Прибра се в хотела и се хвърли в леглото. Нямаше желание да прави нищо. Нито да мисли дори. Да, знаеше, че прилича на автомонтьор с този сукман. Но дрехата беше спомен. А щом споменът е хубав...

     „По-добре да ходя гола, отколкото облечена със спомени!“ Нещо такова каза приятелката ѝ.

     Може да е права. Този комбинезон беше важен само за нея. И го намираше за красив. Във всеки случай беше удобен. Легна с него върху двойното легло. Докато заспиваше, не престана да го гали. Сякаш я милваше този, който ѝ го беше подарил.

     Съпругата на адвоката не се появи на закуската в хотела дори към девет и половина, когато тя реши да слезе в ресторанта, за да я види. Беше ѝ неудобно да я търси. А без нея не можеше да остане тук. В какво неловко положение се оказа! Да ѝ звънне на мобилния? Не става. Тя може да е с...

     Качи се в стаята си отново. Разгледа списанията. Все пак реши да почука на вратата на стаята ѝ. Никой не отговори.

Искаше вече да се върне в България. Беше видяла достатъчно. Тази статуя на Проститутката... Всъщност това беше единственото, което я впечатли. Хубава, леко пълна, скришно тъжна и очарователна по грозен начин. Чувала беше, че тук имало и музей на проституцията. Чак пък музей! Амстердам е странен град.

     Времето навън е като в България. Провери чрез телефона в интернет. А и хората са същите. Само дето са по-свободни някак. Храната им е отвратителна. Така че по-добре – вкъщи.

     Изкъпа се втори път и излезе от стаята. Този път почука по-настоятелно на съседната врата. Нищо. Наближаваше обяд.

     Излезе на терасата на етажа. Оттук се виждаха хора, камиони, покриви и пътища. Беше по-разноцветно и ведро, отколкото времето предполага. Ту валеше, ту спираше. Влезе обратно, пусна телевизора и се загледа в някакъв филм. „И този филм е любовен – замисли се пак за приятелката си. – Нима животът е любов? Какво друго да е? Тя така намира любовта, не мога да я упреквам. Но защо ѝ бях аз? Защо ме доведе тук? За да стана свидетел на нещо? Това, което си беше наумила? Значи пак съм използвана. Не е за първи път. Очевидно не само мъжете злоупотребяват с мен. Но комбинезона няма да сваля. Напротив, ще я дразня с него.“

     Върна се в стаята и захлупи лицето си с възглавницата.

     След малко чу телефона от вътрешната линия. Вдигна нетърпеливо. Тя беше. Най-сетне.

     – Искаш ли да пием кафе? – чу изненадващо бодрия ѝ глас.

     – Да, тревожех се за теб.

     – Няма защо да се тревожиш. Аз съм добре. След половин час става ли? Долу ще се видим.

     В лоби бара имаше много хора. Намериха масичка с изглед към площадче, цялото мокро и чисто. В ъгъла имаше добре уредена зарзаватчийница, която никой не посещаваше.

     – Изкарах страхотна нощ – сподели мулатката. Беше облечена с халат, съвсем небрежен, кой знае от къде го беше взела; в хотела нямаше такива. – Всъщност, нека да съм точна: една от най-чудесните нощи, които съм имала. Между другото, стори ми се, че те мернах през витрината по едно време в началото.

     Приятелката ѝ нищо не каза.

     – Както и да е. Бях в павилион на проститутките. Повярвай ми, няма такова изживяване! Цялата се подмокряш, дори само от погледите. Мъжете са толкова естествени. Като животни.

     Донесоха кафе, сок, кроасани.

     – Но аз не успях да се насладя напълно на целия интерес към себе си. – Искаше да говори, а момичето с комбинезона предпочиташе да мълчи. Бяха чудесна двойка, като деца от двете страни на люлката. – Още в началото ме нае един скандинавец. За цялата нощ. Беше страхотен. Ама лепна се за мен като мекотело, честно. Отначало го отблъснах и не се съгласих. Цяла нощ! Това е много време. Не съм дошла за един мъж. Обаче после го огледах... Стори ми се готин. С обръсната глава и руси вежди. Приех. И никак не съжалявам. Беше неуморим. Направо ме разцепи. Нямах нищо против. И сутринта знаеш ли какво ми каза? Че нямал достатъчно пари, за да ме възнагради. А всъщност ми предплати хиляда евро. Значи се беше почувствал гузен – аз бях по-хубава и по-добра, отколкото е предполагал! Представяш ли си?

     Хапнаха от кроасаните. В спретнатата зарзаватчийница отсреща започнаха да влизат по-често хора – идеше края на работния ден, жените пазаруваха.

     – И ми даде този пръстен – показа лявата си ръка мулатката. – Страхотен е! Виж! При всички положения е по-скъп от хиляда евро. Не знам как да го приема – като обезщетение или като преклонение. Може пък да е нещо годежно! Даде ми номера на телефона си. Тази вечер пак ще се видим.

     Една жена купи зелка, друга – краставици. Колко спокойно се пазарува тук! Няма опашки.

     – Ти изобщо не го погледна! – възмути се нощната птица. – Какво ти има? Май не ти харесва тук?

     Сведеният поглед на приятелката ѝ подсказа отговора.

     – Може ли да си тръгна вече? – промълви. „Кой подарява пръстен на проститутка? Нищо не разбирам. И не искам да разбирам.“

     – И аз щях да ти предложа това. Аз ще остана. Един дявол знае колко още. Но ти не се притеснявай за връщането си. По това време на годината винаги има свободни места в самолетите. Най-много да почакаш два-три часа на летището. Ще ти дам пари.

     – Благодаря.

     – Мъжете са интересни същества – обобщи съпругата на адвоката, докато ровеше в чантата. – Никога не са достатъчни, но винаги изобилстват. Животът всъщност е хубав. Нека те помоля да кажеш на съпруга ми... – Замисли се. – Не, аз ще му се обадя. По-добре е да не си мисли, че се крия. Аз ще остана тук. Поне известно време. Може и да е завинаги. Не ме е страх да му го кажа. Това му беше проблемът на моя мъж – не можа да ме накара да се страхувам от него! Да го мразя, да го ревнувам, да го желая... Всяка жена има потребност от страсти. А той не ми ги предложи. Ще му се обадя след малко.

     Момичето със синия комбинезон взе парите и се закле повече никога да не стъпва в Нидерландия.

     Единайсет часът. На махагоновата маса имаше бутилки с минерална вода, чаши и чукче.

     Влезе гологлав обръснат индивид с визия на чейнчаджия; подпухнал и зле сложен мъж го придружаваше.

     Асистентката им отвори вратата и ги помоли да изчакат. Междувременно донесе проекта за споразумение в четири копия. Всяко от тях беше внимателно прошнуровано и прибрано в папки.

     – Няма ли поне по едно уиски да пием? – пошегува се чейнчаджията. – Или шефът ви е преклено стиснат?

     Асистентката не отговори. Постоя до вратата, докато не се появиха адвокатът и съдружникът му.

     – Господа! – поздрави задъхано собственикът на кантората. – Посещението ви е чест за мен. Къде е ответната страна?

     Двамата гости изпружинираха машинално от столовете си. 

     – Коя ответна страна? – попита гологлавият прокурор.

     – Как коя? Нали ще подписваме споразумение с медията? Тя е търговско дружесство. А то не се представлява от прокурор и юрисконсулт, нали така, колега?

     Съдружникът кимна и погледна лошо.

     – Нищо, нищо, няма нищо – ухили се прокурорът. – Ние сме представителите. Така да се каже. Ще подпишем от името на това дружество. От името на медията.

     – Чудесно! – съгласи се адвокатът. – Това е моят съдружник. Той ще бъде свидетел на споразумението. Моля, покажете пълномощните си книжа.

     Двамата гости се спогледаха.

     – Но ние се знаем! – разпери ръцете си прокурорът. – Какви пълномощия? Всички тук разбираме за какво става въпрос.

     – И за какво става точно въпрос? Знаем, че един клиент на нашата кантора по повод на това споразумение е извикан днес на разпит в полицейски участък, за да дава показания или обяснения за нещо, което което е извършил. Това ли имате предвид?

     Прокурорът беше в чудесно настроение. Намигна на юрисконсулта до себе си и рече:

     – Случват се понякога такива неща. Органите работят без да знаят какво точно вършат. Всяко недоразумение може да се поправи.

     – Недоразумение ли? – Адвокатът седна и наведе челото си.

     Съдружникът продължи вместо него:

     – Покажете пълномощните си.

     Юрисконсултът извади от портфейла си сгънат на четири лист хартия. Прокурорът стоеше като замаян. Усмивката му застина. Каза:

     – Аз се надявах тук да има уиски. Или шампанско. Не да си разменяме документи! Нали вече има го това нон-дисклоужър агриймънт? Значи всичко е наред.

     – Да, това го има – продължи съдружникът. – Но кой ще го подпише?

     – Моето пълномощно е валидно – подпъхна под погледа на адвоката своя сгънат документ юрисконсултът.

     Адвокатът го прочете.

     – Къде пише, че имате право да подписвате тази спогодба от името на лицата, представляващи медията?

     – Но това е моето юрисконсултско пълномощно. То навсякъде минава. Даже и в съда.

     – Минава? Тук няма да мине. – Адвокатът стана. – Необходимо е изрично пълномощно, за да подпишете споразумението от името на лицата, представляващи медията. Вие носите ли такова?

     Прокурорът се притесни.

     – Господа, изпадаме в дребнотемие! Та нали сме дошли да отпразнуваме едно събитие? Стига с тези формалности!

     – И това го казва юрист! – ядоса се съдружникът и смачка дланите си. – Без пълномощия спогодбата е недействителна, не разбирате ли това? Зщо сте дошли изобщо? Къде са лицата, представляващи медията? В крайна смека това е търговско дружество и има законни представители. Защо те не са тук?

     Прокурорът беше дошъл с друга нагласа. След като организира схемата с призовката, знаеше, че адвокатът ще клекне. Мъжете нямат власт над любовта, това е пространство на жените. А той очевидно е влюбен. Затова беше цялата патърдия. Дано сърдечноболният вече е получил пликчето със снимките на злополучната си съпруга, журналистката. Това ще затвори обръча. Рано сутринта му докладваха от гранична полиция и от посолството в Нидерландия къде точно се намира разгонената жена на адвоката: и негова бивша любовница всъщност. Нека вършее. Тази информация обаче не му помагаше в момента.

     – Ама защо са тези нерви? – попита съвсем изкуствено. Поклати голата си глава и каза дружелюбно: – Имаме да вършим работа. Споразумението е съгласувано, просто трябва да се подпише. Кому са нужни всички тези приказки?

     Адвокатът присъпи тежко към него:

     – А вие? В какво качество се явявате на тази спогодба? Представлявате държавното обвинение, така ли? Тук няма сделка с прокуратурата. Това е честноправен проблем.

     Гологлавият зяпна. Тоя срещу него знае ли на кой свят е? И какво си въобразява?

     – Дойдох, за да си стиснем ръцете. – Нервите му вече не издържаха.

     – Стиснете дръжката на вратата и напуснете залата незабавно! – изръмжа адвокатът. – Нямате място тук.

     Гордостта му го изстреля като залп: скочи, поклати се заплашително и черепът му, зачервен, се отдалечи като главня към изхода. Беше бесен. Тръшна вратата след себе си.

     – А вие, господин юрисконсулт – продължи адвокатът, – като какъв го раздавате в телевизията? Като лице на прикритие или като лице под прикритие?

     Подпухналото лице на юриста провисна. Не знаеше като какъв точно го водеха във ведомостта. Не му беше приятно да чуе това:

     – Имате способността да извикате дежурен полицай да връчва измислени призовки, имате право да издавате вътрешна информация без никой да ви търси отговорност, а в същото време не знаете какви са правомощията ви при подписване на спогодба? Какъв юрист сте?

     Не очакваше такова развитие на нещата. Бяха му казали, че трябва да подпише един документ – вече подготвен, от името на други. И друг път го беше правил. Но това тук приличаше на съд.

     – Няма да отговоря – почти проплака. – Имам право да мълча.

     – И имате право да уведомите работодателите си – този път говореше съдружникът на кантората, – че тук няма място за хора, които не уважават закона. Прочетете спогодбата, анализирайте я член по член и след това ни се обадете. Преди това ще се видим в съда обаче! Дано да се снабдите с качествено пълномощно до тогава.

     Юрисконсултът стана.

     – И между другото – потупа го по гърба адвокатът, – съобщете на приятеля си от прокуратурата (да, този, който хукна) – кажете му, че още днес ще пуснем сигнал за конфликт на интереси. И до инспектората към Висшия съдебен съвет. Запомнихте ли?

     Гостите си заминаха и съдружниците останаха за малко в залата.

     – Отстранихме ги на формално основание – каза приятелят на адвоката. – Те вероятно ще искат да възобновим преговорите.

     – Няма да възобновяваме нищо.

     – Как ще се обосновем?

     – С липса на дискретност. Това споразумение трябваше да бъде елемент от договора, а той е нарушен още преди подписването му: не са спазени условията на неразпространение на информацията – NDA. Тук присъстваше външно лице, което няма право да знае за съдържанието на спогодбата.

     – Прокурорът?

     – Именно. Вината е тяхна. Ние сме изправна страна. А и нека да се научат да пишат пълномощни.

     Стиснаха ръцете си по-здраво, отколкото бе нужно. Това значеше нещо.

     Съдебната битка беше неизбежна.

     Съдружникът напусна залата доволен; преди да затвори вратата, хвърли поглед към чукчето на масата. Харесваше това чукче.

     Адвокатът врътна капачката на бутилка с минерална вода и пи дълго. Прекъсна го шумът на мобилния телефон, оставен в края на масата. Беше на тих режим, само леко вибрираше. Погледна дисплея.

     Звънеше съпругата му от Амстердам.

     (Следва)