... Но тя остана точно там, където той я остави преди мноого, мноого време... Той отдавна си беше тръгнал и вървеше ли, вървеше, дори тичаше, без да се спира. Беше изминал много голямо разстояние. Дори следите му вече отдавна не се виждаха. Гледаше в съвсем друга посока и никога повече не се обърна към нея. А тя стоеше като замръзнала и не смееше да помръдне. Дори понякога изпитваше съмнение дали е жива изобщо. Не можеше да приеме, че трябва да продължи без него и тази невъзможност не ù позволяваше да направи и крачка напред. Да, може би понякога правеше крачки. Но те бяха само и единствено назад - назад към спомените им заедно. Тя се опитваше чрез тези спомени да запали отново огъня в сърцето си, но този огън беше просто като от запалена кибритена клечка посред зима - крайно недостатъчен, за да я стопли. Какво като бяха само спомени... Те си бяха нейни и никой не можеше да ù ги отнеме. С времето започнаха да избледняват и връщането ù към тях не я радваше така, както в началото. Това обаче не ù попречи да не спира да ги възстановява, докато не изцеди докрай и последната единица удоволствие, което ù носят. Мина много време, докато един ден и тя самата не разбра кога спря да мисли за това и започна да обръща внимание на наистина стойностните неща в живота. Тези, които не бяха просто една илюзия, а напълно реални. Тези, от които се беше откъснала напълно. В този момент разбра, че е направила първата си крачка напред. Да, сигурно беше прекалено малка, но все пак беше нещо. Изведнъж усети как адреналинът изпълва всяка една клетка от тялото ù, и това я накара да почувства отново, че живее. Че толкова много хора я обичат истински и очакват завръщането ù. Осъзна, че не бива да хиперболизира образа на някого до такава степен, че да го превръща в центъра на вселената си. Грешка, която прекалено дълго беше допускала и сега трябваше да се справя с последиците от нея. За щастие те не бяха колосални. Истинските хора в живота ù вече бяха останали прекалено малко, но те бяха готови да простят грешките ù и да я приемат отново такава, каквато беше преди да го срещне - беше себе си! И най-важното - беше жива ! Дали някога щеше напълно да го забрави - кой знае, може би не. Но поне успя да пребори онова гигантско чувство да бъде зависима от неговите думи, решения и действия. Успя да се научи отново да живее своя живот, а не неговия! Успя да погледне отново света през своите очи, а не през неговите! Харесваше и обичаше нещата, които тя самата харесва и обича, а не заради него! И наистина постигна много, защото положи неимоверни усилия да направи тези на пръв поглед толкова елементарни неща! И сега, през призмата на времето, тя не го мрази, но не го и обича. Може би трябва да му благодари, че благодарение на него, успя да усвои толкова много житейски уроци. Жалко само, че беше по трудния начин. В устата ù още се усещаше вкуса от горчивината, но поне вече можеше да преглъща. Може би скоро и този вкус щеше да изчезне. И тогава вече щеше има възможност да се наслади истински на сладостта, която да се надяваме те първа ще ù предлага животът.
А той... Той беше някъде там, бас ловя, че и той самият не знаеше къде е. Знаеше само, че върви напред, без да се обръща. И винаги бягаше, когато стане напечено. Точно както когато избяга от нея първия път...
Приказката остана недовършена за тях двамата, но именно нейната недовършеност стана нейният завършек! Дали някога пътищата им отново щяха да се преплетат? Кой знае... Тя знаеше само, че макар да става все по-малко с времето, онова огънче в сърцето ù може би никога нямаше да изгасне напълно. Но осъзна също, че понякога вместо да се вайкаме, че не са се осъществили мечтите и желанията ни, по-добре да се зарадваме, заради същото. Тогава мускулите на лицето ù помръднаха по такъв очарователен начин, че всички забелязаха нещо отдавна забравено - това беше УСМИВКАТА...
© Милица Все права защищены