Отключва се и някой влиза в нея. Тършува, обръща я, ровичка. Ядосано, тревожно, нещо му убягва, май не търси там, където трябва. Но продължава да разхвърля – спомените наляво запраща, любовите – надясно, всички чувства гневно ги прави на куп, като футболна топка с изкуствена кожа, разпокъсана от ритане.
Търси в престилката си, оцапана от някаква яхния, ключа търси, трябва да е там. Боли я вече, трябва да заключи. Не иска този човек да я разнищва. Та той сам не знае какво търси. Търси нещо свое вероятно, а не го намира. Злобен е, защото трябва да е там, нали той смята, че тя цялата е негова, значи всичко в нея е негово собствено и трябва просто да го намери и да си го вземе.
Играта на криеница го вбесява.
„Тази жена е толкова разхвърляна!”, ругае той наум, когато намира върху шкафчето на спомените й негова снимка. „Снимките не стоят върху шкафчета, старомодно е!” Блъска своя портрет, окичен с нещо зелено, той пада бавно на земята, всичко трябва да е на земята, там е мястото на нещата, които са негови. Снимката не е негова, той я мрази, образът върху нея е негов, но това няма значение сега. Минава му през ума, че образът е това, в което си се превърнал, а не което си. Но тази мисъл не му се струва удобна.
Тя намира ключа, но няма сили да го изгони от себе си. Иска да се заключи отново, този безпорядък я задушава; да взема вече какво си поиска, по дяволите, нека всичко да й отнеме, но само да се маха, защото без него всичко е празно. Просто да го няма в нея, да не го усеща. Затова се моли. А ключът в ръката й става сърце, тупти бавно и нежно, едва-едва, разтопява се, червено и болно, тя му го дава, защото знае, че него търси.
Ключът е вече у него, сърцето още бие тихо. Той намери, което търсеше. Нито влизаше, нито излизаше. Остана замислен. Замислен, остана. Ключ без ключалка.