ОБЪРКАН
Ари
Стоях, неподвижно загледан в звездите, които ни заобикаляха и през замъгления ми поглед се въртеше един и същи кадър. Колкото и години да минаваха тук, на това необятно място не можех по никакъв начин да си простя. Не можеше да няма някаква, дори и минимална възможност, за да я спася. Дори в ръцете на баща ми да бях прашинката, която той щеше да издуха само с един дъх...
Може би точно това щеше да го възпре, да погуби саможертващата ми майка?
- Ари. Време е, любими! - Опитваше се да ме изкара от окаяното ми състояние топлият глас на Гея.
Платинено дългата ù коса, се полюшваше отстрани на крехкото ù тяло. Като фин воал, изтъкан от милиони златни нишчици, за които в древно време биха ù отнели живота.
Дали бях способен да съм толкова жесток? Все пак носих гена му в кръвта ми, което говореше само по себе си. Аз също съм чудовище. Ами, ако някога все пак се опитам да я нараня, как бих могъл да живея с този товар във себе си? Тя ЕДИНСТВЕНО и само тя е това, което съм аз. Дълбокит ...