17.
Времето минаваше. И срокът за възстановяване изтече. Върнах се на работа. Ако изобщо може да се нарече така отиването някъде, където никога не съм бил...
Или поне нямах спомен...
Милена ми помогна. Донесе у дома всякакви книжа, отнасящи се до агенцията, плавно и ясно ми обясни каква е тя, как работи, кои работят в нея...
Странно, но лека-полека спомените започнаха да се появяват в съзнанието ми. Не с лица на хора – хората не помнех, но спомени за дела, акции, дейности, интриги дори...
Последната седмица усилено работех върху новите задачи на агенцията И, когато се появих в централата – бях готов за всичко...
Посрещнаха ме добре.
Още на входа охранителят учтиво поздрави, после хората по коридорите кимаха, поздравяваха, ръкуваха се с мен, накрая секретарката на директора – моята секретарка! - стана при появата ми и ме въведе в кабинета...
Имаше нещо познато в него. Не само че беше типичен – просто кабинет на чиновник средна ръка, достатъчно издигнат за един голям провинциален град. С маслени картини на стената – разбира се, от местни и столични художници, не съвсем абстрактни, но не и конкретно класически, една скулптура с недотам изяснен смисъл, малко цветя по первазите, барче, голям телевизор /като че щеше да има време за него/, мек килим, няколко фотьойла.
Две врати имаше на отсрещната стена. Едната за стаята за почивка /диван, баня, гардероб/, другата водеше към залата за заседания...
Най-напред отделих един час, за да се запозная с дейността ни в този момент. После събрах сътрудниците в залата.
Бяха двадесетина човека. В костюми, с вратовръзки, светещи обувки, сиящи физиономии, лъскави усмивки...
Натам – стандартното. Въвеждащи думи, поздравления за оздравяването, накрая дадох някои насоки за работата в близко бъдеще.
Оставих заместниците си и тримата директори на направления. Поговорих и с тях, инструктирах ги – така, както се бях подготвил, обявих им заседание след три часа...
И се захванах сериозно с работата си – някои доклади, някои отчети, някои планове...
Сериозна и скучна работа...
Много, много скучна...
Да си призная – четеше ми се. Исках да навляза пак в оня свят на човешките истории, да се запозная с нови герои, нови хора...
Да, навън имаше немалко – при това живи. Но бяха някак си елементаризирани, сиви, сковани в канони и правила...
А книгите ме отвеждаха сред други хора – жизнени, странни, особени...
Съжалих, че не съм взел книга – какво да правя тия три часа...
И реших. Настъпих педала, както се казва на мотопистите. Захванах се с документацията.
Честно – за два часа бях подготвил свършена работа за месец напред. Ако не и повече. Написах предварителни отчети и доклади, приготвих си форми за бъдеща документация – така, че само имена, названия и числа да впиша...
Така мина времето. После дойдоха извиканите, проведох бързо заседание, демонстрирах активност...
И стана време за обяд...
Бях убеден – от мен вече съвременен чиновник не става...
Но се налагаше да бъда...
Компромис... В името на спокойствието, което ми беше нужно...
18.
И пак в името на това спокойствие се заточи нормален семеен живот...
Събуждане, обща закуска, разговор, отиване на работа и на училище, завръщане привечер, постепенно събиране в хола, обсъждане на проблемите от деня, отпускаща вечеря, филми на телевизора.
Хубави филми – класически. Висококачествени като формат, приятни като изпълнение, интелигентни по съдържание.
Новини по някоя телевизия – много рядко...
Понякога децата предпочитаха да гледат нещо в стаите си, да четат, да се потопят в бездната на интернета.
А често аз гледах с едно око филма – колкото и хубав да е, с книга в ръката...
Милена прие това мое ново занимание. Прие го като внезапна страст, прие го като част от живота ми. Дори няколко пъти ми казваше какви нови книги е видяла по магазините, а неведнъж я чувах как гордо се хвали на приятелките си колко интелигентен съм, какви сложни творби чета...
И в спалнята всичко беше наред. Свикнах...
Наистина, сънищата бяха далечни от този град, от този дом, от това легло...
Сънувах спомените си – във всякакви варианти. Ваня като ученичка, Ваня ме изпраща войник, Ваня ме посреща...
Последните две си бяха чиста фантазия, но Ваня беше реална...
Слаба, руса, крехка, синеока, тиха и кротка...
Сънувах как я водя на кино – любимото ни забавление в онези години, сънувах как пътуваме заедно, сънувах и приключения по целия свят... Изключителни измишльотини на разпаления мозък – нито аз бях авантюрист, нито с нея бяхме пътували някъде...
А денем тези сънища отиваха в някой прашен ъгъл на съзнанието. Службата, формалностите, някои проблеми – винаги леки, винаги бързо разрешими... То и какви проблеми може да има човек в подобна агенция – откровено синекурна работа...
Виж, Милена беше много натоварена. Бизнес!
Планове, срещи, разговори, преговори, напрежение...
И заплатата й беше официално поне два пъти колкото моето заплащане. Аз я догонвах по други линии – най-вече с консултации и лекции. Добре заплатени...
Децата имаха всичко необходимо, финансови проблеми нямахме...
Тогава срещнах Ваня...
Неочаквано и за двамата...
Бях поканен в голям северен град. Настаниха ме във вилата на фирмата – на брега на Дунава, в старинен стил и модерен интериор.
Консултациите продължиха цял ден – имаше защо. Но предложих много интересен и юридически издържан план за решаване на възникналата ситуация. Наложи се да дооформим идеята, та нейде след 20 часа стреснати домакините подскочиха.
Внезапно усетихме глад.
И ме заведоха на вечеря в някакво тяхно актуално заведение.
Не си падам по алкохола – мисля, че ви споменах. Облизвах чашката бавно, оглеждах се, оценявах хората наоколо – просто се отпусках...
На масата се появи кофичка с шампанско.
Погледнах инстинктивно към сервитьорката...
Ваня...
19.
Стояхме прегърнати и не помръдвахме. Постепенно шумът в заличката затихна. Всички около десетината маси бяха млъкнали, спрели ръцете с вилици или чаши, бяха вперили поглед към нас...
Ние не мърдахме...
После бавно се отпуснахме на освободените столове...
Масата бе празна – не зная как и кога, но домакините ми бяха излезли нейде...
Седяхме, гледахме се, мълчахме...
После Ваня се наведе и заплака...
Тихо, беззвучно, без хлипания...
Мълчахме...
Станахме почти едновременно. Тя остави тясната престилчица върху стола и ме поведе.
Махнах на сервитьора до вратата, но той учтиво ми каза, че сметката е уредена, погледна Ваня и тихо й пошепна, че е свободна до другия ден...
Не стигнахме резиденцията, където бяха настанен.
Седнахме в малкия парк и заговорихме в един глас. Говорихме, мълчахме, гледахме се...
После се разделихме...
Да, разделихме се...
Тя тръгна към близката пиаца на такситата, аз се прибрах в хотелската част на резиденцията.
Всичко беше ясно...
Освен разговора с Милена...
Тя вече знаеше отнейде, че съм срещнал друга жена. И ме очакваше в хола. Разказах й всичко – за съмненията ми в мен, за спомените, за липсата на каквото и да е отношение към нея и децата...
Милена само въздъхна:
- Няма да им казвам. Ти си им баща – те го знаят, това е в тях... И си част от семейството. Колкото и да не знаеш – така е. Върви! Накъдето искаш... Ще уредя още един месец болнични, на всички ще кажа, че си в санаториум. Иди, виж се, провери се...
Не очаквах...
Седях и мълчах...
Много мълчание ми се събра тези дни...
После стегнах малка пътна чанта – дрехи, четеца, някои дреболии...
И заминах за дунавския град...
20.
Заживяхме заедно с Ваня. Наех квартира в самия център на града. Пари имах – на сметката на онзи, който съм бил...
Тя напусна заведението.
По цял ден бяхме заедно – имаше много да наваксваме...
Но може би трябваше да го спестим...
Казано направо – илюзиите рухнаха още на втория ден.
Аз се бях върнал в ония години, тя беше ги напуснала отдавна...
Интересуваха я много неща – само не тези, които ми бяха близки. И които очаквах да видя в нея...
Кой какво казал, коя какво направила, какви дрешки си купила, какво ще ядем днес, а за утре какво ще измислим...
Нямаше я Ваня – романтичната, нежната, крехката душа...
Това беше друга Ваня – делова, активна, разбрала, че в материалният свят човек не се разплаща с романтични неща... Че битието е нещо реално, докато мечтите са мимолетни... И много, много малотрайни...
Беше страстна, беше бурна, беше изключително активна – навред...
Няколко пъти бившите й собственици я търсеха – не им се изпускаше такъв кадър. Но на нея й беше добре с мен – нали имах пари...
Аз пак замълчах...
И на втората седмица взех чантата.
Обратно...
Щастието беше при мен... И отмина... Като мираж в пустинята...
Не биваше да напускам истинския оазис...
Където ме очакваха вярващи в мен хора. Децата...
И Милена...
Ако все още й бях нужен...
Позвъних...
Отвори ми тя.
От вратите на стаите си – с някакво предчувствие, поглеждаха Анна и Михаил.
Погледнах ги, погледнах към Милена и казах:
- Аз съм... прибрах се...
Това е...
Останалото е ежедневие. Спокойно, отмерено, човешко ежедневие. Без силни страсти – но в разбирателство и тиха любов.
Попаднах в този свят неочаквано...
Късметлия съм...
Жена, две деца...
И любов...
Не зная докога...
© Георги Коновски Все права защищены