Когато вали

Отскоро имам блог. Направих го, защото ми се иска да споделя мнението си с повече хора и да получа техните коментари. Естествено, мечтая си да имам група от фенове, които с нетърпение да чакат всеки следващ постинг. Това, а също и тръпката да споделям лични работи с непознати хора ме карат да пиша с хъс. С настървение да чакам злобните коментари и да ги опровергавам. Повярвайте, такива има много. Убедил съм се, българите са груби хора, които ако не успеят да те обидят с друго те наричат педерас.

В онзи следобед усетих, че не всички са толкова прости. Беше се появил един прозорлив. Както другите, той не пишеше по темата. За разлика от тях, успя да ме разстрои. Твърдеше, че съм се изчерпал и пиша все за едни и същи неща, без да стигам до някакви изводи. Дадох си сметка, че има право. Половината ми публикации бяха за това колко противни са хората от моето обкръжение, а останалите се отнасяха за моята бивша. Нея най-вече ненавиждам.

В един момент осъзнах, че цялата тази агресия още е в мен. След това се ядосвах на онзи човек. После на себе си.

Скоро избеснях и преминах към това, което често правя в такива случаи. Излязох да бягам навън. Винаги ме е отпускало и знаех, че и тогава ще помогне.

Лято, но мрачно. Обичам така – да е топло, но не много. Въздухът да е влажен и да го усещам как влиза в гърдите ми, но вместо болка да ми носи топло усещане. Все пак, не толкова, че да се изпотя веднага. Бягах по една широка алея и се наслаждавах на това как дрехите ми се прилепват към тялото ми.

Гледах минувачите наоколо, а те ставаха все по-малко. Предстоеше лятна буря. На мен обаче не ми дремеше. Първо, обичам когато вали дъжд. Второ, бях се ядосал толкова, че можех да направя поне четири повече обиколки на парка от всеки друг път. Също така, нямах нищо против да се намокря. После щях да си взема студен душ и да бъда по-нахъсан от всякога да напиша някой покъртителен постинг.

И да – наистина заваля.

Обичам дъжда, защото ми напомня хубави неща. Когато бях малък, имах един приятел, с когото обичахме да си играем в парка. Веднъж предвиждахме, че ще завали, но ни беше толкова забавно, че не бързахме да се прибираме. Тръгнахме чак когато започна да капе. Дъждът се засили, но ние вместо да се крием предпочитахме да се надбягваме с него. Така продължихме да препускаме, докато станахме мокри. И след това, докато подгизнахме напълно. Когато валежът спря, на нас още ни беше забавно. Дрехите ни тежаха и едва отлепвахме прогизналите си кецове от земята. Отидохме вкъщи и се подсушихме добре. За мен, това е събитието, след което станахме най-добри приятели.

Прекрасен спомен. Щеше винаги щом вали дъжд да ми идва наум, ако не се бях натъкнал на труп в парка.

Да, продължавах да бягам и го видях на земята. Лежеше настрани и беше на висок възрастен човек, който като мен беше излязъл да бяга. Главата му се криеше в качулката на тъмно шушляково яке. Щом се доближих, видях, че ръцете му са на корема му. Някой го беше намушкал. Кръвта се стичаше по алеята, докато надалече ставаше с цвета на калта и се сливаше с нея.

Всеки път, когато вали дъжд се сещам за измъченото лице на онзи човек. Обаче в онзи следобед, преди да се обадя на полицията, си казах, че още не съм се изчерпал. Да, имах какво да напиша в своя блог.