ИВАН

      ЗАДГРАНИЧНАТА БРАЗДА

                    В КАНАДА

     Катедралата се напълни с хора. Органът огласяше залата, а влизащите сядаха на пейките за неделната литургия. Всеки удар по клавишите нанасяше удари с нож в сърцето на Иван. Той беше приклекнал на едното си коляно, а му се искаше да се хвърли по корем, да помоли за прошка. В устата му горчеше. Всяка дума от молитвата му се спираше на гърлото и го задушаваше. Извади кърпичка и забърса потта, която се стичаше по челото. Вдигна се от пода и седна на пейката. Впери поглед в статуята пред големия олтар. Тя като че притвори очи, когато той мислено я попита:

     - Ти Богородица ли си? – разбра, че не желае да чуе молбите му, защото очите ù  не се отвориха отново. Иван продължи мълчешком. - Не се моля за моето място при вас. Аз си го знам. То ми е определено, но се моля за душата на един добър човек. Най–добрият на света. За дядката, Богородичке, ако си тази, за която те смятам? Нека почива в мир! Лека да му е пръстта! Надявам се да намери покой, защото аз предадох името му! Неговата скъпа Родина!!!

     Сълзите капеха по пода. Не вдигаше глава, защото се страхуваше, че ще види отказа в очите на Богородичка ( както баба му на галено я наричаше някога) и нямаше да го изслуша. Пред очите му изплува образът на дядката с твърдия си юмрук по масата и думите: „ Само през трупа ми!!! Иван трябва да стане мъж. Да служи вярно на Родината. Тя е една! Друга няма!”

     Сълзите го задушаваха, но Иван с наведена глава ги остави да капят по блестящия под и да останат цели, като бисери върху полира.

     „ Дядка! Кажи ми? Имаше ли начин да откажа и как?” – върна се той назад в годините.

     „И аз бях излъган. Не те предадох. Осъдени сме от Военния съд на смърт. Назад връщане няма!!! Няма, разбери!!! – крещеше му Полковника. – Но ти обещавам, че всичките ще ти доведа. Имай търпение! – Лъжеше ме той, а аз му повярвах.”

      Същата нощ сънувах страшен сън. Съдеше го Военният съд на републиката. Главния прокурор беше жена и каза: „ Всички станете. Да влезе подсъдимият. „

     - На колене! – заповяда му тя.

     После погледите им се срещнаха и нито той, нито тя откъснаха очи един от друг. Беше Елица.

     - Приближи се по-близо! Тук! – посочи тя нозете си.

     - Милост! Милост! – молеше той.

     Тя хвърли в лицето му парчета от накъсани снимки. Едно от тях полетя като изсъхнал лист от дърво и като пеперуда кацна пред очите му. Виждаше се българското знаме и на него пишеше „ предател”.

     - Смърт! Смърт!- крещеше залата.

     - Смили се! Смили се! – молеше се той, гледайки я право в очите жално, като кученце, което чака да му подадеш обещаното кокалче.

     Наведе се да целуне нозете ù.

     - Присъдата! – чукна тя по масата с юмрук. В залата настъпи ужасяваща тишина.

     - Виновен. Осъжда се на смърт за измяна!!! За предателство на любовта и семейството! – безмилостно обяви тя.

     Не вярваше, че това не му се бе случило, а беше само един сън. Описа всичко в писмо на Елица. Обясни и всичко, което му се случи, но ето, пише мама, че тя не го е прочела. Как ще разбере истината? Как?

     Писмото на майка му го изгаряше през дрехата:

     „ Не се връщай, сине! Не се обръщай назад, защото тук всички се отдръпнаха от нас. Живей си там, мама, а ние тук „ кучета ни яли”. Не пращай пари, че няма какво да ги правим. Дръж си ги, да не гладуваш? Да си имаш. За Елица ме питаш? Добре е, Ване. Запиля се нанякъде по строежите и рядко си идва на село. Дойде да види баба ти, когато дядо ти почина. Отдръпна се и тя. Нещата, дето ù прати, даже не ги погледна. В печката ги изгори. Ти да си жив и здрав. Ще си намериш друго момиче. Може и тя да си е намерила вече някой. Ние не искаме да се връщаш. Тук те осъдиха, сине. Питаш за нас. Ване, мамо. Една бучка ми излезе на лошо място. Но не ме боли. Ти не се тормози. Да не се поболееш. Ще ми мине.”

     Сто пъти прочете края на писмото. „ Какво ù е излязло на мама? Божичко, Богородичке! Та тя има душа на Ангел. Защо трябва да страда? Сигурно за дядо се е притеснила? Горкичката! А тате какъвто е! Добре, че поне баба е на крак. Как я е сравнила мама в писмото си: „ Тя е като моторетка. Откакто получаваме писма от теб, сякаш оживя и се подмлади. Шета на всички ни и все вика: Ще видиш, булка, че един ден Ването ще си дойде. Виж го какъв хубавец е станал, ама магарето му с магаре, нищо не казва, кое е това момиче? Нито как се казва?” – И все целува снимката. Увеличихме я на портрет. Сложили сме я на стената, срещу леглото, та да си я гледаме. Баща ти? Ти си го знаеш. Откакто купихме кончето, все с него се разправя. Чеше го, реше го. Като дете го гледа, а аз, Ване, като влеза при него, то така ме гледа в очите, все едно, че ти си се върнал”.

     Тук там по листа имаше избеляло. От „ солта” е, дето е плакала. Идваше му да избяга от катедралата. Да се прибере и зарови глава във възглавницата и да поплаче насита.

     Не е забравила да отговори на нито един от въпросите ми: „ От вашата група, никой не съм виждала. Те с Елица имат връзка, но сега нея като я няма, не знам дали се търсят. Кученцето ни пази. Баща ти го води с него по къра. Върже го за опашката на каручката и то тичка. Вика ми, че като го види, че изплези език, го качва при него, да си бъбрят. Послал му е едно чердже и малко сено и то, животинчето, кротува! Какво да прави? По-рано все по дядо ти клепеше. А на погребението целия ден ви като вълк.

     Щях да забравя, чичо ти Стамен ти праща много здраве. Като разбра, че се разправяш с коли, се възгордя. Вика на баба ти:

     - Видя ли ма, дърто? Какво ти казвах някога, като разглобявахме симсонката с Ванчо, че ще му трябва в живота... И пита баща ти:

     - Спасе, абе там зазки и москвичи има ли? – А баща ти, нали си го знаеш, му вика: „ Я ме остави на мира, комшу! Пиши му едно писмо, па го питай – Има ли, няма ли?

     Пък аз му викам:

     - Ти не карай Стамен да му пише, ми земи тая нощ, та напиши в моето писмо нещо на детето, че ще му стане криво”. – А той влезе вътре в стаята. Сигурно за кърпичка. Нощем се върти като пумпал.

     Кога бе, Ване, събра пари за кола? Бързо си се научил да караш. Тук съм скътала някой лев, ако ти трябват, като дойде оная жена, да взема да ти ги прата. На нас за какво са ни? Нали си ни само ти. Прав беше дядо ти, като ми викаше да родя още едно, две – та за това ми е думата. Ти много деца да имаш, че да не ни се затрие рода. Ходихме преди време на Сатовча. Братовчедите ти като са много, един да се затрие, нема да се забележи. А ти си сам. Самичък ще си останеш.”

     „ Мамо! Майчице! Сърцето ми се къса. Какво направих? Какво? Как ще ми простите? Не знам! Как ще живея без вас? Как?

      Дамян влезе с жена си в катедралата и се огледа за свободни места. Откакто се събра с Христина, той беше безумно щастлив. Не пропускаха неделните литургии, да благодарят за щастието, което ги сполетя. Работата им вървеше и на ум не му минаваше да мисли за България.

     „ И Иван ще свикне. Тук има всичко. Нищо не му липсва. На село щеше да оре нивите на дядо си. Трудно понесе смъртта му, но пък старецът нямаше да живее с орлите, я?” Мислеше си той и го търсеше по редиците. Видя го близо до олтара, с наведена глава и бутна Христина:

     - Сигурно плаче. Напоследък все му са влажни очите. Няма да го закачаме. От сълзите олеква. Катя скоро ще има курс за България, пак ще му пишат. Полковникът толкова се беше привързал към Иван, че понякога забравяше, че нямат обща кръв. Човечността и добротата Дамян ценеше най-много у хората, а това беше в изобилие в характера на Иван. Христина се обръщаше към него като към малко дете. Наричаше го „ Хлапак” и го щипеше по бузите.

     - Трябва да направим нещо за него. Да намалим носталгията и болката по близките му. Да помогнем. Добро момче е. Ръководи гаража с лека ръка. Гледам го оня ден, легнал под една кола, целият в масло:

    - Ванка, защо ти? Имаш механици – питам го, а той изтри ръцете от маслото и ми отговори в неговия стил:

     - Ами ако моята кола на път се счупи, кой ще ми я оправя? От една симсонка съм започнал и една жилава тънка пръчка… и отвърна поглед от мен.

     - Нуждае се от жена. Ясно е като бял ден. Остави на мен. Това не е мъжка работа. Усещам, че ще е нужно време да забрави старата си изгора. Какво стана с нея? Казвал ли ти е? – попита Христина, но Дамян на тая тема въобще не го закачаше. Чувстваше някаква вина затова, че беше си отишла детската им привързаност, преминала в любов. „ То кой знае каква любов е било, но поне за ръчички са се държали” – подсмихна се той под мустак.

     Литургията беше приключила, Дамян и Христина обикаляха и си говореха за Иван, а той, все така приведен пред олтара, не вдигаше глава.

     - Дороти е по–зряла от него, но го харесва. Като го погледне в очите, той, горкичкия, винаги отклонява погледа си – продължи Христина. – Времето ще го излекува, а нея я съветвам: „Той от тук няма да избяга. Защото няма къде да отиде. Да не пришпорваме нещата. Нужно е търпение. Ние с Дамян едно рамо ще дадем…”

     Иван напусна катедралата с разбито сърце, но продължаваше на ум да си повтаря картини от миналото и да се връща на майка си: „ Ще ми праща пари на мен! Не вземе в София на специалист да иде, ами ги събира. Сега по Катя ще пратя отново”.

     Всяка седмица отиваше да я изпраща и посреща на летището. Ако можеше да притича и да грабне пакетчето от България, още преди пътниците да са излезли от самолета, щеше да го направи. Излегна се на леглото и се сети за Дороти. „ Красива жена, но започва да ми досажда, вчера на корта дойде изневиделица и винаги, когато сме с полковника и жена му, тя отнякъде изниква като гъба, уж случайно. Каква напаст! Ако тя отиде с тях на Ниагара, аз оставам” – мислеше си той.

     - Да поздравиш всичките от мен. Много искам да се запознаем. Знаеш ли – опипваше почвата тя, защото той си мълчеше, – мога покани да им пратя. Не е проблем за мен, но от там дали ще ги пуснат? Не знам.

     Мисълта, че можеха да дойдат да живеят тук, с него, го окриляше, но махваше с ръка, защото знаеше, че това не е възможно.

     „ Тате да остави къщата. Мама болна. Баба на тая възраст. Няма да стане.” И отново се отчайваше. Носталгията го убиваше. Колко бавно минаваше времето между отиването и връщането на Катя до България. Иван се пресегна до земята и откъсна една тревичка. Този навик му беше останал от казармата. Да я сдъвче и да почувства вкуса ù, но тази тук се различаваше от онези и той я изплю. Вгледа се в небето, да види дали над него не кръжат семейството орли от заставата на Сивино, но вече с рожбата си. Небето беше прозрачно и Иван си помисли, че там някъде се намират Боговете. Припомни си кандилото и баба му, клекнала на колене, тихичко да се моли.

     „ Трябва да им пиша, че аз ходя на църква и то не каква да е, а с голям орган.” Ще има да се чудят какво е това! Друго е да го видят. И чуят. Така с думи не може да се почувства. В тая си поза винаги си припомняше едрите маргаритки по поляните на заставата, дето искаше да праща на Елица, да брои „ Обича ме, не ме обича”.

     Иван се надигна от леглото и седна директно на тревата. Искаше да види влагата в корените, но това не му се отдаваше. Тревата като ветрило се връщаше обратно и не му позволяваше да надникне до края. Няколко гълъба се щуркаха напред-назад и търсеха храна. „Нямат страх от хората” - и в мисълта му отново се загнезди Дороти, която подаваше ръцете си напред и те кацаха по нея. „С нещо ги привлича тази жена, та долитат при нея на рояци и тя, ако иска да посегне, може да ги хване в ръка. Манипулира птиците и хората. Мене ме гледа право в очите, само защото знае, че ме е срам и ще се изчервя и го прави, за да ми се смеят Дамян и Христина. Кога Елица ще рече на някого дали желае „масажче”, а Дороти дори не иска разрешение, а направо полага ръце по раменете ми. Какви ръце има? Как няма птиците да и се доверяват. Какво ли си мисли за мен – „ Аз тоя от село ще го ошлайфам. От него американец ще направя”, а не смята, „че моето сърце не е тук.” То е там, на село. Нейната тема са децата. Може да не работи, но в клиниката си седи само в детското отделение. Баща ù я е подсигурил за два живота, а на - към мене се обръща „ Ей малкият, тебе ще те включа в някой наш бизнес. Докато си тук да не стоиш с празни ръце, а пари да броиш” – И се влачи навсякъде с нас.”

Един ден ни в клин, ни в ръкав изтърси:

     - Ще си родя две-три деца, но ако намеря някой да ми ги направи. Ще го позлатя. Едно мое дете ще обърне живота ми на 180 градуса.

Каква жена. Срама няма. Хвърля хавлията и се мотае по бански в градината, а хората я гледат. Това Елица никога няма да го направи.

     Иван така се беше увлякъл в мислите си, че се стресна, когато някой затвори очите му с длани. Той ги хвана, за да ги махне и усети някаква странна топлина по тялото си. Пръстите напомняха коприна. „ Тя е – каза си той, – познавам ръцете ù от масажите”.

     - Дороти!

     Откъсна дланите ù от очите си и се обърна да я види. Тя не се отдръпна от него, а сложи ръце на раменете му:

     - За какво мислиш? Ей сега ще те отпусна. Напоследък много си напрегнат!

     Без да чака съгласието му, застана на колене зад гърба и започна от косата. Впиваше пръсти в тила и продължаваше нагоре, като нежно го разрошваше, за да усети той топлината на дланите ù. Главата му се замая. Изпитваше желание да се отпусне назад, да се облегне на нещо.

     - Ще ме приспиш – дрезгаво каза той.

     - Облегни се на мен – нежно го покани тя, – по-лесно ще ми е за масажа. Какво те притеснява? Сами сме. Хриси и Дамян не са тук. Ако искаш да влезем вътре.

     - Не! Не! – бурно запротестира той, – тук ми е добре.

     Скочи като ужилен. В движение хвърли ризата и дънките и се хвърли в басейна. Хладината на водата му се отрази добре. Не се обърна даже да я повика да поплуват.

     Тя постоя минута-две. Хвърли дрехите си. Засили се и част от водата като ветрило излезе извън басейна и наплиска лицето на Иван. Той затвори очи, да ги предпази и усети, че тя е близо до него. Чуваше дишането. Усещаше ръцете ù по тялото си. Иван отвори очи. Хвана дланите ù и ги махна нервно от себе си:

     - Дороти! Не съм готов за това! Искам да ме оставиш на мира! – учуди се той на куража си да ù го каже и за миг си помисли: „ Ако тате беше сега тук да чуе това от моята уста, щеше да ми каже браво.”

     - Ще чакам! Аз съм много търпелива! – каза тя и излезе от басейна, като придърпа голямата хавлия от плочките и се зави. Попи водата от тялото си и, без да се срамува, смени банските си с бельо. Облече се и тръгна, но преди това се обърна да види как кръвта му беше замръзнала във вените.

     - Много съм търпелива – повтори тя. – Така да знаеш. Утре няма да дойда с вас! Кажи на семейството да не ме чакат. Чао, малкият.

     Иван остана като попарен: „Значи и тя е била поканена за водопада”. Желанието му за екскурзии за миг се изпари – И аз няма да отида! – зарече се той твърдо и излезе от водата.

     Нощта и следващия ден бяха тежки за него. Сънува страшен сън. Черно куче отхапа пръста му. Болеше го много. Събуди се мокър от пот. Излезе на терасата. Зората се разпукваше. Точно до парапета беше израснала Ружа с много цветове. Той много нежно докосна един цвят, който дори не беше се отворил напълно. От лекия допир цветчето полетя в градината и падна на тревата. Стана му мъчно и посегна да дари с ласка друг цвят, но и с него се случи същото:

     - Но защо? Та аз едва ги докоснах и ги убих – тъжно каза той на себе си.

     Върна се в леглото. Сатенът разхлади тялото му. Реши да полежи малко и да тръгва за летището. Катя щеше да му донесе писмо. „ От мама със сигурност. Може пък моята Еличка да се е смилила над мен и да ми е написала от ония дългите писма, които получавах в казармата. „ Ако  беше позволил Дамян да ги взема, може би нямаше да съм тук сега. Те са моето богатство, завързани с копринена панделка и надписани от мен: „ На Иван! С любов, от Елица!”

     Отдалече видя екипажа на самолета. Катя дърпаше малка туристическа чанта на колелца, а вятърът развяваше шалчето от униформата ù.Тя искаше да го укроти, но не успяваше и го остави на мира. Видя Иван в чакалнята и му махна. Тя се отдели от групата и свойски го прегърна. Той ù предложи да я закара с колата, но тя отказа, под предлог, че има да оправя свои неща и извади от дамската си чанта едно писмо.

     - Това е за теб. Друго няма. Предлагаха да ти пращат смешни неща, но аз ги убедих, че тук всичко имаш. Ще летя вдругиден. Подготви, каквото искаш. Ще го отнеса. Няма проблем. По телефона ще се разберем за часа.

     - А мама? Видя ли я? – едва чуто попита той.

     - Не съм имала време да влизам, но с баща ти говорехме за нея… Хайде, нали са ти писали? – потупа го тя по рамото и се загуби в навалицата.

     Иван нямаше търпение. Сложи плика на седалката до него и взе решение да го отвори, седнал на терасата до ружите, та ако трябва да си поплаче, само те да го видят.

     Паркира нервно колата. Извади си от хладилника бира, седна на терасата и разкъса плика, за да го отвори. Не повярва на очите си. Писмото беше само едно и почерка, сляп да беше, щеше да го познае.

     „ Нито тате. Ни Еличка”.

     Стана му тежко на душата. Придърпа салфетките по-близо до себе си и зачете:

     „ Здравей, сине – започваше тя винаги така, за да се навлажнят веднага очите му. – Писмото ми е кратко, защото не знам какво да ти пиша? Лоша болест, мама, ме е налегнала. Изпи ми силите. Кости и кокали останах. С никой не ми се говори, а като погледна баща ти, сърцето ми се къса. Все реве. Баба ти му се кара: „ Спасе! Не я притеснявай! Булката ще се оправи. Ще я изцерят докторите”, но на мен не ми се вярва. Нямам сили да ти пиша. Само лежа. На дядо ти на голямото легло ме преместиха. Все в снимката гледам. Ще си ида, Ване, мама, а внуци не доживях да вида. Дядо ти си отиде с едно отворено око от този свят, но моите ще са и двете и ти няма да си тук да ги затвориш. С теб си отиде и моят живот.”

     Иван хвана листа с двете си длани и го допря до устните си. Сълзите замрежиха буквите. „ Мамо, мамо. Защо точно ти? Какво да направя? Как да ти помогна? Как?...”

     Хрумна му да се обади на Дороти, но си спомни как се отнесе с нея и реши да почака Дамян и Хриси да се върнат от Ниагара.

     Извади лист и химикалка и написа:

     „ Мамо! Толкова ли си зле, колкото ми пишеш? Защо не отиваш в София и защо си чакала да се стигне дотук. Веднага щом получиш писмото и парите, наеми някой с кола да те закарат. Искам да го направиш, заради мен. Много ме боли като страдаш. Не мисли, че животът ти ще свърши толкова рано. Ще се оправиш…”

     Сълзите пречеха на писането. Той бутна листа настрана и хвърли химикала отгоре. Искаше му се да завие от мъка. Няколко звездички бяха кацнали на небето. Даже не беше забелязал, че се е стъмнило.

     - Дядка! Ти там ли си някъде? Дай ми съвет, как да помогна на мама?

     Лек, топъл ветрец разроши косите му. Той го почувства като милувка. Пресегна се към ружата да я погали, но дръпна ръката си като попарен, като си спомни как цветовете ù падаха от допира му.

     Другата половина от къщата беше тъмна. Полковникът и жена му още не бяха се върнали. Само лампите в градината осветяваха терена отвън.

     „ Ако можеха да дойдат тук… Място има за всички. Да ги доведе Еличка. Запиляла се е по строежите и какво строи? Та тя може книги да напише, а не да бърка бетон със строителите. Ако бях там, това нямаше да стане! Но защо техните не са я спрели? Защо, Господи, така се обърка всичко, а сега и мама болна? Защо не мога да се превърна в орел и да се прибера у дома! Да подържа ръката на мама и цялата болка ще си отиде.”

     Вдигна глава отново нагоре към небето. Малко бяло облаче бързаше за някъде и той го попита:

                            „Я, кажи ми, облаче ле бяло?

                            От де идеш? Де си ми летяло?

                            Не видя ли бащини ми двори

                            и не чу ли

                            майка да говори.”

     Никога преди не му се беше струвала толкова тъжна тази песен. Пак потърси облачето, да го попита дали може да го отнесе у дома. Даже искаше да го убеди, че вятърът ще им помага да стигнат и кацнат до чешмата в двора и да изненадат всички. Кученцето ще ги предупреди за пристигането им.

     „ Трябва да си купя кученце, за компания. Аз ще му говоря, то само ще ме слуша. Като кучето на Дороти. Не мога сам. Трябва да я питам откъде има Джеки. Ще ù звънна.”

 В момента, когато съжаляваше, че го направи, тя вдигна слушалката.

     - Здравей, Дороти! – поздрави я Иван.

     - Чакай, Джеки! Спри! – скара се тя на кучето. – Как си? Върнахте ли се вече?

     - Не отидох – промълви той. – Дороти, мама е много болна. Не знам какво да направя…

     - Идвам веднага – и когато той изкрещя „не”, тя вече беше затворила слушалката.

     „ Защо ù се обадих?” – припомни си той дъха ù в басейна и по тялото му преминаха тръпки.

     Стоеше на терасата и от там видя спортната ù кола да приближава до къщата. Тя паркира и отвори вратата. Подаде крака си да излезе от колата и Иван видя оскъдното ù бельо. Беше облечена с къса черна пола и ефирна блузка с презрамки. Обута с високи токчета, изглеждаше страхотно. Дороти отвори другата врата на колата си и от там скочи Джеки и застана на задните си крака, докато тя грабна дамската си чанта и малка найлонова торбичка с багаж. Платинените ù коси се спускаха свободно по голите ù рамене. Иван почувства болка в слабините си и тихичко се помоли:

     - Божичко! Запази ме от изкушението! – И отвори вратата.

     Тя стоеше, облегната на рамката, а Джеки надигна лапички, за да го вземе Иван в ръцете си.

     - Здравей, приятелю! – поздрави го той и се обърна към нея. – Влизай!

     Тя премина край него и остави диря от парфюм, който му замая главата. Спомни си това ухание от момините сълзи, които майка му беше посадила до външната чешма, та когато течеше водата да се поливат. Правеше букетче и в чашка ги слагаше в стаята му.

     Дороти хвърли торбичката в кухнята на масата.

     - Когато се обади, тъкмо щях да вечерям – каза тя и го погледна с края на окото.

     Той отклони веднага погледа си и попита дрезгаво:

     - Дороти! Защо си се облякла така?

     - Как? – погледна го право в очите, но той не удържа на погледа ù. – Ако не ти харесват дрехите ми, ще ги сваля. – предизвика го тя и смъкна тънката презрамка на прозрачната си блузка.

     - Не! Недей! – извика той. Хвана ръката ù и върна презрамката обратно на мястото. През тялото му премина топлина, която дойде от нейното на неговото.

     - Причиняваш ми болка – едва чуто каза той.

Тя почака да продължи, но като разбра, че няма да каже нищо, го попита:

     - И???

     Иван мълчеше и гледаше в пода. Джеки го близна по бузата и той се стресна от милувката.

     - И къде ти е болката? Ще те излекувам! Нали знаеш, че мога да го направя?

     - Не ти се обадих за това. Дороти, мама е болна, а не знам как да ù помогна. Мислех, че ти…- прекъсна той мисълта си, за да преглътне горчилката в устата си.

     Тя извади от торбичката съдинка с храна.

     - Къде ще вечеряме? Нося спагети. Обичаш ли?

     Единственото, с което Иван не можеше да свикне тук, бяха тези „черва” – както той ги наричаше и изпитваше отвращение, когато гледаше как ги дърпат с уста от вилицата.

     - Не, благодаря! Но не съм и гладен.

     - Какво искаш да кажеш, че ще вечерям сама ли? – скочи тя и отвори хладилника.

     - Бекон с яйца. Това съм сигурна, че го обичаш, а като го приготвя аз, пръстите ще си оближеш.

     В кухнята замириса апетитно и Иван преглътна.

     - На терасата, нали? – грабна тя чинията с яйцата и взе две бири.

     На масичката стоеше започнатото писмо и химикала. Тя видя, че той нервно ги взе и внесе вътре.

     - Какво пишеш? – полюбопитства Дороти. Наложи се той отново да отклони погледа си от нея, защото тя умело кръстоса краката си един върху друг и той пак видя мимоходом бельото ù.

     - Писмо на мама – с тъга отговори Иван.

     Дороти нямаше майка. Беше се запиляла нанякъде, когато тя беше едва на три годинки и даже от тогава не си я спомняше. Стана ù мъчно за Иван. Баща ù и отдаде цялата си любов да я отгледа и възпита. Да подсигури живота ù.

     - Какво можем да направим? – свали тя краката си, защото искаше да вижда очите му, а погледът и убягваше по тази причина ( Има време, каза си тя и застана сериозно).

     - Аз лично мога да се обадя на татко и ще видим какво може да се уреди. Ако може, той ще помогне.

     Иван се почувства неловко. Не беше в кръвта му да задължава хората да му правят услуги.

     - Ще помогнеш! Нали, татко? С цената на всичко. Направи го заради мен. Да! От голямо значение е. Както помогна на Дамян, по същия начин ще го направиш за Иван.

     Той я гледаше и тя му намигна, кимайки с глава, като говореше с баща си. Един кичур от косата падаше в очите ù. На него му се прииска да го махне, но не знаеше как ще прецени тя жеста и се отказа.

     - Значи? – чу я той да казва. – Почти уредено. Благодаря ти, татко, от името на двама ни! Не се съмнявам, че ще направиш от невъзможното възможно за твоето съкровище. Чао, татенце. Целувам те.

     Джеки беше се свил в скута му и гледаше ту единия, ту другия. През ума на Иван мина да скочи и да разцелува Дороти за благодарност, но не го направи, а само каза:

     - Как ще ти се отблагодаря? Как?

     - Има начин! – убедено отвърна тя, – но остави, сега имаш друга грижа. Пиши ù, да знае. Дай ù куража, от който се нуждае. Скоро ще се уреди. Ще оставим всичко в ръцете на татко – говореше тя, миейки съдовете от вечерята.

     Иван я гледаше в гръб и когато се надигна да остави измитата чаша в шкафчето, в слабините го преряза оная болка, същата, както когато я видя да слиза от колата. Тя знаеше, че Иван зад нея следи всяко нейно движение, затова се опъна колкото може нагоре да прибере и последната чиния на стелажа. После се обърна и директно го попита:

     - Искаш ли да остана?

     - Не. Искам да съм сам. Да пиша на мама.

     - Джеки – обърна се тя към кученцето, – тук все още не сме желани. Но… не се знае докога? Ела! – посегна тя да го вземе и ръцете им се докоснаха. Нещо в него се скъса. Той хвана ръката ù и я целуна.

     - Благодаря ти, Дороти. Все още не съм готов за каквото и да е. Проблемът сега е мама. Знам, че цената за мен ще е висока, но тя трябва да живее. Мама е моят живот – почти изплака той.

     Дороти го погали по косата и си тръгна. Остави го сам с мислите си, убедена, че нещата скоро ще се наредят.

     Когато Иван приключи писмото, вече се съмваше. Навън вятърът се усилваше. Той чувстваше силата му от отворения прозорец зад гърба си.

     - Ще настина от това течение – помисли си той и още веднъж прочете написаното.

     Сънят го обори сутринта. Когато се събуди, слънцето беше почти по средата на пътя си. Някакво лошо предчувствие гризеше съзнанието му. „ На Елица не писах, но и да го направя, тя няма да иска да го прочете”.

     Полетът беше в един. Имаше време с Катя да пият по едно кафе. Той ù даде писмото, а тя му обеща, че ще го предаде на майка му и щом се върне, ще му се обади.

     - Нещо ако си се сетил сега и не си го написал, кажи.

     - Забравих да ù пиша или ù писах вече, не помня, че когато ми се роди дъщеря, на нея ще я кръстя - Гина, а тя да се стегне, че ще ù плете плитки и ще ù връзва панделки!!! – поръча той и заплака.

     Тя разроши буйната му коса и го посъветва:

     - Вземи се подстрижи, че си заприличал на момиче с тия къдрици, ще ù предам, каквото си ми казал. Хайде! Спокойно!

     Иван прекарваше нощите буден. Не се обади на Дороти нито веднъж, но не спираше да мисли за нея. Онази част от кръста надолу се беше запечатала в съзнанието му и той често си припомняше гледката. Нощем до тялото му се допираше копринената кожа на ръцете ù, а ароматът на момина сълза запълваше леглото му. Чаршафите охлаждаха страстта и той се събуждаше мокър от пот. Излизаше гол на терасата и стоеше там, докато тялото му се вдървяваше.

     Времето захладня рязко. Валеше ситен дъжд и навяваше самота и пустота в душата му. Нещо не му даваше покой. Нещата за идването на майка му се уреждаха и той знаеше, че това с магическа пръчка няма да стане и не губеше търпение. Мястото отляво, където беше сърцето му, го стягаше и не го отпускаше. Остра болка от време на време прерязваше дробовете. Иван смяташе, че всичко идва от чакането и не ù придаваше значение.

     - Не мога да го гледам как се е разкиснал. Ще се разболее. Давай зор на Дороти, дано по бързо дойде майка му. Тук медицината е на високо ниво, ще ù помогнат – ядосваше се полковникът, че нещата се бавят.

     Катя се върна от полет, но не набра кураж да се обади на Иван. Писмото на баща му прочете няколко пъти на път за летището в София. Свърза се с Дамян и Христина и им го предаде.

     - Иди ти му го дай! – каза Христина. – Аз няма да дойда с теб. Ще се обадя на Дороти. Той ще има нужда от нея.

      Дамян влезе, без да чука. Иван лежеше в хола и гледаше в тавана. Дори не разбра, че някой е влязъл. Като го видя, скочи и седна на дивана. „ Само дето не ми козирува” – помисли си той, преди да предаде писмото, което през джоба изгаряше кожата му.

     Иван стана. Суха кашлица от няколко дена го мъчеше и не му даваше покой.

     - Болен ли си? Какво ти е? Я седни тук! – посочи Дамян мястото до него, където беше седнал. – Няма диван чапраз да ми стоиш. Виждам те нощем на терасата да ми стоиш гол. Поне метни нещо като излизаш. Ще настинеш – бащински започна полковникът. - Ванчо! Нося ти лоши вести и не знам как да започна?

     Иван скочи като ужилен.

     - Не може ли да се уреди идването? – беше първият му въпрос.

     - Не е това. Всичко беше готово, за прехвърлянето ù, но…

     - Мама ли? С нея ли е станало нещо?

     Дамян му подаде плика. Стана и отиде до прозореца. Допуши му се, но нямаше цигара. Иван държеше писмото в ръцете си и не смееше да го прочете:” Не е от мама” – каза си той и зачете. Буквите се разляха по листа. Искаше да не плаче пред Дамян, но ручейчето му от очите не искаше да спре.

     „ Всичко, до което си се докоснал, си заминава от света с много болка. И майка ти си отиде така. До дядо ти я положихме, че има за какво да си говорят. Беше всичко, за всички ни. Защо ни остави? Защо?

     Решихме да идем с баба ти в Сатовча да живеем. Пари имаме бол. Ще стегнем къщата на дядо ти и ще чакаме да се съберем на небето всички заедно. Там, над този дом тегне проклятие, сине!!!

     На чичо ти Стамен дадох кончето и каручката. Да ни помни с добро. Само той не се отвърна от нас. За кучето ми е много жал, но и то ще остане. Свикнало е с кончето и не искам да ги разделям. Напоследък спеше свито в един ъгъл в оборчето. Между тях и нас избихме на дувара портичка хем стрина ти Петра да полива момината сълза и крокана до чешмата, че са нацъфтели, та цялата махала мирише. Майка ти, преди да склопи очи вика на баба ти:

     - Мамо набери от сълзата и сложи в чашка на Ването в стаята, че си идва. Искам на хубаво да му мирише като влезе – и затвори очи.

     Баба ти много здраве ти праща. Пари не щем. Не ни трябват, ни за София, ни за селото.

     Това е от нас. Не знам дали някога ще се видим, или не, защото Военният съд не отменя присъди… Така е, татков! За предателите това се полага! А това, дето си казал на жената за името на майка ти, щом си се заклел… То твоите клетви не струват, но дано изпълниш обещанието си. Нека ти се родят много дъщери. Да не оставаш сам като мене и тебе. Е ми… Това е от нас. От мен и баба ти.”

     - Поплачи си. От сълзите олеква – прегърна го Дамян.

     - Остави ме. Махай се!

     Суха кашлица го задави. Той затича към банята, изплю горчилката, изригнала отвътре и се вторачи в червеното петно ярка кръв, залепено на стената на мивката.

     - Божичко! Това ми се полага! По-добре е да си отида от света и с мен да се свърши проклятието, за което пише тате.

     Дамян се втурна да му помогне. Видя кръвта, грабна го и го завлече в спалнята.

     - Остави ме на мира, чу ли! Махай се!

     - Добре. Наспи се тая нощ, но утре ще те закарам на лекар, чу ли. Сутринта отиваме двамата в клиниката на Дороти. Ако трябва насила ще те откараме. Съжалявам, наистина много съжалявам за майка ти!

     - Съжаляваш ли?... А кой ги уби?...

     Кашлицата го задавяше няколко пъти през нощта, но на него му олекна затова, че и той ще си отиде и проклятието ще свърши. Зави се през глава и се подготви за смъртта. Видя ослепително бяла светлина. До отворена врата, облечена в бяло, стоеше Елица. Той я повика, а тя бягаше и викаше: „ Проклятие! Проклятие!”. Иван тичаше след нея и крещеше: „Еличке, Еличке. Аз съм. Не ме ли позна? Спри. Ела! Ела!” – Но тя не спря и се загуби в ярката светлина в големия тунел.

     - Ванчо! Ванчо! Недей така бе, човек. – Разтърсваше го Дамян. – Ставай! Ще те закараме в болницата.

     Някакви нежни длани, изместиха мъжките и Иван леко отвори очи:

     - Елице! – промълви той – Тук ли си? – и се надигна да стане.

     Мъглата се вдигна от погледа му и той видя Дороти, надвесена над него. Положила ръка, триеше потта, която беше оросила челото му.

     - Петно на дроба. Неизлекувано заболяване и пневмония. Двустранна.

     Това е увеличило петното. Ето, виж – показа докторът на Дороти. – Това е предизвикало кървенето. Той е млад. Ще се оправи. Лечението е дълго и упорито. Докато трябва. Това е. Можело е по-рано да дойдете. Щяхме да избегнем много неща, но все пак е имал късмет… Да се надяваме!

     Дороти не се откъсваше от него денонощно. Отскачаше за малко до ”нейните деца” в детското отделение и се връщаше веднага. Хранеше го малко дете, а когато той се унасяше в сън, усещаше топлината на ръцете ù по раменете си и болката му отиваше надолу в слабините. Той рязко се обръщаше към стената, да не би да отвори очи и тя да го съзре. Тогава Дороти пренасяше „копринените” си пръсти по гърба му и той си я представяше как демонстрира пред него красотата на краката си. Изкушението го терзаеше и той скачаше в леглото, за да го прогони. Когато Дороти изчезваше от погледа му, той я търсеше с очи и следеше стрелката на големия часовник отсреща на стената и искаше те да се движат по-бързо, за да се върне отново при него.

     „Елица ще ме съди и за това предателство” – мислеше си той, когато оставаше сам и правеше равносметка на живота си. Връщаше се оттам, откъдето е дошъл. Припомняше си едрите звезди над ремаркето на чичо си Кольо. Мирисът на прясно сено. За гъсока на стрина си Къна и симсонката на чичо Стамен. Пренасяше се у дома, под лозата и очите му се насълзяваха. Криеше мъжките сълзи, когато под него заставаше образът на майка му. Представяше си я как повдига вечер перденцето да види дали той се прибира, а баба му, задрямала облечена вечер на мидерчето в салона, да чака да не си легне гладен.

     „Прав беше тате, като казваше, че все някой трябваше да движи живота ми.” Пак стигаше до Дороти и любимия ù парфюм Момина сълза.

     С какво я привличам? – питаше се той в дългите нощи и кратките дни, чустваше липсата ù.

     Търсеше Елица в сънищата и зовеше името ù, а когато се събудеше, Дороти заемаше пространството пред очите му. Срамуваше се, че нито веднъж не каза името ù. Раздвояваше се, но стигаше до извода, че връщане назад няма. Искаше му се да скъса с  миналото и да започне от нулата. Да хване топлите длани на Дороти в момент, когато тайно се докосваше до тялото му. Да ги притисне до устните си и да благодари за грижите, които полагаше за него ден и нощ. Той прегръщаше кученцето ù и в неговите очи виждаше нейните да го гледат всеотдайно и предано. Чувстваше, че скоро ще се предаде, уморен от изкушението, сложил кръст на миналото, видял в очите на Дороти море от любов.

     Христина и Дамян идваха и оставаха при него дотогава, докато той се изморяваше от присъствието им и отпускаше глава на възглавницата. Двамата усещаха промяна.

Хващаха погледа му, вторачен в късата бяла престилка на Дороти и търсещ я, когато излиза. Дамян се радваше, че у Иван се заражда жажда за нов живот. Нова любов и в такива моменти се изпаряваше чуството му на вина, която отне живота на близките му. Искаше да направи много повече за Иван и по този начин да благодари за това, че го следваше като вярно куче и никога не го предаде, а се остави на течението на съдбата. Обичаше го като свой син и смяташе, че с тази обич ще изтрие вината си.

    - Добре! – каза докторът след три месеца. – Овладяхме положението. В противен случай… а е млад човек. Сега на почивка. Смяна на климата ще му се отрази добре. Ще забрави, че е бил болен.

     Иван не питаше нищо. Всичко беше оставил в ръцете на Дороти и сега, като наблюдаваше как отваря чекмеджетата на личния му гардероб, разбра колко се е сраснал с нея през тези месеци в клиниката. Гушна Дороти в ръцете си и с тъга промълви:

     - Ще ми липсвате. Свикнах с вас.

Тя го погледна и попита тихо, все едно, че не го чу.

     - С коя кола ще пътуваме? С моята кола или с твоята? Само че наела съм апартамент с две стаи. В случай, че вече си готов, едната ще ползваме ние, а другата за Джеки, защото той ще ме ревнува от теб.

     Иван стана и остави кученцето на дивана. Доближи до нея и хвана ръцете ù. Целуна дланите и тихичко отговори на въпроса ù:

     - Ти ме подготвяше достатъчно, Дороти! Джеки ще има собствена стая. Готов съм.

     Притегли я и целуна устните ù. Тя не пусна ръката му, а го заведе в спалнята. Хладните сатенени чаршафи поеха дъха на нейния парфюм. Иван се остави в ръцете ù и за миг си представи, че това е общото легло – на Елица и неговото, но срещна „морето от любов” в очите на Дороти и сложи кръст на миналото.