Зима е. Вятърът навън е сковаващ. Пухкавите снежинки падат една след една. Аз и брат ми правим снежен човек. Няма какво да му поставим за нос, защото сме самотни сираци.

         Чудим се как ще прекараме наближаващия празник – Коледа. Мечтаем си да получим подарък, но няма кой да ни го купи. Донякъде сме се примирили със съдбата си, но имам чувството, че на този празник някой ще ни подаде ръка.

         Той настъпи, но ние не празнуваме, а се лутаме из града с капчица надежда в сърцето. Настроението е приповдигнато.
         Eдна огромна елха грабна детския ни интерес. Цялата е наметната с невероятни лампички, светенето на които ни накара да се веселим по своему. Коминчетата на къщите пушеха в радостен тон. Всяко дете е край семейството си, което го обгрижва с топлина и любов. Бащите издигат величествено малките деца в небесата, за да поставят звездата на върха на елхата. Лицата им очертават широка сияйна усмивка.
         А ние? Ние, враговете на съдбата, не трябва да очакваме много, а само едно – в тази празнична нощ да се появи някой, който да промени живота ни изцяло!

         Ръцете ни замръзват. Нямаме ръкавици. Облечени сме в скъсани дрехи. С уплашените си погледи вървим по улиците и разглеждаме всичко, което ни заобикаля. Витрините ни привличат, но студените погледи на собствениците им ни отблъскват и просто сме принудени да си отидем. Видът ни притеснява минаващите около нас хора.  
         Поглеждат ни, после отвръщат поглед и продължават по пътя си. Те не знаят, че вечер ние не спим като тях на легла, а спим на земята или на някой скъсан чаршаф, намерен из контейнерите. Ние сме свикнали да издържаме на погледите им, защото чувството да си пренебрегнат и нежелан е водещо в ежедневието ни.

         На една витрина има една играчка, от която ни се насълзяват очите. Погледите ни стоят вцепени при вида на толкова хубавата кола с дистанционно управление.
         Ръцете и ушите ни са премръзнали. Краката ни подгизнаха от снега, който тънките ни обувки пропускат. С тъга разбрахме, че не можем да се докоснем до желаната играчка и си тръгнахме с наведени глави. Изгубихме надеждата си и решихме да се приберем в порутения си дом.

         Както си вървяхме, моето малко братче неволно се сблъска в едни хора. Те се обърнаха. Погледнаха ни внимателно и се разплакаха. Това, което се случваше, не може да бъде реалност. Пред нас стоят хората, които ни изоставиха като малки – нашите родители!

         Те ни прегръщат и целуват! Не можеха да повярват, че собствени им деца са пред тях. Плачат, което е знак, че съжаляват за стореното.

         Заведоха ни у дома си, който наподобява райска градина. Ритъмът на Коледа в него е възтържествувал.
         Има една огромна елха, чиято звезда още не е сложена. Гирляндите ѝ бяха в различни цветове, подредени грижливо и със старание.
         Изведнъж аз и братчето ми се понасяме нагоре. Баща ни ни вдигна високо, сякаш летим. Коледната звезда е в нашите продрани от работа ръце. Когато дойде моментът да я сложим, я хванахме здраво и поставихме с усмивка.

         Всичко, което ни се случи, сякаш беше сън. Както се разкарвахме обезнадеждени из града и вече сме в родната си къща.

         Родителите ни ни обичат много. Гледат ни, обгрижват ни, не ни остават на произвола на съдбата. Всяка вечер спим под покрив. Дори преди не знаехме какво е това чувство. Вече сме тук и сме щастливи –ако не можеш да го наречеш магия, наречи го тогава коледно чудо.