КОЛЬО КОВАЧА
— Казвай, гяур, на кои комити си ковал сабите?!
Дели Неджиб ага — плевенският каймакамин — гледаше към падналия на колене в праха българин и пошляпваше дългия си нож в едната длан. Лично Фазлъ паша му нареди: „Събери черкезки и абаски чети, изколи на Батошево и Ново село раята, децата им отведи в робство, смени им вярата!”
Цяла нощ чете „светчето” Кольо Матеев и се подготвяше за този момент. Раните от куршумите не бяха дълбоки, но още кървяха и му замайваха главата. Девет дни се би на Граднишкия боаз в четата на Дядо Фильо. Не бяха равни силите... Габровци избягаха... Цанко тръгна на кон да ги гони... Помощ отникъде! Когато взеха да ги обграждат от всички страни, Дядо Фильо им благодари за показаната вярност и храброст и им заръча да тичат при семействата си, да се погрижат... Не успя Кольо да отведе своите в Балкана. Приклещиха ги в нивата зад къщата. Първо отсече на един главата, после с пушката му уби друг. Прикриваше се зад една ябълка... Скоро съвсем се стъмни. Прибраха се в къщата. На сутринта излезе и се предаде — да не ги запалят ... дано пощадят децата и жената! Поведоха го към Тотина поляна. Саадулах ефенди наредил жив да го заловят. Докато го водеха надолу през селото, проумя какво зло ги е сполетяло! От къщите стърчаха само голи дувари. Още димяха и се носеше смрад на изгоряло... Посечени хора ... полуголи ... предимно жени, деца и старци! В Лъката позна трупа на поп Никола. Първо му оскубали брадата, после го секли... Ръцете му още стискаха кръста!
— Комай, на цяло село, ефенди! — отговори му Кольо и го погледна с безизразни очи.
— Нали знаеш какво те чака, ако не кажеш, каквото те питам? — опря острието на ножа си турчинът в гръкляна на Ковача.
— Знам, ефенди, но не мога. Клетва съм дал.
— Ха, че каква е тая клетва?! Я, да я чуя!
Стисна зъби Кольо, затвори очи, мълчи, а в главата му ехтят думите: „Очите ми да вадят, месата ми да режат, както щат да ме мъчат, нищо няма да издам!”
— Нищо не чувам... А ти, сега чуваш ли?!
Хвана му едното ухо каймакаминът и го отряза с острата си касатура.
— Сега чуваш ли? — отиде откъм гърба на Кольо и му отряза и другото.
— Чуй, тате, чуй! Като слушам как звънят чуковете и наковалнята, сякаш са живи и се надпяват! Пеят и си говорят!
„Гледай го тоя малкия, Петър — мисли си Кольо, — какви му идват на акъла! Поет ли ще става?!” На него това не беше му идвало в главата — чуковете да се надпяват!
— Ето, чуй големият как важно казва...
— Недей, ще се изсипеш! — спира го Кольо. — Малък си още! Батко ти ще го удари, ти вземи малкия! Нали и тебе ще правя майстор?! Майсторът държи клещите и малкия чук. Хайде, Тодоре, да чуем как пеят чуковете!
Тодор е вече на четиринайсет, а е по-як от всички калфи, взети заедно.
— Тум-м-м! – удря с големия чук по нажеженото желязо.
— Там-там-там! – добавя Кольо.
— Зр-р-р! – отпуска го на наковалнята, да си отпочине ръката. – Хайде сега и ти, Петре!
— Тин-н-н! – удря Петър с малкия чук, ама държи сапа с две ръце, че инак не може...
— Тум-м-м, там-там-там, зър-р-р... Тин-н-н... Тум-м-м, там-там-там, зър-р-р... Тин-н-н!
— Чуваш ли, тате? — радва се малкият. — Чуваш ли? Пеят ... и си говорят!
— С коя ръка държиш чука, гяур? Коя ръка е правила саби за раята?
— И с двете мога — успя да каже Кольо.
Двама черкези му разпънаха ръцете...
— Ръце, които коват саби за неверниците, се секат! – извика Неджиб ага, размаха ятагана и ги посече и двете ... отзад, откъм лактите. Увиснаха само на жилите.
— Чудно нещо! Такива силни ръце, а когато ме галиш, все едно вода ме облива! Толкова са нежни!
Лежаха със Стана в одаята, а тя му милваше голите рамене и мишци, целуваше му гърдите, устните...
— Когато ме понесе след сватбата, се уплаших... Мислех, че ще ме смачкаш с тези ръце като чукове, а то... Те били най-добрите, най-грижовните, най-нежните...
— Тате, виж — мога да кова и с двете! Като тебе! Виж ... с дясната .... а сега с лявата!
— Тате, завърти ни на въртележка!
— Елате, момичета!
И две момиченца му роди Стана. Като кокиченца. Бели, нежни, засмени... Хваща им ръцете с големите си шепи и се завърта с тях! Смеят се, пищят от радост...
— По-бързо, по-бързо...
— Ох, не мога повече... Изморих се!
Сядат на тревата ... прегръща ги, оправя им разрошените косици...
— Казвай, гяур! Жив ще те дера, докато не кажеш!
— Не мога, ефенди — клетва съм дал!
— Език, който се е клел против султана, се реже!
Спуснаха се черкезите, отрязаха му езика!
— Ще ти купя гълъби, когато се научиш да свириш с уста, ама без пръсти. Че нали, като държиш два гълъба в ръцете, трябва да можеш да изсвириш силно на другите. Да ги подплашиш, да излетят от покрива!
— Покажи ми, тате!
Слага малкия на коленете и го учи:
— Езикът — между зъбите ... ето така ... ама отгоре оставяш малко място да излиза въздуха ... и духаш силно! Фи-и-у-у-ит! Фи-и-у-у-ит!
Смее се малкият, радва се! Мъчи се цяла седмица ... научи се! Купи му един чифт фенерлии и един чифт бухлати.
— Смееш ли се, гяур?! На мен ли се смееш?!
Целият в кръв, посечен ... като дреп ... а се усмихва и очите му греят!
— Не се смей! Не се смей! — беснее Неджиб ага. — Знам ти клетвата: „Месата ми да режат, очите ми да вадят...”
Хвана го за косата и му избоде очите!
— Виж този цвят и го запомни! Жълто, като слама, като слънцето, кога прежуря по пладне. Значи желязото се е нагряло до хиляда градуса и вече можеш да го вадиш и топиш във водата. Така го каляваш, става здраво, реже като бръснач, ала е крехко ... лесно се чупи. Гледай сега! Пак ще го нагреем, но до аленочервено. Виждаш ли този цвят?! Ха, така! Спираме духалото, заравяме го и го оставяме цяла нощ да изстива бавно в огнището. На другия ден хем ще е здраво, хем жилаво.
— Как ги правиш тези килими, Стано?! Как ги измисляш тия шарении?! Всичко има в тях: пролетни цветя ... снопи от жито ... на Пръскалото водите ... на гората листата, кога есенес се обагри, огъня в камината ... снега на покрива... Как ги правиш тези шарении?!
Спира Стана да тъче, извръща глава, усмихва се... Коленичи зад нея Кольо, прегръща я, целува и́ бялата шия... Взема я на ръце, понася я... Но не нагоре — към одаята, а към Балкана! Носи я през гори и ливади, през буйни потоци, катери се по канари... И когато стигна билото, и пред него заблестяха водите на Тъжа, и нямаше вече къде по-нагоре...
Отсякоха му главата!
... я понесе към слънцето! Топлина и блаженство... Душата му намери покой!
© Мильо Велчев Все права защищены