Седяха на старата маса в кухнята с избелената мушама като покривка и поръбена в краищата. Седяха на старите табуретки, които вече и никой не знаеше как издържат седналите върху тях хора. Седяха един срещу друг. Апартаменът беше в стар комунистически блок с дъх на мухъл. Бащата беше полковник в пенсия от ДС. Синът беше един невзрачен младеж.

Бащата беше изпаднал в криза след падането на комунизма... не беше тръгнал на никъде... Пишеше, но едва ли някой четеше това, което беше написал. Сякаш с падането на комунизма в него изчезна и таланта. Морално се обезсмисли живота му. Всичко в което беше вярвал и в което го бяха карали да вярва изведнъж се сгромоляса.

Синът се беше върнал от провинцията, въпреки, че сам не искаше. Големият град го отвращаваше със студа си, с бруталността си, с нервите, с крясъците... Беше наскоро след като беше паднал комунизма. Дъхът на онова, което беше все още се носеше над града.

Седяха и си говореха. “За какво всъщност си говориме?” мислеше синът. “Всеки ден едно и също”. Времето сякаш беше спряло. И то беше спряло не в някакъв хубав момент, а в някакъв кошмар. Всеки ден в този скапан апартамент. Бащата сякаш имаше нужда от тези разговори. Животът му беше станал някак безсмислен. “Кой вярваше, че комунизмът ще падне?!”... явно той не е вярвал. Дните се нижеха еднообразни един след друг и нищо не се случваше... Но само привидно. В душата на младежа се надигаше някакво отчаяние, което сякаш искаше да го превземе и победи. Стените със старите тапети, опушеният таван, даже старата лампа висяща от тавана на кухнята го подтискаха. Но не кухнята го плашеше само. Повече го плашеше стаята, където спеше. Беше го страх буквално да стои в тази стая.

Всеки ден седяха в кухнята и разговаряха. Отчаяният баща и пълният с надежди младеж. Докато един ден не се случи най-страшното.

Синът се събуди с чувство сякаш животът му беше свършил. Сякаш всичко в което беше вярвал е поругано. Сякаш животът му няма бъдеще.

А бащата се събуди с надежди. Сякаш всичко едва сега започваше. Сякаш всичко е пред него.