9.
А следващите дни минаха бързо и напрегнато. Пак разговори, пак изследвания, пак някакви консулти... Чувствах се като парче месо в голяма кухня – някой го мие, някой го шпигова, някой го маринова...
И никой не му казва какво го чака. Макар че няма нужда – пътят е един. Към красиво подредената трапеза, острия нож, а сетне... По маршрута, та до пускането на водата в тоалетната...
Накрая – може би седмица след срещата с Милена и другите, внимателно ме положиха в количка и изведоха до главния вход. Слязох – отдавна се движех сам, но такава си е традицията, по високото стълбище се смъкнах до луксозната кола. Шофираше самата Милена. Значи и кола има, и умее да я управлява.
Аз нямах понятие как се кара автомобил. Ама хич... Е, може и да съм знаел... Някога, но сега...
Разговорът беше на високо ниво – в смисъл, че за мен звучеше много, много фалшиво. Усещах – жената иска много неща да каже, обаче...
Аз пък нямах какво да кажа, затова говорех много. За деня, за болницата, за вида й /комплимен ...