Напоследък нещо странно се случваше в Кралството на четвъртия етаж и принц Симон Мартин не можеше да го разбере. Една сутрин, когато се събуди и погледна през един от прозорците на своя дворец Меланж, той остана изумен – всичко навън  беше покрито с някакъв бял крем, който беше скрил цвета на всички сгради, дървета и тревички. Изумлението му беше голямо, но никой друг в двореца не се впечатляваше, всички просто обуваха ботуши и обличаха по-топли дрехи, когато излизаха навън. И камините вече горяха постоянно. Но никой не се учудваше и Симон Мартин реши, че като принц трябва всичко да му е ясно и не може да си позволи да пита за нещо, което явно всички други знаят. Но с всеки ден всичко ставаше все по-странно, белият крем ставаше все повече, а един следобед дори започне да пада от небето. Симон Мартин се взира дълго, но не можа да види откъде се излива, а когато се опитваше да го хване, той просто изчезваше. „Явно този крем е много калоричен и не е за ядене, затова е омагьосан да се топи в ръката ми”, мислеше си принцът, чиято майка беше забранила вредните за зъбите неща в дворец Меланж. „Ако някой обаче знае нещо за калоричните десерти, то това със сигурност е Морков”, още докато си го помисли, Симон Мартин нареди да впрегнат неговите бежови и индигови вихрогони в каляската, и препускаше с тях към графство Вкусна миризма, където, заедно със своята близначка, живееше оранжевата крава Морков.
Симон Мартин забеляза, че вихрогоните се движат доста по-трудно и бавно из този крем, а на него му беше много по-студено от друг път. „Ще питам, за всичко ще питам Морков, тя няма да ми се смее, че не знам.” повтаряше си наум принцът. Какаовите хълмове бяха покрити със същия крем. Къщичката на Морков и Спанак пък като че ли беше станала още по-шарена и някак блещукаща.
- Здравей, Морков, как си?
- Охооо, Симон Мартин, здрасти, умувам дали да си хапна мед или крем карамел, ти как мислиш?
- Не зная, – сви рамене принцът. – аз не ям такива неща, но като говорим за крем – откъде идва този белият и защо е покрил всичко?
- Хм… Добър въпрос. – замисли се Морков. – Знам, че не е крем, пробвала съм, не става за ядене. Но се появява от време на време, през Сезона на пудрата захар.
- А какво ù има на къщичката, не изглежда съвсем като преди?
- Ами това са лампичките, които са част от украсата за посрещането на Големия дебел елф на подаръците?
- А кой е той?
- Ами… Идва по време на Сезона на пудрата захар. – Морков както винаги не можеше да обясни много добре и принцът се отказа да пита. Но мира не му даваше. Най-накрая той реши, когато се прибере в своето графство Сладък сън, да не се прибира веднага в двореца Меланж, а да отиде до Кокосов хребет, където беше дворецът на кралицата и там живееха само възрастни. Там живееше и мечокът Хъркан, който беше назначен да дава мъдри съвети на принца. В началото Симон Мартин се страхуваше от него, но сега любопитството му надделяваше.
- На какво дължа това посещение, принце? – Хъркан беше любезен, но дебелият му глас все още плашеше принца.
- Ами исках да попитам за Сезона на пудрата захар.
- За кое… А-ха, все забравям, че общуваш с какви ли не пъстроцветни, а те си измислят имена на всичко. – пъстроцветни наричаха всички животинки и същества, говорещи и в необичайни цветове, които живееха къде ли не из кралството. – Сезона на пудрата захар, тук, на този хребет, наричаме зима. Когато дойде зимата, става студено и вали сняг.
- Сняг? Белият крем, който пада от небето?

- Това не е крем, – каза укорително Хъркан – а замръзнала вода и трябва да внимаваш като играеш с него, за да не се намокриш, и после да се разболееш.
- А защо всички знаят за зимата, освен мен?
- Защото, принце, ти си роден тази година, а зимата се случва веднъж годишно,  тази зима е първата, откакто си роден.
- А кой е Големият дебел елф на подаръците?
Хъркан сбърчи вежди:
- Казва се Дядо Коледа и сигурно много ще ти се обиди, ако чуе да го наричаш така. Той е добър старец с бяла брада и червени дрехи, който носи подаръци на децата.
- Но щом  това е моята първа зима, Дядо Коледа  не е чувал за мен досега, как ще знае, че трябва да ми донесе подарък?
- Много просто – ще му напишеш писмо, за да му кажеш какво искаш и той ще го донесе.

Още на другия ден принцът пътуваше отново към Какаовите хълмове и Морков, за да я накара да пишат заедно писма на Дядо Коледа. Морков изобщо не се поколеба и веднага извади листове и моливи за писмата. Двамата започнаха да пишат и само след пет минути Морков възкликна:
- Готова съм!
- Толкова бързо? Аз дори не измислих какво искам! А какво си написала?
Писмото гласеше следното:

Скъпи Дядо Коледа,
(тази година реших да не пиша, че си дебел елф)

ако е възможно, искам за подарък да ми донесеш желирани бонбони, еклери, тулумбички, шоколад, курабийки, кекс, няколко пастички, захарни петлета, щрудел, тирамису, баклава и глазура (може и торта към глазурата). Да знаеш, че тази година бях много добра и послушна. Може би счупих една-две чаши и забравих на три пъти да полея градинката, но това не се брои, защото тогава бях гладна и се разсеях.

Твоя любима крава
Морков

- Ах, Морков, как не те болят зъбите от толкова много сладко! – възкликна Симон Мартин. – А защо си му писала, че си била послушна?
- Е, как не знаеш ли? Дядо Коледа носи подаръци на послушните, ако не си слушал, нищо няма да ти донесе.

Горчиви сълзи бликнаха от очите на принца. Не довърши писмото, набързо се сбогува с Морков и хукна към вкъщи с вихрогоните. Не поиска да вечеря и хлипайки, се отправи към леглото. По едно време в стаята влезе Буми – и той беше мечок, назначен от кралицата, за да помага на Симон Мартин, но не с мъдрости, а с прегръдки и нежни думи.
- Но какво се е случило, принце?
- Как какво? – едвам каза принцът. – Дойде Сезонът на Пудрата захар, а аз бях много непослушен – три пъти си разсипах кашата и четири пъти пюрето, осем пъти не си допих млякото, скъсах си един ботуш, изгубих една от шапките си…
Буми прегърна нежно малкия принц и го погали по главичката:
- Мили принце, не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.
- Но Морков и Хъркан…
- Морков от много сладко е забравила как да обяснява, а Хъркан помни само сериозните неща. Дядо Коледа носи подаръци на послушните дечица, но за него важно е не какви бели са вършили, а дали техните родители са ги извинили за пакостите. А няма майки и татковци, които да помнят белите, те помнят само колко много обичат своите дечица, прощават им всички разсипани каши и скъсани обувки и ги имат за най-послушните деца. Единственото, което дечицата трябва да правят, е да са научат да казват „Извинявай” и да се опитат повече да не правят същата беля.
Принцът се сгуши в Буми и заспа спокоен, беше се извинил за всички свои пакости и утре щеше да си купи марка, за да изпрати писмото до Дядо Коледа.