... небето 
звездите си свали, а облаците в локви приземи...

Вече бях престанала да хлипам при вида на всяко откъснато цвете...
Чувствителността ми по рождение е била над допустимото,
гарантиращо непоколебим и твърд поглед за живота.
А когато и майка ми почина не исках да повярвам, че няма да я видя повече.

Внушавах си, че е заминала и ще се върне, както обикновено. Когато времето минаваше и тя не се появи, започнах да й се сърдя - помислих си, че ме е забравила или по-лошото - изоставила. Играех си само с момчета, намразих куклите (тя ми беше подарила много). Карах като побъркана колело и тичах... тичах...  и падах. (затова сега коленете ми са целите в белези).
Ходех на уроци по пиано и посещавах балетна школа. Трябваше да се занимавам с изкуство (според цялата ни фамилия), насила учех френски език, заради балета. На пет години не бях чувала за Хитър Петър, но познавах сюжетът на операта Мадам Бътерфлай. И все исках да гледам отново и отново Лебедово езеро.( Всъщност това и днес обичам да правя...)
И когато бях навършила 9 години ,редовно продължавахада ме измъчват странни сънища и необясними кошмари.

Имаше някаква опасна зона в паметта ми, нещо непознато ме преследваше...

Ту на вратата ни се звънеше и аз бързах първа да отворя, надявайки се, че ще се прибере мама... а  там стоеше Луис Армстронг, с усмивката на цялата планета. В ръцете си държеше една голяма кошница с портокали. "Знаех", че ми е чичо и го канех да влезе, а той ме вдигаше с огромните си ръце, завърташе ме над главата си и... изчезваше. Стоях на прага - до краката ми имаше  портокали и нищо друго.

Но по-често бягах - Или, защото ме преследваха всички чудовища от приказките.(Детските книжки се превръщаха в къщички и от тях излизаше баба Яга, първо я мислех за Пепеляшка и се устремявах кам нея, но когато доближавах ставаше на вещица.) - Или стъпвах по натрошените стъкълца на огледалото в леденият дом на снежната царица и оставях малки капчици кръв след себе си... и много ме болеше.

Най-често сънувах че бягам, защото бях откраднала оригиналът на филма "Клеопатра" и се провирах по отворените тунели на канала, затичвайки се от Орлов мост в посока НДК, прескачах каменното корито на Перловската река (но не винаги  успявах)... много се тревожех да не повредя лентата, като падна в мръсната вода. Понякога тя ставаше много дълбока слизах по стъклени стъпала до дъното, където се сблъсквах с древни статуи на римляни и летящи риби. Все едно бях фрагмент от рисунка на Дали. Политах под водата... над мен имаше около метър разстояние до въздуха, провирах се през отворени врати на изоставени къщи, прегърнала тялото си подобно пашкул. Прелитах над пясъчните вълни на една отминала епоха, покрай камените крепостни стени на замъци - притежание на Макбет и Хенри VIII.... и се отпусках да почина върху твърдите рамене на Давид.

Продължавах да летя, притискайки единствената ролка в света от суперпродукцията. Носех цялата римска себичност и непоколебим авантюризъм с наивитет, че светът е цял и ми принадлежи.

 Летях, летях... и винаги спирах до голям търговски център с фасада от малки разноцветни тухли. Имаха форма на детски кубчета за игра. И започваха да се разместват. Тогава ставаше нещо - стените поглъщаха врати и прозорци толкова мигновено, че не успявах да проникна в сградата... Зад мен вече прииждаше цялата мътна вода на откъснатият бент (мислех, на мъртво море). Опитвах се да укротя малките кубчета и да направя дупка в стената. Вече не летях - кръжах около сградата и започвах да губя представа за посоките.
И когато се отчайвах, че нищо друго не може да ме спаси, освен чудо - се събуждах и рязко отварях големите си уплашени очи. Ставах от креватчето  си и тичах към стаята на дядо. Той светваше лампата и аз скачах в голямото легло, на сигурно място.  Принуден беше да ме утешава. Казваше ми, че това е нормално, защото пораствам и въображението ми също. (Всъщност той ме обожаваше). Започваше да ми разказва весели случки от неговото детство, обясняваше ми, че в животът ще имам много хубави и реални моменти, защото той е една безкрайна градина, един прекрасен Луна парк и освен чудовища и влакчета на ужасите, съществуват и добри феи, приказни цветя, дъхави градини, отрупани с огромни весели ябълки, пъстри пеперуди  и много слънце. А нощта също не била страшна, защото, когато разпускала черните си коси (като моите били) покривала с тях уморените от веселие къщи. Разполагала се удобно в мекото легло на небето, но от суета закичвала в косите си малки синкаво бели светещи звездички. Поставяла си диадема от лунна усмивка и тогава тихичко се притискала до най-силният и пухкав облак. Той я завивал и оставал буден до сутринта - да я пази. Но нали, когато слънцето не свети става хладно, понякога кихвал и с дъхът му отлитала някоя от звездичките. Търкулвала се към земята и там винаги я очаквали будните очи на надеждата. Тя се приютявала в зениците им и никога не ги напускала. Затова надеждата имала най-блестящите и красиви очи. И всички хора, я познавали и никога не я забравяли... Аз се отпусках, тялото ми олекваше, звездите трепкаха в очите ми и постепенно заспивах...

Когато слънцето ме събуждаше тъжните и страшни сънища оставаха някъде там, където никога не е имало музика, портокалови цветчета и топлите думи на дядо. Там, където никога надеждата не е минавала и звездите са изгасвали в мръсните води на Перловската река а облаците от отчаяние се превръщали в локви по земята.

Вече зная, че звездите винаги ще са в очите на тези, които вярват и се надяват, нарочно не прескачам локвите, защото може би търся допира на небето. Вървя през малкият си живот с лекотата на влюбен лебед, с диадема от портокалови цветчета... но все още падам... и плача, когато гледам, как пеперудите умират...