Вървя си по улицата. Пред мен – красива жена. В прекрасна къса рокричка, която не толкова скрива, колкото подсказва. Чудесни музикални токчета, пеещи като ксилофон. Веeща се руса коса като облак около новата Афродита…
И – сама…
Без типичната грозна приятелка. Без наглия мъж, режещ всички погледи към собствеността му. Без компанията, подсказваща, че ще трябва много инати и злоби да преодолееш, докато капнал допълзиш до заетото й сърце…
И то – заключено. Макар обикновено сърцето на жената да е като апартамент на свободен наем – пренаселено. Често дори със скелети, трупове и видения…
Настигам я.
Поглеждам я.
Тя ме прострелва с поглед.
Красив поглед на жадна душа сред пустинята.
Отвръщам като зов на самотен извор в единствения оазис.
Тръгваме заедно.
Пристигаме нейде. Влизаме някъде. Събличаме се ясно защо…
Оставам вкаменен.
Защо й трябваше да се съблича? Защо уби красотата? Защо уби апетита и страстта ми?
Защо забравих, че истината е гола…
И рядко е хубава…
Дано пак я срещна – облечена, лееща се като песен, красива… Отдалеч…
© Георги Коновски Все права защищены
Никога не бе виждал по-стара и уродлива жена.
- Вие сте Истината?!
Сбръчканата старица кимна тържествено.
- Е, кажете какво трябва да кажа на света? Какво послание да предам?
Старицата се изплю в огъня и отвърна:
- Кажи им, че съм млада и красива!"
Това е един кратък разказ за, който се сетих, четейки твоя, макар че ти си го казал в друг контекс. Много картинно и ярко си го обрисувал. Поздрави.