Болеше ме кракът, десният. Накуцвах. Иначе нищо ми няма, даже не знам защо и как ме заболя. Случва се. Ходилото не се беше подуло, нито имах болки в ставите.

     Вероятно остарявам – казах си и се успокоих. Мисълта за старостта винаги действа минорно. Като диклак с лексотан.

     Слязох полека по стълбите и се отправих към метрото. Куц или не – без цигари не може. Колко много хора са умирали от рак без да пушат; а колко хора са умирали от рак, причинен от друго, не от цигарите, докато са си причинявали мъката да не пушат?

     Много народ. И целият той – в пъкъла заради стремлението към здраве. Значи трябва да се пуши. За здраве.

     Продавачката ме познава. Гледам, че се е извила опашка пред будката в подлеза към метрото; пред баничарницата нямаше жив човек, там обикновено хората не се застояваха заради чревни несъответствия. Ама криво се беше оформила опашката – аз вече десет години всеки ден си купувам цигари тук, и краят и началото са все от другата страна. Стана ми смешно. Вдигнах рамене и продавачката си вдигна блузката: „Горещо е от сутринта!“. Не еротично. Беше знак, че не знае защо и как се е случило това събитие. Тя беше на около четирийсет, а денят беше горещ – време за без блузки и за без обяснения.

     Подаде ми пакета, аз платих точно и се запътих да си тръгна. Един бавен, тромав, висок и спокоен полицай си слагаше трето пакетче захар в кафето, а зад него опашката се движеше бавно като змия.

     – Изпревари ме! – изръмжа кисел, дребен и на вид нормален човек на края на опашката. Стори ми се, че говори на мен.

     – Така си е! – усмихнах се. Какъв хубав ден ме чакаше! Трябваше да отида на работа, където ми плащаха зле, но за сметка на това майка ми ставаше все по-болна, защото отказваше да пие лекарствата и не преставаше да мрази жена ми. Класика. На всичкото отгоре този диклак изобщо не ми помагаше, а лексотанът правеше стъпките ми някак хлъзгави, тревожни и неумели. Добавих: – Това е факт.

     – И какво шъ праим ся? – озъби се оня.

     Полицаят не знаеше очевидно, че захарта е донякъде вредна, защото продължаваше да си сипва. Киселият вече не беше последен на опашката, но се чувстваше първи по ощетение.

     – С какво? – Попитах го съвсем весело, въпреки че според обстоятелствата не ми беше до усмивка. Имах предвид какво да правим с нищото.

     – Не видиш ли, че сички чекаме?

     – Да, виждам. Но не ви видях.

     Очилата ми висяха на блузата – обичам да ги слагам там, при копчетата под врата, така ми е удобно да чета. Аз чета във влака на метрото, не обичам да чатя и да си играя на прескочи кобила като олигофрен. Вероятно е така, защото съм олигофрен. Или по същата причина – неосъществен политик.

     Тоя очевидно ме взе за политик.

     – Сакаш ли да ти строшим очилата? – озъби се пак.

     Имаше зле поддържани зъби и не си струваше да трампя очилата си за тях. Но за миг си представих как хубаво щеше да се чувства юмрукът ми сред тези гноясали, миризливи, кариесни и пълни с мръсотия зъби на обикновен люлински човек, развеселен от собствената си простотия.

     – Добре, друже – понечих да го успокоя. – Какво ти е?

     А оня се отдръпна. Погнуси се и съобщи по телефона си, като имитира, че някой го търси: „Еден простак ме тормози у подлезо, мислим да му сдробим цайсите... Мое и тиквата.“

     Стори ми се, че се отнася за мен. Ако бях политик, щях и аз да направя същото със себе си. Защото за политиците най-важното е да са отговорни, нали? Пред народа си, особено сред хората без зъби, без мнение, без ред и съвсем без усет за такт, камо за за възпитание. Всъщност възпитанието е въпрос на липса на българщина, но това е друга тема. Този просто търсеше обезщетение за поруганата си съвест. Защото какво друго е съвестта, ако не отсъствието на право да трошиш очила?

     Сложих си пакета цигари в куфарчето. А, да – куфарчето! Та нали за него е било всичко! Това старо куфарче, което носех. То не е дипломатическо, но прилича на такова. Старата ми чанта се скъса и си взех това олющено, пластмасово, но удобно пластмасово куфарче, та да си побирам в него и книгата за четене в метрото, и сандвича за работа, и цигарите със запалката. Ключовете. Портфейла. И вестника за майка. Разбира се, в него се побираше и кофичка кисело мляко, което купувах на връщане, и бучка домашно масло, както и парче сланина. Това го знам от опит. Общо взето, ако разклатиш хубаво този дипломатически куфар, от него може да стане хубава вечеря. Нещо като сесия на ООН, но без това-онова.

     Та и този красавец възприе по този начин и куфара, и мен. Реши, че е нарушено правото му на свободен достъп до павалиона. Че някой в живота го е изпреварил. Че друг е отишъл по-далеч от него там, където той мечтае да отиде. Че ще запаля цигара преди него. Че ще живея цели две минути повече, защото няма да ги загубя във висене на опашката.

     Хората в София, особено тези в Люлин, са смели, беззъби и тъпи. Повечето нямат очила и затова се опитват да строшат тези на хората, които имат такива.

     Той запази поста си на опашката, докато обясняваше на своя кореспондент по мобилния телефон що за недостоен маймун съм и как ще ми строши очилата и черепа, а аз през това време безочливо се отправих към метрото, куцайки убедително.

     Полицаят ми смигна:

     – Приятели сте, нали?

     Ето това също е интересно – рекох си. Защо властта мисли така?

     – Разбира се! – рекох. – Първи приятели!

     – Аз го схванах отведнага, професионален нюх е, надушвам нещата. Жалко. Иначе щях да го респектирам – каза униформеният и отпи от кафето си. От сладкото си кафе. И добави: – Нали знаеш, на такива грубияни трябва да им вземеш страха. Ама тоя е от голямото добрутро. Член е на парламента. Не знаех, че има приятели.