КУПЕН ДЯДО
Пред сладкарницата беше спряла каруцата на Сандю Йорда­нов. Едрият сив катър тропаше нетърпеливо и въртеше опашка да пъди мухите, заяли го рано, още преди изгрев слънце. На пейката до мал­ката градинка с разцъфналите рози седеше стопанинът на катъра. В краката му смирено лежеше едро рунтаво куче и прижумяваше срещу погачата-слънце. Сандю се прозина шумно. Кучето трепна и вдигна глава към него в очакване да му каже нещо.
– Стой, Арап, няма нищо. Иванка още не е дошла. Прозявам се, че ми се спи. Голяма жега беше тази нощ. Въртях се, влизах, излизах от стаята – заприказва той на кучето, като го галеше по прашната козина. – Чак призори заспах, като захладя. И тъкмо заспах, присъни ми се Данчо. Стреснах се от вълнение, ей на, устната ми се спука. И не можах да лежа повече – станах. Ох, все него сънувам и децата! – въздъхна и в очите му светна влага.
Кучето не разбра думите му. Мислеше, че му говорят нещо хубаво и въртеше радостно опашка.
Най-после Иванка, сладкарката, се зададе. ...