12 мар. 2011 г., 11:52

Край в началото - продължение(20) 

  Проза » Фантастика и фэнтези
685 0 2
13 мин за четене

                                ОБЪРКАН


                                        
                                         Ари

 


 

Стоях,  неподвижно загледан в звездите, които ни заобикаляха и през замъгления ми поглед се въртеше един и същи кадър. Колкото и години да минаваха тук, на това необятно място не можех по никакъв начин да си простя. Не можеше да няма някаква, дори и минимална възможност, за да я спася. Дори в ръцете на баща ми да бях прашинката, която той щеше да издуха само с един дъх...
Може би точно това щеше да го възпре, да погуби саможертващата ми майка?
- Ари. Време е, любими! - Опитваше се да ме изкара от окаяното ми състояние топлият глас на Гея.
Платинено дългата ù коса, се полюшваше отстрани на крехкото ù тяло. Като фин воал, изтъкан от милиони златни нишчици, за които в древно време биха ù отнели живота. 
Дали бях способен да съм толкова жесток? Все пак носих гена му в кръвта ми, което говореше само по себе си. Аз също съм чудовище. Ами, ако някога все пак се опитам да я нараня, как бих могъл да живея с този товар във себе си? Тя ЕДИНСТВЕНО и само тя е това, което съм аз. Дълбоките ù синьозелени очи се взираха учудено в мен, въпреки че знаеха точно и ясно причината за състоянието ми. Нямаше мисъл или спомен, който тя да не бе извадила от съзнанието ми. Значението на думата ,,ТАЙНА’’ не съществуваше за нас. Никога не съм се срамувал от това, което съм, но чувствата ми напоследък са някак объркани...
– Невъзможно е да си се самозабравил до толкова, че да си мислиш всичките тези глупави неща. Тогава аз също трябва да съм чудовище! - изпя с детския си звънлив глас малката ми сестра.
– Сесил! Мога ли да те помоля за нещо?
– Не. – отвърна тъжно тя.
Още преди да съм задал въпроса си, тя знаеше какво точно исках от нея.
– Това, което искаш от мен. Може да обърка всичко. Пък и не мисля, че съм способна да го сторя.
– Нека се подготвим! Вратата  скоро ще се отвори! - прекъсна ни Фоти, който по всичко вдъхваше респект с външния си вид. Приличаше на каменна скала, която всеки момент бе готова да се възпламени. Придърпа към широкия си гръден кош Марина и я целуна страстно. Тя се загледа нежно в очите му и за миг отново се появиха лицата на нещастните ми родители. Тръснах бурно главата си, изхвърляйки от нея и най-малките разконцентриращи мисли. Отблъснах от себе си енергийната ми сила, която бавно разкъсваше печата, който ни пазеше от Злото. Усещах енергията им, как преминаваше през тялото ми, което ме караше да се чувствам непобедим, но вътрешно в себе си всички знаехме кое е слабото ни място. Отваряйки процеп във Вселената, отблъснах пространството без край, готов да се срещна със създателя ми. Погълнати от това, което мислихме да сторим, се спускахме светкавично към НАЧАЛОТО, което трябваше да бъде променено. Нещо вътре в мен знаеше, че решението, което бяхме взели, бе грешно. Може би те биха се справили сами с трудностите в обречения им вечен живот. Бавно прокрадвах в нишките на съзнанието на всички, че отмъщението не беше решение. Готов бях да се опитам да го спра, но при условие, че той сам не можеше да се спре, тогава опитът ми щеше да е излишен...
– Ари, спри моля те! - извика със всичка сила Сесил и болезнено добави. - Не разбираш ли, че така причиняваш болка на всички ни? Никой от нас не иска да им се случи нещо лошо. Просто нека опитаме с добро...

 

                                             



                                   АГЛАЯ



                                     Жив

 


 

,,Какво ми ставаше? Защо се намирах на това странно място? Как бях попаднала тук?’’
Единственото, което си спомнях бе, че нещо ме преследваше. Не знаех точно какво, но се налагаше да бягам. Отворих входа на пирамидата, преминах през пролуки и врати, водещи ме до самия ù център. Повдигнах очи нагоре, изхвърляйки от себе си огромна енергия. Каменните блокове, от които бе сътворена пирамидата, бавно раздвижиха вековния си застой. Нещото, стоящо там горе, на самия връх, бе причината за присъствието ми тук. Или щеше да ме погуби, или би се примирил от факта, че не би могъл да съществува без мен.
,,Щях ли да успея да го спра?’’
– Коя си ти? - чух един глас, идващ от тъмните сенки, които не бяха отразени от слънчевите ми очи. Дълбоко в сърцето ми премина някаква непозната тръпка. Инстинктивно протегнах ръката си към платинено русата му коса. Усетих движение зад гърба си. Обръщайки се, забелязах няколко силуета. Опивах се да променя бързината в движенията им, но сякаш не се получаваше. Завъртях тялото си в кръг и го насочих към върха. Той се разтвори, позволявайки ми да се докосна до истинската ми цел. Пронизвайки небесната шир, търсих убежище за двама ни. Погледнах към водата, която бе в по-голямо количество от сушата. Замислих се, че ще им е нужно по-дълго време, за да ни открият. Все още бях на мнение, че някой или нещо ни преследва, затова трябваше да побързам. Преминах в необятните морски дълбини, усещайки тялото в прегръдката ми безжизнено. Страхът, че се бе отказал от мен, изпълваше всяка клетка от съзнанието ми. Не разбирах как, но бях готова да го върна към живота. Което ми подсказваше, че съм способна да го сторя. Всяка живинка в заобикалящия ни морски свят се отдръпваше от нас. Може би за да ни сторят път, а може би защото се страхуваха...
,,Ка’ел’’
Появи се името му в съзнанието ми.
,,Не знам до кога възнамеряваш да се заблуждаваш, че ще продължиш без мен?’’
Прехвърлях в главата ми обвинения за това, което сам си причиняваше.
,,До момента, в който те убедя, че аз съм твоята гибел.’’
Проникна гласът му в съзнанието ми.
Той бе ЖИВ, това ми бе достатъчно.
Образувах кръг светлина около нас, която се разпръсна в морското дъно,  осветявайки мрачните дълбини. Заобикаляше ни кристален град, който погълна светлината, която изхвърлях от себе си. Всичко около нас заблестя...
,,Остави ме. МАХАЙ СЕ!!!’’
Болезнено разкъсваше съзнанието ми, мислите му.
,,Можеш колкото си искаш да крещиш в главата ми. Да си сигурен, че няма да се получи’'
,,Сигурна ли си?’’
,,Напълно’’                                                                                                                                                  Поглеждайки в очите му, забелязах искрата, идваща от тъмната му сила. Нищо не можеше да ме изплаши. Каквото и да се опитваше да ми причини, аз щях да го превъзмогна. Поставих тялото му върху кристален олтар, който по чудо издържаше натиска на водата. Той протегна ръцете си към мен и аз се притиснах в гърдите му. Студенината, извираща от тялото му,  пронизваше съзнанието ми. Бавно изсмукваше контрола ми и аз безпомощно се предадох...

  


                                Откритие


          

                               Ари

 


 

- Видяхте ли това, което видях и аз? - Търсих отчаяно потвърждението им.
– Какво да са видели? - попита любопитно Сесил. Малките ù учудени очички наблюдаваха всеки един от нас.
Фоти  и Марина бяха притаили дъх и все още се опитваха да възприемат  това, което се бе случило пред очите ни.
,,Нима бе възможно?’’
Получих потвърждението си в мислите им. Всички бяхме толкова неподготвени за развитието на нещата по този начин, че и аз да бях на мястото на Сесил, щях да съм толкова учуден. Ровейки се из мислите ни,  малката ми сестра разбра това, което бе пропуснала. Сухите очички и отпуснатите ù малки рамене ме накараха да прочета последната ù мисъл.
,,Дали бих имала друга възможност?’’
Разбира се, миличка. Затова сме тук. - казах аз, наблюдавайки изписаното отчаяние върху невинното ù съвършено лице. Протегнах ръце към нея и тя скочи в прегръдката ми с хлипане.
Жената, която стоеше пред нас преди по малко и от секунда, бе в действителност Елвира. Или по-точно, както ни разказваше преди време Марина, истинското ù име бе Аглая. Аз бях този, който бе излязъл от утробата ù, а тя бе тази, която рискува живота си за нашето оцеляване. С една доста съществена подробност. БЯХМЕ В ДРУГО ВРЕМЕ...
Показвайки се на повърхността, останахме заслепени от червената луна, която пръскаше в синята нощ виолетови лъчи. Зеленеещата пирамида в краката ни се затвори и търкащият звук от каменните блокове затихна. Странни писукащи звуци кънтяха в ушите ни, но от никъде не се долавяха мисли. Сякаш бяхме сам-самички в нищото.
– Да тръгваме. - каза Фоти, без признаци на притеснение.
– Накъде? - попитах го, като ми се искаше и аз да съм толкова спокоен. Бяхме попаднали във свят, който не познавахме и вероятно ни очакваха доста опасности.
– Накъдето ни видят очите! Май си позабравил какво е точно приключение? – отвърна със усмивка Фоти и прегърна Марина с огромните си ръце.
– Виж, Ари, няма нужда да се тревожим излишно. Нека поемем една посока, пък където ни отведе. Все пак затова сме тук. Нали така? - добави Марина, като ме дари с любящ майчински поглед.
– Разбира се. Май аз съм този, който вкарва смут излишно и му се иска да знае повече. - измрънках под носа си и се приближих към Гея. Тя докосна нежно ръката ми и се загледа за миг в очите ми. Всеки път, когато го правеше, над мен се разпръскваше някакво невероятно спокойствие, което ми позволяваше контрол над обърканите ми мисли.
,,ОБИЧАМ ТЕ’’ - Чух мисълта ù в главата ми.
– ТИ  СИ  АЗ, МОЕТО СЪРЦЕ... - прошепнах нежно в ухото ù.
– О, стига! Хайде да тръгваме! Интимните мигове, когато спя. Разбрахме ли се? - каза раздразнено Сесил, което накара всички ни да се засмеем.
– Престанете и вижте това. – Прекъсна смеха ни Сесил.
Малката ù ръчичка сочеше към една огромна черна скала, чийто стени, осветявани от лунните лъчи, превръщаха черното в лилаво. В далечината се виждаше малък проход, точно във сърцевината на скалата. Всички се запътихме натам. Интересното бе, че до тук не срещнахме нито една птичка, нито един живот. Долавяхме звуци, но те идваха от странно сините корони на дърветата, които се поклащаха от лек ветрец. Може би и още един странен звук, който ме караше да настръхвам. Някъде дълбоко, в корените на планетата, се долавяше един трепет. Сякаш нещо, или някой се опитваше да изтръгне сърцето на Земята.
Нямах си на представа какъв катаклизъм бе сполетял планетата, но природата нямаше нищо общо със спомените в главата ми. Фоти и Марина, които бяха с по-ясни спомени от миналото, гледаха възхитени. Сесил, която не можеше да прави сравнения, се радваше на всичко, което ни заобикаляше. Колкото до Гея, тя сякаш се опитваше да получи колкото се може повече информация от неизвестния свят, във който бяхме попаднали. С лекота се движеше върху сивите тревистите листенца, посипани с тънък слой червен пясък. Когато попаднахме в сърцевината на скалата, всички бяхме привлечени от синкавите кристали по стените на прохода. Точно в този момент пурпурното слънце, изгрявайки, докосна кристалите, които разпръснаха зелени лъчи по целия проход, осветявайки пътя ни. Не разбирах как бе възможно някой да създаде толкова много красота на едно място. Ехото на стъпките ни бе съпроводено от непознати за ушите ни звуци. Сякаш там в мрака, който не можеше да бъде осветен и там, където силата на очите ни бе слаба, се лутаха безброй изгубени души, които търсеха пътят към светлината. Настръхналата ми кожа подсказваше, че много скоро пред нас щеше да се разкрие нещо ужасяващо. Продължихме предпазливо. Лъчите, които осветяваха пътя ни, бавно губеха своята сила. Погълна ни тъмнина. Малката Сесил се бе притиснала плътно в гърба ми. За първи път осъзнаваше истинското значение на думата ,,СТРАХ’’. Нещо докосна крака ми...
Инстинктивно издигнах телата ни във въздуха и погледнах към Фоти. Той се възпламени и светлина нахлу в гъстия мрак. Земята под краката ни бе постлана със човешки кости, а отгоре бяха покрити със същия тънък слой червен пясък, който забелязах отвън. Ужасът, изписан по лицата ни, не можеше да бъде заличен със нищо. Малката Сесил бе притиснала ръчички към ушите си така, сякаш някакъв ужасен шум се опитваше да разкъса главата ù. Гея бе притиснала пръсти към слепоочията си, а Марина проливаше от океанско сините си очи огромно количество сълзи, които падаха като ситен дъждец върху червения пясък. Смесицата от водата и пясъка образува под краката ни огромна червена локва, която изглеждаше така, сякаш бе кръв. Определено, каквото и да се беше случило на планетата, е докоснало Човечеството. По тленните останки разбирах, че са били неподготвени. Смъртта ги е заварила мигновено, с пълна сила, и невъзприемане от тяхна страна. Остра болка притисна гърдите ми. Унищожението на петото поколение на Земята се е реализирало. Точно, както го бяха предсказали дедите ни в онзи тайнствен проход, през който ни бе проводила скъпата ми майка. Още от дете бях подготвен за това, но искрено се надявах, че няма да се случи. Гибелта на толкова много животи нямаше да промени битката между доброто и злото. Особено когато такава се провеждаше предимно между духа и материя... 
– Вижте! - прекъсна мислите ми Фоти, който се рееше в мрачното пространството, разпръсвайки светлина по стените на скалата.
Над главите ни заблестяха отново безброй малки кристали, които спуснаха лъчи върху ужасяващата гледка в краката ни. Сякаш виждах отражението на Вселената и звездите в нея. Не разбирах как бе възможно да се образуват толкова много кристали на едно място...
– Трябва да се махнем оттук. - Прошепна Гея, опитвайки се да не гледа надолу. 
– Моля ви! НЕ ИЗДЪРЖАМ... - изпищя Сесил.
Всички застанахме встрани от малката ми сестра, формирайки квадрат. Отпуснахме бавно енергийните ни сили върху нея, образувайки тънка мембрана защита около крехкото ù телце. Тя все още изглеждаше зле. Прекалено невинна бе, за да понесе ужаса от толкова много заобикаляща ни смърт. Не знаех какво я тормозеше, защото не можех да го видя в мислите ù. Но определено имаше нещо, което ме караше да изпитвам болка. 
Понесох телата ни над бялата пътека от кости, опитвайки се колкото може по-бързо да отдалеча страха от очите на сестра ми. Колкото по-навътре навлизахме, толкова по-наситени ставаха кристалите над главите ни. Попаднахме на място, което наподобяваше на кръстопът под земята. Останах напълно изненадан, когато погледът ми се спря върху гладката повърхност под краката ни. Приличаше ми на огромна ледена висулка, заседнала между скалните стени. Отпуснах телата ни отгоре.
Четири тунела, приличащи на врати с изваяни каменни колони, стояха във четирите посоки на времето. Всяка една от тях бе покрита с тънък воал от кристали, които леко се полюшваха от дъха ни...
- Знаете много добре, че не трябва да се разделяме! - казах аз, като четях течащите им мисли.
– Но все пак за това сме дошли! Трябва да се вземе решение. Кое е по важно, да сме в свят, който не съществува, или да го издигнем наново? - каза Сесил, която се бе свила на кълбо между нас. Тъгата в гласа ù бе болка, забиваща се дълбоко в сърцето ми.
Погледнах към Гея, която бе готова да премине през ,,вратата на незнанието’’. Тя се доближи до мен, докосна ръката ми и впи жадно устни в моите. Погали с крехките си пръсти лицето ми и преди да успея да извикам ,,НЕ’’, изчезна. Стресиран от загубата ù, гледах към люлеещите се кристали, готов да я последвам. Но тя бе поела своята посока, а аз нямах право на това. Фоти и Марина запечатваха последни мигове и със обвити пръсти се отправиха всеки към своята съдба. Стоях неподвижен и възприемах, че всичко това е трябвало да се случи. Погледнах малката си сестра, която се давеше във скръб от самотата, която я следваше. Докоснах малките ù пръсти и погалих портокаловата ù на цвят коса. Сухите ù пастелно зелени очи ме гледаха с огромна топлота и неизчерпваща обич. 
– Върви... - прошепнаха малките ù устни. - ... аз ще ви чакам тук.
Преминах вратата с неоткъсващ поглед от страдащото ù от болка лице. В мига, в който попаднах  от другата страна, видях как гладката повърхност, върху която стоеше Сесил, се пропука и потъна надолу към тъмната бездна на скалата. Ръката ми стоеше безпомощно протегната към нея, а нея я нямаше вече. Погълна ме тъмнина... 
                                                        

© Елeна Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ти Ники!!! А да знаеш как съм си го представяла като сценарий на филм... Голяма фантазия имам, за жалост никой от издателствата не ме забеляза... Поздрави!!!
  • Много идейно произведение
Предложения
: ??:??