... небето
звездите си свали, а облаците в локви приземи...
Вече бях престанала да хлипам при вида на всяко откъснато цвете...
Чувствителността ми по рождение е била над допустимото,
гарантиращо непоколебим и твърд поглед за живота.
А когато и майка ми почина не исках да повярвам, че няма да я видя повече.
Внушавах си, че е заминала и ще се върне, както обикновено. Когато времето минаваше и тя не се появи, започнах да й се сърдя - помислих си, че ме е забравила или по-лошото - изоставила. Играех си само с момчета, намразих куклите (тя ми беше подарила много). Карах като побъркана колело и тичах... тичах... и падах. (затова сега коленете ми са целите в белези).
Ходех на уроци по пиано и посещавах балетна школа. Трябваше да се занимавам с изкуство (според цялата ни фамилия), насила учех френски език, заради балета. На пет години не бях чувала за Хитър Петър, но познавах сюжетът на операта Мадам Бътерфлай. И все исках да гледам отново и отново Лебедово езеро.( Всъщност това и днес обичам ...