Адвокатът влезе в офиса в осем сутринта. Момичето на рецепцията се изненада – шефът никога не идваше толкова рано.

     – Двойно кафе, моля! – каза и се забърза по стълбите вместо да използва асансьора.

     Тя се стресна. Отиде в кухнята и пусна машината. Тъкмо мислеше да направи кафе за себе си. Какво ли е станало? Не го беше виждала такъв – брадясал, гневен и мрачен. Дано не фалира тая фирма, като другите. Къде ще си търси работа? Тук плащат поне редовно.

     Докато правеше кафето, чу, че входната врата се отваря. Значи и някой друг е решил да дойде съвсем рано на работа. Какво става днес? Преди осем и половина в кантората нямаше никого освен нея и чистачките. Спря машината и видя през отворената врата, че асистентката на адвоката отупва мантото си в антрето.

     – Навън ръми! Идва пролетта! – беше в чудесно настроение.

     – По-тихо! Шефът е гневен и е горе. Правя му кафе.

     – Но нали това правя аз? В кабинета кафе-машината е по-хубава. Да не е станало нещо?

     – Не зная. Виж, аз по-добре да му го занеса.

     – Не! Това е моя работа. Или искаш да ме избуташ?

     Качи се и тя по стълбите. Умишлено, да поогледа. Може пък и други да са дошли толкова рано и да става нещо в офиса, за което не е предизвестена. Движеше се бавно и предпазливо, сякаш очакваше нещо неприятно да се случи всеки момент. Видя стаите на юристите, бумащината, която чистачките не смееха да докосват, металните кантонерки, заключени и строги. Чуваше се шумът на прахосмукачката на горния етаж. Провери помещението на сървъра и генератора. Всичко изглеждаше наред.

     Влезе в предверието на кабинета, където беше бюрото ѝ и чу шум вътре в стаята. Някой блъскаше тежки предмети и те падаха на пода. Да, нещо ставаше наистина.

     Адвокатът беше бесен на себе си, на безпорядъка в кабинета и в главата си. Тук само той можеше да направи такава свинщина и затова не можеше да се сърди на никого. А и няма въздух, права беше жена му. Трябваше да отмени онази безумна заповед никой да не почиства тук, ако той лично не присъства. Преди близо две години една запис на заповед, сгъната на две и случайно оставена без найлонов джоб, беше послужила да попие течността под перваза. Тази ценна книга даваше права върху петнайсет хиляди лева и бе съвсем оригинална. Така решила чистачката – тази хартийка ѝ се сторила подходяща. Оттогава всички официални документи се държаха под ключ, юристите използваха само копия; но въпреки това заповедта остана в сила. Класьори с дела, преписки, листчета, самозалепващи се стикери с удивителни знаци върху тях: всичко подреждаше хаоса в неописуем и съмнителен порядък, характерен за твърди умни и за прекалено глупави хора. Бутна лявата част на бъркотията. После погледна вдясно и стори същото. Почувства известно облекчение. Всичкият му труд лежеше на пода. А бюрото изглеждаше като ново.

     Отвори прозореца. Сиво небе. Мръсен, но поне освежаващо влажен въздух. Дребен дъждец. Почти няма хора. Сивото изглежда чисто. Ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш, че в малките локвички проблясва нещо като сълза, нещо головато и бистро. Това трябва да е зрителна измама. Като черепа на прокурора. И той беше чист, лъснат. Дали обаче и този череп – като локвите, не призовава с формата си към зрителна измама? Няма ли поне капчица достойнство в тези хора? Защо е тая призовка? Какъв разпит? Какво полицейско дознание? Ясно е защо. Но нима така се прави споразумение? Не, те просто искат да покажат, че са по-силни. Че владеят положението. Че спогодбата е благороден жест на снизхождение. И че ако случайно кривнеш от правия път, предначертан от властта, ще те сполети бедствие.

     Не са познали.

     – Кафето ви, господин адвокат – влезе асистентката му и леко потрепери, като го зърна. – Двойно, както сте казали да бъде. Рецепционистката ме уведоми. Направих, от нашата кафе-машина. Късо, както го обичате.

     За първи път го виждаше брадясал и толкова скапан, че имаше вид на човек, дошъл не на работа, а да поспи в офиса. Очевидно имаше нужда от сън.

     – Благодаря. – Отпрати я грубо.

     Замисли се. Асистентката му беше дошла много преди началото на работното време. Всички служители изпълняваха задълженията си и се стараеха. А той?

     Отпи от кафето и започна да подритва преписките. Бяха като планини и изхвръкналите от падането на земята листове приличаха на свлачища. Наведе се и взе една папка. Това дело какво беше? Да, за несъстоятелност. Кредиторите имаха вземания, които не са включени в списъка, изготвен от синдиците. Това пък е... бракоразводно дело. Че откога кантора му се занимава с такива дела? А, да! На бившия министър. Иск за половин милион. Делба. Да това дело ще е интересно. Включи компютъра и погледна срочната таблица на листчето до монитора. Делото е след месец. Всъщност имаха да делят милиони бившите съпрузи. Не беше просто кратък и вероятно скучен развод, а начало на противоречив и интересен имуществен спор.

     „Какво ли прави жена ми в Амстердам?“ – полъхна го като мисъл лек ветрец от прозореца, напоен с миризмата на влажен дим.

     Обърна се, внимателно стъпи на едно празно място на пода; погледът му беше привлечен от зеления класьор с документите на баналното, а всъщност усложнено дело за непозволено увреждане, то е вече във втора фаза...

     – Чук-чук! – отвори кабинета му съдружникът. Появи се първо главата му, после влезе целият. Беше ведър и показваше зъбите с настоятелност, която трябваше да прикрие нещо. – Разбрах още отдолу, че си дошъл рано. Реших да намина. И какво да видя? Та ти подреждаш! Каква хармония само!

     Навсякъде имаше листове, папки и кламери. Тук-там се подаваха и останки от найлонови джобове, омачкани и непотребни.

     – Тъкмо мислех да ти се обадя. – Адвокатът се зарадва, стана от пода и почти легна на стола зад бюрото си. – Трябваш ми.

     Съдружникът му седна на единствения хубав стол до бюрото. Кабинетът на управляващия адвокат беше по-скромен дори от неговия. На стената имаше карта на земното кълбо. Прозорците бяха отворени. Рафтовете едва издържаха тежестта на дебели книги, в които стърчаха листчета за напомняне. В тази стая пространството беше като изсмукано.

     – При теб тази сутрин се диша, макар и все така трудно – установи и свали леката си връхна дреха. – Ти още ли не си отменил старата заповед за ограничаване на достъпа до твоя кабинет на хигиенистки, нали? Не ми отговаряй, очевидно е така, щом сам си се заел да подреждаш и да чистиш.

     – Не чистя. Само подреждам. Май това правя. Не може да се отварят всички прозорци наведнъж – става течение и изчезват документи. Омръзна ми да го повтарям и затова забраних. А и няма смисъл да се чисти всеки ден – обясни адвокатът по такъв начин, че посетителят разбра веднага: не е това темата.

     Затова попита директно:

     – Защо съм ти потрябвал?

     Съдружникът се радваше, че управляващият е тук. Предполагаше, че след като вече е постигнал споразумение извън съда, ще празнува и ще се оттегли за известно време. Говореха, че дарявал кръв. Да прави каквото иска. Но мястото му в кантората беше по-важно, отколкото предполага.

     Както и да е. Вече няма значение.

     Настана кратко мълчание. Голяма чаша с вече изпито кафе стоеше върху масивното бюро на адвоката. Той седеше отпуснат върху мекия стол с огромна облегалка; очите му бяха затворени.

     – Да предположим, че правиш оборка, както се казваше навремето – прекъсна унеса му съдружникът. – След като няма да водим новото дело, инвентаризираш останалите, така ли? И правилно постъпваш. Сам видя, че докато отсъстваше, се появиха нови казуси. Кантората върви добре.

     Най-накрая отвори очите си. Попита:

     – Ти каза ли на колегите, че новото дело, медийното, е предрешено?

     – Предрешено ли?

     – В смисъл, че ще подписваме днес в единайсет споразумение, което ще реши спора извънсъдебно?

     – Не, не съм казвал на никого. Снощи тук имаше купон. Ти си тръгна рано, но шофьорът ти яко почерпи за внучето. Аз мислех, че ще се оттеглиш за по-дълго. Пак.

     – Защо?

     – Не знам защо. Така си помислих. Ти си странен напоследък.

     Адвокатът отново затвори очи. Промълви:

     – Помниш ли блока, в който живеехме като студенти? Стаята с мухъла?

     – Разбира се. Блок номер петдесет и две, на сто и пет метра от спирката. Стаята беше на пети етаж с изглед към нищото. А мухълът го заварихме.

     – Да, заварихме го и го оставихме. Той си вървеше с обзавеждането. Спомням си – не ме питай защо! – как една пролет изпуснахме обяда в стола заради лекциите и бяхме гладни; до вечерята в седем имаше доста време. Решихме да не се прибираме, а да се разхождаме, така гладът по-леко се търпи.

     Съдружникът се оживи:

     – Имаше и друга причина. Хубавото време оряза полите... Момичетата!

     – Точно така. Красавицата, която заместваше домоуправителя, помниш ли я?

     – Домоуправителят ли? Домоначалникът на общежитието? Е как ще го забравя тоя дъртак – гнусен и стегнат партиен секретар, подстриган и загладен. Мразя го още. Записваше в някакъв оцапан дневник час по час кой външен посетител влиза и при кого отива. Искаше от всеки паспорт или студентска книжка и лично сверяваше верността на снимката с образа, който стоеше пред него. Мнителен и напомпан с азот ненормалник! За малко да остана ерген заради него.

     – Не, не домоуправителя. Дъщеря му. Тя го заместваше понякога.

     Съдружникът разтри челото си. Спомни си.

     – Да, май се сетих как изглеждаше. Тя не работеше ли в стола, в стол „33“?

     – Там работеше до осем. После понякога заместваше баща си на входа на блока. Случваше се доста рядко.

     – Да, да. Вярно, че съм я засичал един-два пъти. Тя беше добра. И все се усмихваше. Какво за нея?

     – Нищо. От доста време я сънувам. Имаше трапчинки. Беше хубаво момиче. Слабичка и беззащитна. Много хубава беше.

     – Но баща ѝ беше злодей! Не помниш ли как веднъж...

     Секретарката донесе още две кафета. Двамата поговориха.

     – Значи да отложа оперативката, така ли?

     – Да. Утре ще я проведем.

     – И ще има дело?

     – По-голямо и по-шумно, откогато и да било. Ще уведомим медиите – поне тази от тях, които още могат да излъчват нефалшиви новини. Имаме много факти.

     – Но нямаме доказателства. Само тези, които събрахме по реда на достъпа до обществена информация.

     – В съдебната фаза ще се снабдим с другите. Сега е важно колегите да знаят, че се захващаме с нещо сериозно и няма да отстъпим.

     – Че кога сме отстъпвали? Виж какво ще ти кажа, друже – приятелят на адвоката стана от стола си и започна да кръжи внимателно, за да не стъпче разпръснатите книжа по пода. – Вчера имаше червен цвят на лицето. И се досетих защо. Днес очите ти се червени – и пак имам убедителна хипотеза за причината. Предпочитам те с червени очи, отколкото с червени бузи. Бъди хищник!

     Телефонът звънна:

     – Търсят ви от Съвета за електронни медии – изрецитира секретарката. – Някой си....

     – Зает съм. По-късно.

     Адвокатът не беше мигнал цялата нощ. Но рипна от стола изведнъж – като ужилен:

     – Да, хищник!

     Натисна копчето на интерфона и съобщи на асистентката:

     – В единайсет часа има сделка в заседателната зала. Да има минерална вода. Нищо друго. И донесете чай, моля.

     Съдружникът погледна един лист досами краката си и го вдигна.

     – Да не би да съм настъпил споразумението?

     – Споразумение няма да има. Те играят нечестно.

     – В нашата професия няма чест.

     – Но има достойнство, нрави и уговорки, които сме приели за обвързващи. Ето как ще постъпим.

     Разговорът продължи спокойно. В един момент започнаха да спорят върху някаква правна формулировка, но после се разбраха. От стаята на асистентката замириса на ароматен плодов чай. Тя подготви чашите и тъкмо се канеше да почука на вратата, когато изведнъж чу силният и някак неуравновесен глас на адвоката:

     – Но ти беше съгласен вчера! Защо?

     – Защото се надявах! По дяволите, какво ти става? Обадих на нотариуса. Договорът е почти готов...

     – Какъв договор?

     – Реших да прехвърля всичките си дялове. На теб. Не искам повече да ти бъда съдружник. Бъди едноличен собственик на това, което искаш да нямаш.

     Адвокатът затвори най-сетне прозорците. Изведнъж му стана студено. Асистентката чакаше удобен момент да внесе напитките и подслушаше внимателно гласовете вътре, за да уцели подходящ антракт.

     – Искаш да ми прехвърлиш дяловете си в кантората? И да ме оставиш сам?

     – Ти първи го направи! Виж се само – като развалина си! Остави ни... сякаш нямаме значение за теб, нито колектива, нито делата, нито клиентите. По-добре е сам да рушиш създаденото – в това няма да ти бъда нито съдружник, нито съучастник. – Стисна зъби, помълча и повтори: – Какво ти става?

     Асистентката най-сетне събра кураж, отвори вратата и влезе с подноса. Чаят димеше. Двамата съдружници стояха изправени един срещу друг. Бяха мрачни и се гледаха в упор. Нещо лошо ставаше помежду им. Или не? Погледна ги: те дори не забелязаха присъствието ѝ.

     Тя се обърна се и бавно затвори след себе си. Чаят може да почака.

     Червените очи на адвоката станаха тъжни, той седна на мекия си стол и се хвана за главата. Винаги правеше така, когато имаше чувството, че нещо му се изплъзва.

     – Седни, моля те – каза. – Успокой се. Да, прав си. Дължа ти обяснение.

     – Нищо не ми дължиш. Но очевидно не си даваш сметка, че поведението ти е обидно. Решил си да съсипеш кантората с някаква мълчалива и непредизвикана агресия, с пренебрежението на човек, който се е отвратил от създанието си. Така ли е?

     – Не, не е така. Проблемът е в мен. Изведнъж усетих слабост. Вероятно започна от онзи сън, за който ти разказах – за момичето с трапчинките. Кой знае къде е тя сега и какво прави. Бях влюбен.

     – Трапчинки, любов... Да не би да има нещо общо клиентката ни, журналистката? Те превърна проблемът ѝ в проблем на цяла медия. Те няма да ти простят подобен размах.

     – Възможно е. Но това не дава отговор на въпроса ти. Животът не е това, което правим ние. Докато вършим едно, пропускаме друго. И едва по-късно разбираме, че пропуснатото е било по-важно от стореното. Не можем непрекъснато да се борим. Да, кантората има нещо като идеали, тук колегите се чувстват добре, интересно им е, не правим компромиси със справедливостта – както я разбираме, отказваме поръчки на клиенти, за които смятаме, че са недобросъвестни... Това е лукс, който не може всеки да си позволи.

     – Но цената на този лукс ти се струва прекалено висока?

     – Да. Всъщност чрез единични успехи ние не правим света по-добър. Нито себе си. Просто се държим на повърхността – дишаме и се радваме, че все пак плуваме. Но нищо повече.

     Колегата му слушаше внимателно без да го гледа. Когато адвокатът приключи с обяснението си, той стана, доближи се до прозореца с пердетата и заговори с гръб към стаята:

     – Изгубил си смисъла. Това е. Нищо необичайно. А и възрастта ни е доста подходяща да губим това и онова. Губим сили, вяра, енергия, надежди. Любов. Спомени. Човек има доста неща за губене – много повече, отколкото предполага. Стига да е решил, че е дошло времето за това. – Обърна се с лице към приятеля си и продължи: – Вероятно аз първи трябваше да го забележа. Мислех, че си добре. Сега разбирам, че май наистина си загубил нещо или по-скоро си го заменил или потиснал с друго – забравил си, че това е твоят избор. Ти избра да живееш така; реши, че е по-добре да е трудно, отколкото праволинейно, защото криволиците правят пъртините. Имал си свободата да избереш. И аз тръгнах с теб. Още в самото начало. Водили сме дълги разговори. Сега изведнъж умората ти нарежда: спри, човече, стига вече! Другите винаги ще бъдат по-успешни от теб, защото са повече, по-добре организирани и по-силни. И притежават власт, която използват като инструмент на правото.

     – Да, така е. Точно това си мисля все по-често. И ми се струва, че повече не мога да дам нищо от себе си.

     – Или не искаш. Изгубил си повече, отколкото духът ти може да понесе. Раните са започнали да кървят и не намираш лек за това. Дори не търсиш. Вместо това предпочиташ да се прибереш в леговището си като стар и изпохапан звяр, който иска да линее и умре в кръвта си като Сократ.

     – Сократ е умрял след отравяне от бучиниш.

     – А кой си беше резнал вените в горещата вана и е разговарял с учениците си, докато цялата му кръв изтече? Не беше ли Сократ?

     Адвокатът не отговори. Разсъждаваше върху думите на приятеля си. Не допускаше, че отвън състоянието му може да бъде така добре описано. Той самият не би могъл да го обрисува по-точно.

     – Ако диагнозата ти е вярна, имаш ли предложение за лечение, докторе?

     Съдружникът се намръщи:

     – Не. Лекарството е у теб.

     – Ами тогава да се захващаме с работа! Ще водим дело, ще се борим отново. Имаме ли избор?

     – Да, имаме! И това вероятно е единственото богатство на тази кантора: че имаш избор, че притежаваш свободата да решиш дали да вървиш по правия път на безчестието или по криволиците на трудната истина.

     – Ще вървим както сме го правили досега. Късно е да се отказваме. Стигнахме прекалено далеч. Може да се обръщаме понякога, но ако ще продължаваме, трябва да гледаме напред.

     – И за предпочитане със същите очи. Със същия поглед. И със същата смелост.

     – Именно. Иначе ще извършим предателство. Към самите себе си.

     Тежък и напрегнат се стори разговорът на съдружника. Но той имаше нужда от него. Всъщност когато влезе в стаята преди малко, възнамеряваше това да е последната им среща. Нотариусът само чакаше – договорът за прехвърляне на дяловете беше готов. А сега имаше нова надежда.

     Адвокатът стана и бавно каза:

     – Обещавам ти. Никакво споразумение няма да има!

     (Следва)