Болеше ме кракът, десният. Накуцвах. Иначе нищо ми няма, даже не знам защо и как ме заболя. Случва се. Ходилото не се беше подуло, нито имах болки в ставите.
Вероятно остарявам – казах си и се успокоих. Мисълта за старостта винаги действа минорно. Като диклак с лексотан.
Слязох полека по стълбите и се отправих към метрото. Куц или не – без цигари не може. Колко много хора са умирали от рак без да пушат; а колко хора са умирали от рак, причинен от друго, не от цигарите, докато са си причинявали мъката да не пушат?
Много народ. И целият той – в пъкъла заради стремлението към здраве. Значи трябва да се пуши. За здраве.
Продавачката ме познава. Гледам, че се е извила опашка пред будката в подлеза към метрото; пред баничарницата нямаше жив човек, там обикновено хората не се застояваха заради чревни несъответствия. Ама криво се беше оформила опашката – аз вече десет години всеки ден си купувам цигари тук, и краят и началото са все от другата страна. Стана ми смешно. Вдигнах рамене и продавач ...