13.

Всички негласно приехме едно правило – за амнезията ми нито дума. Споменавахме болницата, добрите резултати от операцията, дългото лечение и последвалото възстановяване, но... Без амнезията...

Мъжът, таткото, стопанинът се беше прибрал у дома...

Това стигаше...

Още повече, че последния месец бях станал наистина стопанин.

60 дни болнични за възстановяване – не е малко...

Ставах сутрин, закусвахме, изпращах всички кой накъдето, залавях се с четене.

Един ден се отбих в кухнята при Гинка и рекох да си направя бъркани яйца. А защо не със сирене? И малко подправки? И...

С две думи – стана разкошен омлет. Пухкав, лек, вкусен...

След което зачестих в кухнята, а седмица по-късно направо я окупирах...

Хвалеха храната ми, възхищаваха се, чудеха се над екзотиките, които измъдрях...

И всичко си вървеше добре...

Точно в края на първия месец болнични, Милена и децата решили да ме изненадат.

Така се случи, че рожденият ми ден се падна по време на комата. Естествено, те го отбелязали скромно у дома. Но сега намислили да го направят истински...

А какво разбират под истински, видях в събота вечерта.

Малките изчезнаха някъде. Казаха, че са с приятели. Гинка специално дойде да ми каже, че се прибирала по-рано – имала нужда. От голямата тераса зърнах тъста, заедно с голямата му дъщеря и мъжа й, да заминава с колата си...

После Милена ме извика в спалнята. На леглото лежеше полуофициален костюм, до него бельо, нова риза, вратовръзка дори...

Каза ми, че искала да се поразвеем из обществото, затова да се къпя и обличам.

Имах нужда от разнообразие, събота вечер беше, защо да не отидем нейде...

Колата управляваше тя. И спря на паркинга пред голямо лусозно заведение, на чиято врата имаше табела “Частно парти”.

Смътни подозрения се запромъкваха в ума ми. И се затвърдиха, когато видях Гинка във фоайето – наконтена в нейния си крайградски стил. Посрещнаха ме близките ми – включително децата.

А после ние запосрещахме гостите.

Оказа се, че заведението е резервирано в моя чест. Да отбележим рождения ми ден. И са поканени приятели и близки, нужни хора, градския бомонд...

Представяха ми куп хора – направо мозъкът ми се оплете в имена, титли, длъжности...

После стана по-страшно – тръгнахме из тълпата /поне двеста човека/, спирахме, разговаряхме, припомняха ми какви ли не случки и събития...

А на мен ми беше страшно...

Разбирате ли, човек живее в определена среда от предразсъдъци. Познаваш хората, знаеш кой какъв е, кой как се отнася към теб...

Убеден си – този те обича, другият те мрази скрито, трети е учтиво-безразличен...

И в комуникацията спазваш правилата, които тия изградени предразсъдъци са наложили...

Аз се оказах невъоръжен...

Нямах предразсъдъци...

И виждах...

Като през увеличително стъкло виждах хората – душите, отношението, лицемерието... Някъде и честно доброжелателство дори...

Мисля, че дори потреперих – сред тази тълпа нямаше обичащи ме. Имаше измамници, имаше двуличници, имаше открити врагове, имаше безразлични или затворени хора...

Но – като изключим семейството и Гинка – топло отношение не виждах никъде...

Да, много фалшиви усмивки, ръкувания, прегръдки дори...

Но нямаше искреност...

Моят свят...

Или бившият мой свят...

И сегашен...

14.

Представяха ми ги – този съсед, онзи колега, трети бизнеспартньор...

А аз виждах скука, омраза, презрение...

Не, не беше предразсъдък. Нито някакво предубеждение към миналия ми свят.

Усещах – както див звяр усеща опасностите в нощната гора...

Усмихвах се, разговарях, умело водех беседите от нищо към нищо...

Светска вечеринка...

Подаръците бяха различни. Като се започне от кукличка, направена от Анна и супермодерният телефон, поднесен ми със светещ поглед от Михаил – та се свърши с множеството картини, донесени от кого ли не.

Картини разни – и в класически стил, и експресионистични, и откровен кич... На което аз реагирам хладнокръвно. Благодаря, радвам се, пресмятам в кой шкаф ще бъдат скрити, за да не се плашат децата поне...

После е нормалното – някои тръгват след първите чаши, други остават, за да затворят заведението.

Ние, разбира се, сме сред последните. Не ми се пие – след операцията почти не съм употребявал алкохол, но Милена надига чашката. И очите й светват, а езикът става все по-свободен. И настроението подскача нагоре...

Децата рано си тръгват. За тях това е задължение, истински рожден ден биха направили другаде – някъде в близката планина, някъде край морето, някъде, където няма да има стягащите костюми и обноски...

Все още аз съм техният татко, а не бизнес партньор...

На другия ден беше неделя. И много, много тих ден в апартамента. Събудих се по обяд. Милена спеше, поотворила уста, безгрижно прегърнала възглавницата.

Не отвори очи дори от лекия шум на отварящата се към банята врата.

Ваната пое огромната част от снощното натоварване. Избръснах се, облякох нови дрехи в гардеробната.

Милена още спеше, затова отидох сам до трапезарията. Изгълтах чаша прясно мляко, отказах закуска. Децата тъкмо привършваха. Анна отиваше на неделния тенис – развиваше се като добра състезателка, Михаил смяташе да прекара деня пред огромната плазма в стаята си – тъкмо заредил флашка с интересни, според него, филми...

А после дойде понеделникът... вторник... сряда...

Седмицата изтече... втората...

Аз се разхождах, от време на време отивах на консултации, стараех се да спазвам определената ми диета...

Навлизах физически в  добра форма. Психически също се стабилизирах...

Макар от време на време отново и отново да се появяваха въпросите...

Ония – каращи ме да ровя в мрака на съзнанието...

И така – докато една нощ дойде сънят...

Може би трябва да го напиша с голямо С...

А може би цялата дума трябва да е изписана с ударение – СЪНЯТ...

15.

Най-напред видях малката къща. Едноетажна. Скрита зад голямо дърво. И опряна на голямата сграда до нея.

В двора на която игрaеше малко момче. Кльощаво, русо, пъргаво...

А от другата страна беше чуждата къща. Оная, голямата. И от нея излезе момиченце. Кестеняво, леко мургаво, слабо...

Опрели носове на оградата, двете хлапета нещо си бъбреха...

После момиченцето се втурна вътре – извикаха я. А момченцето отиде зад сайванта, ловко се покатери по изпъкналите тухли до входа му, припълзя на покрива.

Наклонен и удобен, със скат към малката къща, хитро прикритие откъм чуждия двор. И прекрасна наблюдателница...

Прилепило се до керемидите, момченцето търпеливо чакаше...

Докато от вратата на голямата къща излезе жена, изнесе дървено корито, изсипа в него част от водата, която се топлеше на слънцето в няколко бидона и кофи.

След което извика момиченцето. Разсъблече го и започна да го къпе...

Очите на момченцето горе на покрива бяха ококорени...

Момиченцето от долу го забеляза, но не се скри. Дори се завъртя, за да може той по-добре да вижда...

А той се смути и бързо се смъкна назад...

Стреснат отворих очи...

Не може да бъде...

Ваня!!!

Лежах и не можех да спя. А спомените нахлуваха в главата ми – нестройно, агресивно завладяваха съзнанието ми...

И онова лято на десети клас...

Бяхме уж отчуждени. Тя учеше в далечния голям град, аз останах в градчето ни. Виждахме се от ваканция на ваканция, при това рядко. Баща й не харесваше нашите, те не го приемаха...

А ние тихичко си говорехме през оградата, в дъното на дворовете. Имахме малинови храсти, които се бяха струпали като жива ограда. Ни можеше да се мине през тях, нито да се види какво става там.

Там, обаче, беше моята тайна. Малка полянка – някъде колкото кухничката, с гъста трева. И секретният вход – сложна чупка през малинака, която оставаше невидима за незнаещия...

Един ден намерих начин да направя вход към техния двор. Леко приповдигнах телта, за измама на окото я притиснах към пръстта с дървен ченгел, даващ възможност при освобождаването дори голям човек да припълзи у нас...

И Ваня мина...

От този ден тя редовно ми идваше “на гости”. Говорехме си, държахме си ръцете, мълчаливо гледахме в очите, целувахме се... Неопитно, може би смешно, но искрено...

До онзи ден...

Когато тя се отпусна до мен, аз незнайно защо погалих коляното й, тя хвана ръката ми и я сложи върху малките си, наболи гърди, аз...

Както и да е, всичко стана бързо и почти неусетно...

Лежахме на тревата, разглеждах стегнатото, крехко, нежно момичешко тяло, галех я по ръцете и лицето ненаситно...

А тя мълчеше, взряна в небето...

След няколко дни замина.

А преди Нова година ние се преместихме в друга къща. По-голяма, на западния край на града...

Срещахме се, разговаряхме... И внимателно заобикаляхме една тема...

После дойде казармата, студентството...

Ваня...

В болницата беше тя...

16.

Моят предишен живот... Истинският... Онзи, който години наред се опитвах да скрия в съзнанието си... Да забравя...

И затрупвах с други събития...

Запознанство... Женитба... Работа... Децата...

Децата...

Здравата основа на сегашния ми живот...

И въздушните кули на миналото...

Реалност и илюзия...

Че каква е сега Ваня? Моя връстничка – със семейство, мъж, деца, свой, нов живот. В който аз бях далечен, дори неудобен спомен...

Случайната среща не означаваше абсолютно нищо...

Тя ме видя, позна, избяга... Не искаше да се сеща за онези детски дни, за онези емоции, за пуберските вълнения, които вземахме за любов...

Тя...

Аз бях сигурен – това беше голямата любов. Която подминах.

Защо?

Не знаех...

И не исках да знам. Защото предусещах нещо срамно за себе си. И от себе си...

Трябваше да я намеря...

На всяка цена...

Или... Може би трябваше да се смиря. Да я скрия пак дълбоко в себе си. И се опитам да я забравя отново...

Бях объркан...

Много объркан...

Налагаше се да избера между миналото и настоящето. При това изборът на настоящето означаваше пак погребение на миналото. И себе си – онова младо, романтично, унесено в книгите и незнайната чистота момче...

Погребение в името на децата...

И, ако бъда докрай честен – и заради собственото спокойствие...

Избор имах...

И нямах...

Трябваше да реша...