Отключва се и някой влиза в нея. Тършува, обръща я, ровичка. Ядосано, тревожно, нещо му убягва, май не търси там, където трябва. Но продължава да разхвърля – спомените наляво запраща, любовите – надясно, всички чувства гневно ги прави на куп, като футболна топка с изкуствена кожа, разпокъсана от ритане.
Търси в престилката си, оцапана от някаква яхния, ключа търси, трябва да е там. Боли я вече, трябва да заключи. Не иска този човек да я разнищва. Та той сам не знае какво търси. Търси нещо свое вероятно, а не го намира. Злобен е, защото трябва да е там, нали той смята, че тя цялата е негова, значи всичко в нея е негово собствено и трябва просто да го намери и да си го вземе.
Играта на криеница го вбесява.
„Тази жена е толкова разхвърляна!”, ругае той наум, когато намира върху шкафчето на спомените й негова снимка. „Снимките не стоят върху шкафчета, старомодно е!” Блъска своя портрет, окичен с нещо зелено, той пада бавно на земята, всичко трябва да е на земята, там е мястото на нещата, к ...