- Хайде, Снежи, побързай, ще ти изстине закуската и ще закъснееш за училище!- майка ми се провикна от кухнята, както правеше всяка сутрин.
Трудно заспивам и трудно се събуждам. Такава съм от малка. А в онази сутрин вече не бях толкова малка и се предполагаше, че събуждането ми ще е по- бодро от обичайното, защото ме чакаше важен, необикновен ден. Наистина се превърна в един от най- важните дни в живота ми, но по много различен от очакваното начин. След още няколко напразни повиквания, мама се появи в стаята ми. Приседна на леглото до мен и загрижено ме попита дали не ме е страх от предстоящото събитие, че съм се свила на топка в леглото, вместо да подскачам радостно из апартамента. Да, беше ме страх, но от усещането, че няма да има никакво събитие. Събудих се с болка в устата, горе вдясно, където се намираше проклетият ми кътен зъб. Всъщност, събитие щеше да има, със или без моето присъствие. Осъзнавайки го сълзите ми потекоха, макар да си повтарях, че нищо ми няма и ще изтърпя до вечерта.
- Опитай се да станеш, да се нагласиш и ще те закарам в училище, при зъболекарката. Явно няма да присъстваш в последните за годината учебни часове. - увещаваше ме мама докато ми триеше сълзите.- Вече си голямо момиче, но ще бъда с теб там и ще ти държа ръката.
Да, изпитвах страх от зъболекар. И все още го изпитвам. Не, не като всички нормални хора, защото няма нищо нормално в моят страх от зъболекарските машинки. Когато вляза в зъболекарски кабинет се парализирам, както се случи и в онази студена, декемврийска сутрин. Точно два дни преди да настъпи новата 1987 година и денят, в който всички трябваше да ме видят в ролята на Снежанка. Вече месец живеех с трепетното очакване и с мисълта, че когато съм се родила мама ми е дала това име точно за да бъда като нея- красива, с дълга до кръста коса, със сини очи и вечно усмихната, помагаща на Дядо Мраз и правеща децата щастливи. Такава и си бях. Е, почти винаги. Мама все повтаряше, че освен да искам да помагам на Дядо Мраз, и на другите, е време да помагам и на нея вкъщи, а не все да си намирам по- важни неща за вършене. А слушането на музика си беше важно нещо. Както и безкрайното бърборене по телефона с приятелките. Ето, отплеснах се... Това е защото не ми е лесно да ви пренеса в онзи чисто бял, пълен с всякакви страшни неща кабинет, където зъболекарката, доктор Димова, ме очакваше с хладно оръжие... искам да кажа с клещи в ръка. Мама почти ме влачеше от вратата до стола за мъчения. Повтаряше ми, че страхът е по- голям от болката, но аз вече нито чувах, нито можех да говоря и да се движа, и всичко бяло стана черно. С хиляди увещания се качих на заветният стол. Доктор Димова ми се усмихна:
- Хайде, моето момиче, отвори си устата, че да го извадим този зъб. Нали искаш да раздаваш подаръци? Ако отидеш подута при децата ще се уплашат и никое от тях няма да получи каквото си е поискало. А ти си добро момиче и не искаш да стане така, нали?
- Не ишкам...- зафъфлих аз. - Не ишкам и да ми биете иншексии, да ми вадите съби и да ме боли!...
- Сега те боли повече, отколкото ще те заболи след малко при ваденето, обещавам ти. - опита се да ме излъже моята мъчителка. Стиснах ръката на мама и само поклатих отрицателно глава.
- А в кой клас каза, че си?- тя погледна в една тетрадка. - Шести? Ти си вече голяма, макар да изглеждаш по- малка. Хайде, покажи ми колко голяма и безстрашна си! Мисли си за хубави неща и няма да усетиш нищо.
Докато траеше инквизицията ми, и от своя страна малтретирах ръката на родителката ми, се пренесох в онзи съдбоносен миг, в часът на класния.
След като обсъдихме училищните ни прояви, добри и лоши, за седмицата, другарката Цветкова ни зарадва с новината, че е готова програмата за посрещането на Новата година. Тържеството се провеждаше всяка година на една и съща дата, 30-ти декември, пред читалището. Присъстваха всички деца от детските градини и двете Начални училища в градчето ни, с родителите си разбира се, както и по- големи ученици и любопитни граждани. На площада имаше място за всички, а студът и снегът, който валеше винаги, като по поръчка, не плашеха никого. След пролетният сбор, с карнавал, това си беше най- очакваното и забавно събитие за родното ми място.
- Питат ме и дали искаме Снежанка да е момиче от нашият клас.- обяви с усмивка класната. - Имате ли предложения?
Аз, която винаги реагирам спонтанно и мигновенно, бях застинала в някакъв унес. Не можех да повярвам на ушите си. Преди да се окопитя от новината чух гласа на Илиян, най- палавият ни съученик:
- Другарко, та ние си имаме истинска Снежанка при нас! Коя друга би била по- подходяща? Има си и дълга коса, освен подходящо име.
Целият клас се разприказва, и през смях всички се съгласиха с предложението на Илиян. Само аз си кротувах смутено на чина. Когато успя да успокои развълнуваните ми съученици, другарката Цветкова ме попита:
- Какво ще кажеш, наша хубава Снежанке, съгласна ли си?
Иска ли питане?! Бях повече от съгласна, невероятно щастлива, просто летях в облаците. За мен това си беше оживяващ сън и на крехките си единадесет години усещах, че е истинско предизвикателство и отговорност. Така, единодушно, аз- Снежана, бях избрана да защитя името и да сбъдна мечтата си. Подготвях се трескаво цял месец. Ходех при шивачката, срещах се с Дядо Мраз, с когото обсъждахме и репетирахме какво е най- удачно да говорим и как да се държа като негова помощница, обикаляхме магазините за обувки, връзвах си сто пъти косата на плитка и само за това говорех. "Май трябва да боядисаш кестенявата си коса в бяло"- шегуваха се съучениците с мен през междучасията. Усмихвах им се и заявявах, че тази година Снежанка ще е различна.
- Ауу, момиче, боли!- извика зъболекарката. Секунди преди този вик мен ме заболя много, защото кътникът се оказа инатлив и не искаше да излезе, и без да мисля захапах доктор Димова за пръста!
- Защо правиш така, Снежи? Не можеш без да вършиш бели!- ядоса се мама.
Сълзите ми тръгнаха по собствена воля и това беше единствената ми реакция. Още половин час се наложи да бъда голяма и смела, застопорена и тормозена от клещите в онзи грамаден стол, заради онзи неискащ да излезе зъб. Накрая ми сложиха едно тампонче на мястото на зъба и бях отпратена вкъщи. Инструктираха ме също няколко часа да гладувам, и ме увериха, че след това всичко щяло да бъде наред. От бушуващите в мен емоции дори не си помислях за храна.
Прибрах се вкъщи с един зъб по- малко. Тъй като всичките ми приятелки бяха в клас, а до тържеството оставаха цели осем часа, реших да поспя. Мама каза, че все пак ще се появи на работа за малко и ще се видим на обяд. Бях много горда, че всички си вземаха книги от моята майка, която работеше в местната библиотека, откакто аз тръгнах на детска градина. Обичах да се отбивам след училище при нея, да я наблюдавам, да й помагам, да разглеждам и чета разни книги там, да си пускам музика на грамофона в съседното помещение. Истински рай за книгоман като мен.
- Обади се на татко да дойде. - примолих й се аз, когато тя вече излизаше от стаята ми. Мама се върна, целуна ме по челото отново и ми обеща да се обади. Знаех, че не го прави с особено желание, но наистина имах нужда да чуя: "Каква я свърши днес, бандитката на татко?" Те двамата от няколко години се бяха развели и не бяха в най- добри отношения. Не знаех защо и не разбирах как двама души са се събрали с любов, създали са ме и после изведнъж са спрели да се обичат. Никога не съм чувала скандали вкъщи, нито единият ми е говорил лошо за другият след раздялата, но когато се озоваваха двамата на едно място на рождените ми дни, по Нова Година и сбора, усещах напрежението. Зимната и пролетната ваканция ги прекарвах при татко, който живееше на около петдесет километра от нас, в по- големият град, с новата си жена и единственият си син. Обичах малкото си братче. Обичах и летата, в които ходех с тях на море или на селото на мащехата ми и с брат ми тичахме по поляната край реката. Всички деца на разведени родители знаят колко сме привилегировани. Ходим два пъти в годината на море, имаме си по две собствени стаи на различни места, понякога се сдобиваме с още няколко баби и дядовци, получаваме повече джобни, изобщо да са разведени родителите ти не е чак такава трагедия. Освен когато ти вадят упорит зъб, оставаш самичка вкъщи, а баща ти е надалеч. Мама си имаше приятел с когото се виждаше понякога, но беше твърдо решена да не се омъжва повече, така че баща ми си остана моят пример за мъж и супергерой.
Заспах изтощена, но се събудих внезапно след около два часа. Усетих гаден вкус в устата си, металически. Замъкнах се едва- едва до банята и изплюх в мивката кръв. Уплаших се много! Минавайки през неосветеният коридор се добрах пипнешком до телефона. Звъннах в библиотеката, но ми казаха, че мама е заета и ще ѝ предадат да си дойде, когато обясних, през сълзи, че съм зле. Следващите минути ги прекарах отново в банята. Тъкмо си измих лицето и на вратата се звънна. Не знам как стигнах до нея, но видях през шпионката, че е тати и бързо отворих. Прегърнах го силно и плачът ми премина в ридание. Той ме взе на ръце, прошепна ми: "Каква я свърши днес, бандитката на татко?" и ме отнесе в леглото. Докато ме завиваше забелязах, че оглежда разхвърляната ми стая, химикалките и тетрадките по бюрото, плюшените играчки и кукли из всеки ъгъл, нахвърляните покрай касетофона касетки. Състоянието ми ме спаси от мъмрене. Попитах го за брат ми и жена му. Оказа се, че те ще дойдат на следващият ден. Да ме видят и да посрещнем заедно новата година.
– Колко си бледа, момичето ми. Как си?- в очите на татко имаше загриженост. Казах му какво ми се случи преди малко.
- Лежи си, почивай си, ще отмине. Отивам да ти направя чай.
- Не искам нищо.- заявих. - Само постой при мен и ми разкажи как си.
Татко ми говореше, а аз се усещах все по- отпаднала. Не след дълго пристъпа с кръвта се повтори. Той ми донесе една по- голяма чаша, да си плюя в нея. Уверяваше ме, че скоро това ще спре, че ще се оправя. Докато държеше ръката ми за кураж след следващият пристъп се прибра мама. Застанала на прага на стаята ми тя му се усмихна:
- О, Петре, дошъл си много бързо. Здравей.
- Здравей, Мария. И аз се радвам да те видя.
- Недей да остроумничиш. Как е Снежи?
- Не ни е добре момичето. Плюе кръв. Предполагам, обаче, че скоро ще отмине...
- Как така плюе кръв?!- шашна се мама. - Какви ги говориш? Преди няколко часа й извадиха зъба!
- Не знам. Нека да я оставим да си почива. Ако не спре скоро, ще мислим какво да правим. Нека с теб си поговорим оттатък.
Мама ме целуна, зави ме по- добре и ми подаде книгата, за която я помолих. "Остров Тамбукту" четях винаги когато боледувах. Пренасях се с Антон на Кокосовият остров, учех думички на туземският език и забравях всякакви болежки. Не и в този ден, обаче. Прочитах две изречения и посягах към чашката, оставена ми до леглото. Колкото повече минаваше времето, толкова по-отпаднала се чувствах. Спрях да гледам оставащото време до тържеството, спрях да мисля за провалената си мечта. По някое време, обаче, мама дойде да ми каже, че класната се е обадила. Решили да не ми търсят заместничка. Дядо Мраз ми изпращал поздрави и казал, че веднъж ще се потруди без помощничка, а целият клас, заедно с класната, ми пожелават бързо да оздравявам, да се усмихвам на празника, и че очакват Снежанка да ги зарадва с подаръци догодина. Разплаках се. Поисках да остана сама. Толкова силно се надявах, че когато се наспя отока ще е спаднал, ще се чувствам добре и ще успея да се усмихвам на децата, които ще вземат с грейнали очи подаръците си от мен. А вместо това лежа в леглото си, чувствам се като пребита с камъни и плюя в една чашка, при това кръв. Малко по- късно, когато съгражданите ми вече празнуваха, навън беше паднала нощта, осветявана от уличните лампи, натрупалият бял сняг и безбройните звезди, татко влезе в стаята ми да види как съм. Чух само: "Успокои ли ми се момичето?... " и не помня нищо повече. Събудих се върху голям диван, завита с чуждо одеало. Оказа се, че съм припаднала. Татко ме взел на ръце, казал на мама да се обади на доктор Николаев, че отиваме по спешност при него, качил ме в колата си и много бързо сме се озовали в дома на доктора. Когато се свестих, той приседна до мен, усмихна ми се, представи се и каза, че ще бъде много горд с мен, ако съм послушна и го оставя да ме излекува. Не виждах инструменти и не се страхувах. Докторът не спираше да ми говори усмихнат и не разбрах кога извади един голям съсирек от мястото на зъба ми. Не се разминах само с това. Отидохме тримата в поликлиниката, където по това време нямаше никой друг освен нас. На прага на кабинета отново се вцепених и не исках да вляза. Татко ме отнесе на ръце и като бебе ме сложи в големият зъболекарски стол. И като бебе заплаках. Стисках си устата и не исках да я отворя, клатех силно глава при увещанията на доктора и успокояващите думи на баща ми. Накрая доктор Николаев хитро каза: "Добре, малка, красива Снежанке. Щом така искаш, ще се обадя на доктор Димова да дойде, да си довърши тя започнатата работа." Моментално зяпнах! Почти изкрещях, че тази зъболекарка никога повече не искам да я виждам! Видях как двамата мъже до мен доволно се усмихват и след половинчасови манипулации, при които не усетих никаква болка, бях оставена за малко да си отдъхна на стола, а те двамата се дръпнаха настрани. Мислеха, че съм заспала от изтощение може би, но аз чух как доктора шепне, че ако са ме оставили вкъщи отново да заспя, вместо да ме заведат при него, най- вероятно е нямало да се събудя, защото съм изгубила изключително много кръв! В дупката на зъба ми са останали гнойни торбички или някакви такива гадости. Препоръча в следващите дни много да спя и да се храня обилно. Татко му благодари и отново ме отнесе на ръце до колата.
Послушах доктора и наистина спах много. Близо цяло денонощие. Въпреки това посрещнах новата 1987 година замаяна и се хранех само с попара. Не можех да сдъвча и погълна нищо друго. Малкото ми братче се въртеше около мен, разсмиваше ме, пипаше ме по бузата и питаше дали е спаднала, повтаряше, че той е големият сега, защото не се храни с попара. Да, всички се наслаждаваха на отрупаната с девет ястия маса, приготвени от мама, леля Рени, жената на татко и баба Неда, майката на мама. Възрастните пиеха домашно червено вино, производство и гордост на дядо, ние с брат ми се радвахме на кока- колата, която не се случваше да пием често. Налагаше се да почакам за да вкуся от бананите и любимите ми мандарини, които посещаваха дома ни веднъж годишно и нанизвахме коричките им на един дълъг конец, за да висят после по прозорците и да ухаят страхотно. Раздробих две-три парчета от баницата, но не за да ям, а за да си намеря повечко късметчета. Едното от тях гласеше: "Догодина ти ще си сбъднеш съкровените мечти." Наблюдавах семейната глъчка, която си имаше и фон - новогодишната програма по телевизията, и си мислех как за малко щях да бъда виновна не само за провала на собствената си мечта, но и за проваленият празник на най- скъпите си хора. Не знаех на кого да благодаря за късмета си, че въпреки перипетиите имах надежда за следващата година. На тази крехка възраст осъзнах как нещата се променят само за ден, само за миг, как всичко зависи от шанса. Баба Неда, сякаш прочела мислите ми, ми пошушна, че ме очаква в моята стая. Мислейки, че ме очаква някаква изненада, влязох при нея усмихната. Тя погали бледото ми лице, покани ме да седна и ми разказа, че посрещането на следващата година не е всичко, което се случва в края на старата. "Когато аз бях малка - започна баба - се празнуваше Коледа, празнуваше се Рождество." В очите ми затанцува любопитно пламъче и баба не ме остави дълго да гадая що за празници са били тези. Разказа ми с любов за Бог, за Исус, за това как се е родил, каква мисия е имал сред човеците и какви мъки е изживял накрая, за да имаме ние днес един светъл пример, да се стремим да живеем в любов, доброта и хармония, спазвайки заветите му и спасявайки душите си. Разказа ми, че по света има много вярвания, но че ние сме християни, че за нас са важни Рождество и Великден, че църквата е свято място, и че вярва, че един ден отново ще можем да влизаме свободно в нея. От баба научих, че Бог е навсякъде, най- вече в сърцето ми и чака да го открия. Тогава ми подари и Библията, за да опозная този свят сама и да отключа сърцето си за Бог и любовта. "Убедена съм, че той бди над теб, за това първото ти житейско изпитание не те повали." Заключението на баба се хареса на детската ми душа.
- Бъди благодарна и животът ти ще е благословен.
- Обещавам. - отвърнах с усмивка. Прегърнах любимата ми баба, взех Библията и с бавни стъпки излязох на терасата. Загледах се в ясното, пълно с малки светлинки небе и се почувствах безкрайно и сърдечно благодарна. Насладих се на гледката на отрупаният със сняг малък, но така обичан град и сияйната светлина над него. Тази Нова Година беше различна. Животът ми вече беше различен. Аз бях нов човек, изпълнен с надежди, вяра и мечти. В очакване един ден да ям баница с късмети на Коледа, а не на тридесет и първи декември, и да раздавам усмивки и подаръци на малчуганите.
05.12.2020 Ким Джаксън
© Боряна Христова Все права защищены