ИВАН
ЗАДГРАНИЧНАТА БРАЗДА
В КАНАДА
Катедралата се напълни с хора. Органът огласяше залата, а влизащите сядаха на пейките за неделната литургия. Всеки удар по клавишите нанасяше удари с нож в сърцето на Иван. Той беше приклекнал на едното си коляно, а му се искаше да се хвърли по корем, да помоли за прошка. В устата му горчеше. Всяка дума от молитвата му се спираше на гърлото и го задушаваше. Извади кърпичка и забърса потта, която се стичаше по челото. Вдигна се от пода и седна на пейката. Впери поглед в статуята пред големия олтар. Тя като че притвори очи, когато той мислено я попита:
- Ти Богородица ли си? – разбра, че не желае да чуе молбите му, защото очите ù не се отвориха отново. Иван продължи мълчешком. - Не се моля за моето място при вас. Аз си го знам. То ми е определено, но се моля за душата на един добър човек. Най–добрият на света. За дядката, Богородичке, ако си тази, за която те смятам? Нека почива в мир! Лека да му е пръстта! Надявам се да намери покой, защото аз предадох ...