. Промени се много тя през последните години. Почна да ходи всеки ден в черквата. Милостиня даваше на всеки, който се спреше на вратника ѝ. Строг пост спазваше по празниците и гледаше да премълчава повечето неща, дето искаше да изрече, ако с тях знаеше, че ще нарани някого. А и външно се променяше Събина. Гласът ѝ сякаш по-благ ставаше, лицето по-изпито, още по-старческо. Косите съвсем бяха побелели, макар годините ѝ да не бяха толкоз много. Снагата ѝ се превиваше. Ръстът ѝ пък сякаш се смаляваше и смаляваше... Още малко и щеше съвсем да се изгуби.
Дойде седмата година от рождението на второто внуче на Събина. На ръце го докараха един ден по икиндия. Както си играло с другите деца в селото, изведнъж паднало в тревата, гърчило се малко и... умряло. Пак се почерни къщата на Гайтанджиевите. Иглика от одаята си не щеше да излиза. Все ревеше под постелята и прегръщаше наедрелия си от бременността корем. Когато мъжът ѝ се мъчеше да я успокои, че скоро ще се роди друго бебе в таз къща и тя трябва да бъде силна, заради него, булката му думаше:
- Що да раждам пак, като знам, че и таз рожба ще ми бъде отнета?
Събина чу тез думи на снаха си зад вратата и краката ѝ се подкосиха. Дали и туй бебе, дето беше на път, щеше да се спомине на седмата си година? Не можеше да позволи това да се случи!
Когато се роди Иванчо, баба му окачи на ръчичката му червена връв против уроки. И него покръстиха малко след раждането. От лоши очи го пазеха и само нещо да речеше, че не му е добре на детето, веднага го водиха в града на лекар. А по колко врачки и баячки беше ходила Събина, само тя си знаеше. Пък колко пари им беше оставила... Ама кой каквото ѝ речеше да стори, та да опази внучето си живо, тя го правеше. И всички я уверяваха, че клетвата на циганката вече е развалена и нищо лошо повече няма да се случи в семейството ѝ.
Иглика обаче се държеше различно с Иванчо от другите две деца, дето беше родила преди него. Гледаше го тъй, сякаш за малко беше той тука. Грижеше се за него, обичаше го и нищо лошо не му правеше, ама майчиното ѝ сърце по различен начин го приемаше. Гаче се мъчеше да не се привърже много към него, че по-малко да бъде болката, ако пак ѝ го отнемат. А пък към свекърва си, тя се държеше тъй, сякаш чужд човек беше. Обвиняваше я безгласно за всичките нещастия, дето се бяха стоварили в таз къща. Неведнъж даже молеше мъжа си да заминат от тука, в друго село да заживеят без Събина, ама той не щеше и да чуе. Тъй омразата, която Иглика изпитваше към свекърва си, ставаше още по-силна.
Седем години изминаха, откакто Иванчо се роди. Трепереха над него домашните му. Сам не го оставяха. Прага на къщата не му даваха да прекрачи. На черква го водеха всяка седмица. Дори над съня му бдяха тъй, сякаш караконджули щяха да дойдат да го вземат, ако някой не го пазеше.
Чула беше Събина за много известна магесница край Балкана. Далече обаче живееше тя и цял ден щеше да отиде, докато я навести и се върне в дома си. Ама една сутрин си сбра за ядене в една бохча, премени се с нови дрехи и тръгна с кола от селото. Мюфиде Ханъм се казваше магесницата и нейната слава се носеше от дълги години по тез земи. Със страхопочитание винаги бе съпровождано името на старата туркиня. Никой не можеше да назове точната ѝ възраст, ама се знаеше, че върши магесническите си занимания още от турско време.
- Що си дошла тука, къзъм? - запита старата магесница. Беше легнала на пода върху множество малки възглавнички, обсипани с красива бродерия и мъниста. Дебелите ѝ пръсти бъркаха в една чинийка с локум и поднасяха към устата ѝ парче след парче. А наоколо се носеше задушлив мирис от чибука, от който пушеше Мюфиде Ханъм.
- Тежка клетва е легнала върху мене и семейството ми. Една циганка ме прокле преди двайсет години. Мъжът ми умря малко след туй. Двете ми унуки се споминаха, все на седмата година след рождението си. Трето дете не искам да погребвам в черната земя. Кажи ми какво да сторя?
Мюфиде Ханъм се вгледа в изтормозеното лице на жената пред себе си. Видя сълзите, дето бяха почнали да се сипят от очите ѝ. Всмука от чибука и почна да издиша облаци дим през устата си като същински змей. Няколко пъти стори туй, ала някак бързо, сякаш се мъчеше да напълни цялата одая с мъгла. След миг между магесницата и Събина имаше дебел облак, който потуляше лицата им и те трудно можеха да се видят. Настаналата тишина бе нарушена от призива за молитва на мюезина от минарето, издигащо се в другия край на махалата.
- Наистина е тежка клетвата, дето ти е хвърлена, къзъм – рече подире Мюфиде Ханъм.
- Циганска клетва – обади се Събина.
- Не. Майчина клетва.
Призивът за молитва отекна и отново настана миг на тишина. Магесницата спря да пуши и пелената между нея и Събина почна да се разкъсва. Когато пред Мюфиде Ханъм отново се разкри лицето на отчаяната баба, дошла да я моли за помощ, тя рече:
- Възможно е да спасиш живота на внучето си, къзъм. Пази го от кладенеца! Ама тръгвай бързо, щото още таз вечер може да се случи най-лошото. Тръгвай!
Събина стана бързо на краката си. Остави пред магесницата пара и почти тичешком излезе от дома ѝ. По заник слънце се прибра в дома си. Без нищо да рече на домашните си, отиде до кладенеца в двора, който от сто години даваше най-хубавата вода в селото. Почна да го увива в дебели черги и платнища. Въжета навърза на възли, та да не може никой да открие гърлото на кладенеца. Подире отмаляла, Събина се прибра в одаята си и легна омаломощена на одъра. Почти веднага заспа.
Присъни ѝ се циганката. Двете си деца държеше за ръчичките. Ама те не вървяха до нея, а се влачеха крачетата им по калдъръма. Мъртви бяха и майка им ги тътреше със себе си, та да ги покаже на Събина.
- Виж ми децата, вещице! От глад умряха, заради тебе.
- Не са умрели заради мене!
- Пу, да не види радост таз къща, докато ти си жива, мръсна вещице! В черно да се облечеш и все свещи на гробове да палиш, докато не умреш!
Събина скокна уплашена. Огледа се и видя, че всичко е било сън. Развиделяваше се вече. Стана от одъра си и отиде край огнището в голямата одая. Сбра пепелта от предишния ден и отиде да я изхвърли, та да стъкне нов огън и да направи за ядене. Искаше да има закуска, когато Минчо и Иглика станат с малкия Иванчо. Излезе на двора Събина и към градината тръгна с лопатката, в която беше сбрала пепелта. Таман се канеше да я хвърли, когато видя нещо странно. Присви си очите, та да се вгледа по-добре. Имаше някой, който бе легнал върху всичките платнища и черги, с които тя бе покрила кладенеца. Тръгна натам и колкото повече се приближаваше, толкоз по-разпознаваше внучето си Иванчо.
- Ванко, какво правиш тука? Много рано си станал. Ванко! Ванко?!
Краката ѝ се подкосиха и тя падна край кладенеца с мъчителен вик. Чуха я не само Минчо и Иглика в къщата, а сякаш цялото село. Кучетата се разлаяха от дворовете и утринната тишина бе разкъсана от плача на бабата на Иванчо. Детето беше легнало върху кладенеца в двора. Играло ли си беше, какво е правило, никой не знаеше. Ама там, с отворени очички, гледайки към небето, то беше умряло.
И туй дете погребаха Гайтанджиевите. Сълзи вече не бяха останали на никой от семейството, та не плакаха много. Ама болката, дето ги раздираше отвътре, само те си знаеха колко голяма беше. Таз загуба на третото внуче беше скършила вече Събина на две. Залежа се. Не щеше ни да яде, ни да пие. Казваше на сина си, че ще се оправи, да не я мисли. Че за жена си по-добре да се грижи в тоз момент. И накрая се спомина. Отиде си тихо една вечер, с молитва на уста. Молеше се да умре. Молеше се Смъртта да отнесе с душата ѝ и клетвата, дето беше докарала в таз къща.
Иглика повече сили нямаше, та пак да износи дете. С Минчо двамата бяха останали да живеят в таз голяма къща сами. Сякаш все студено и тъжно им беше. Гледаха как хората край тях се радваха на рожбите си, а те си спомняха само за трите деца, които бяха погребали. Един ден обаче, снахата на Събина пак забременя. Страх я беше, вече отиваше на възраст. Ама износи детето без проблем. Роди здрава мъжка рожба. Събин го нарекоха. Момчето расна и порасна, голяма радост беше за домашните си. Ожени се и даже с внуци ги дари. Когато Минчо и Иглика вече остаряха, Събин ги гледаше с много обич до сетния им дъх. А като легенда почна да се носи из селото историята за клетвата на циганката, която тегнеше толкоз години над Гайтанджиевите.
© Боян Боев Все права защищены