Тъмно изкушение...

     Обикновено морските души са белязани с тежки съдби. Често синьото посича корените ни или пък всеки прилив увенчава семействата ни с допълнителна разруха. Живеем като в паралел. На някакви и никакви обстоятелства. Често крещим срещу морето, разсипвайки по горещия пясък последните си ноти глас. Не знам как, но винаги се изправяме и продължаваме. Понякога със скъсани коси. Понякога с пресъхнали води на очите. Не искам да питаш за моята история. Достатъчно е да помълчиш в погледа ми, ако...
     Поредна вечер. Градът ухае на евтини грехове, необуздани страсти и същите познати парфюми. Душите отново пълзят по осветените булеварди, сякаш забравили за болките на борещото им се вляво. Всичко се е насочило към бързия успех, мимолетното удоволствие, а после се събужда с познатия коктейл от разочарования и празнота.
     Напоследък се връщам на едно и също място. Обожавам да паля от карамелените си пурети, докато хапливи женски очи разсъждават кой съм и какво ме е счупило дотолкова, че да се надсмивам над собствените си мъки. Точно там осъзнах, че съм се превърнал в същото, с което се разминавам ежедневно. В отчаяние. В непукизъм. Преследващ гръмките признания в отсрещната страна. (Кой знае защо...) Бягащ от всички, най-вече от себе си. Бързащ за някъде, а всъщност за никъде. Бълващ познати думи. Омайващ. Дързък. Смел. Но сам. В мислите си. И в сънищата си...
     Виждам я да танцува до бара в очакване на поредната си чаша алкохол. Татуировките по бедрата й мигновено започват да рисуват картини в съзнанието ми. Забелязва ме. И й харесва начинът, по който вече съм до нея и я целувам. Без мяра. Това е нейната игра. Сега ще дойде и ще ме заговори. А аз трябва да заплатя с всичко тази вечер. Дори и с последната си надежда, че някога бих могъл отново да се влюбя...