Тя дълго лежеше и се взираше в тесния процеп на леко открехнатата врата. По бузите и се стичаха сълзи. Очакваше момента, в който някой ще я разбере, но, уви, той все така не идваше. Минутите се точеха и с всеки дъх тя усещаше остра пареща болка. Усещането беше неприятно, сякаш малко стъкалце се беше забило в сърцето и и всяка минута натрапчиво напомняше, че е вътре. За момент затаи дъх, стори и се, че земята е спряла да се върти и след миг... тик-так, тик-так - още една минута самота. Нещо я разкъсваше отвътре, без звук тя чуваше ритмичния повей на вятъра шибащ безмислотно всичко навън. Болка, мраз, безразличие, празнота. Малката стая сега и се струваше необятна. Всичката тази сивота събрана на едно място. Тягостното усещане... Металическите проблясъци на огледалото я съживиха за момент. Стори и се, че го вижда, но, уви, това бе просто отминващата надежда, почукала на вратата за последно сбогом. Тя стана, нещо я притегляше навън. Стисна бавно дръжката на вратата,сякаш със страх да не разрущи последното нещо останало да топли изтрезната и душа, а именно лъчът от процепа. Излезе от стаята и продължи да се движи безцелно по тесния коридор. Вятърът продължаваше безмислостната си вендета. Сякаш и неговото сърце бе разбито на хиляди парченца, преобръщайки всичко ще ги намери и макар и трудно, ще ги съедини, защото болката от разбитото сърце е по-голяма от всичко останало.

Тя излезе навън. Всяка нейна стъпка оставяше следа в снега, също както всяка негова дума се забиваше като остър нож в сърцето и... бавно, но сигурно тя продължи да търси него и напусналата я надежда. Вървя дълго. Вече не усещаше студ. Сърцето и също бе замръзнало. Бе забравила защо е напуснала сивия затвор на своите чувства. Леко се сви на един крайпътен камък и затърси трескаво нещо в джоба си. Вече не чувстваше и премръзналите си ръце. Извади клечка кибрит. Запали я и се взря във трепкащата светлина. За миг я обля топлина, която бавно на талази изчеваше, но тя си спомняше моментите на сладострастие. Светлината и донесе спомена.Спомена за отминалото щастие, макар и мнимо. Фалшиво като всичките му думи, подправено като нечистите му намерения, измамно като нежните му ласки. Усети последната сълза стекла се и замръзнала на бузата и. Притвори очи търсеща миг покой, притрепери и вяло се отпусна. Тик-так...Тик-так. Сърцето и бавно спираше да бие. Усети, че отива на място, което е по-добро, по-хубаво, по-истинско. Бавно отпусна ръката хванала клечката кибрит, която отдавна беше спряла да грее за нея. Сега виждаше друга светлина. Светлина, която сгряваще душата и тялото. Като на лента видя очите му. Красиви, студени, нехаещи, неразбиращи. Вече не и бяха нужни. Тя намери нов блясък, нова светлина, нов пътеводен лъч. Дъхът и спря. Тялото остана да лежи безжизнено на студения камък, а всичко си беше еднакво. Вятърът, студът... Щеше да съжалява само той - евтиният, лъжливият, вечно търсещият нещо по-добро. Тя намери покой и нова светлина. А той загуби блясъка на влюбените очи.