КУПЕН ДЯДО

               Пред сладкарницата беше спряла каруцата на Сандю Йорда­нов. Едрият сив катър тропаше нетърпеливо и въртеше опашка да пъди мухите, заяли го рано, още преди изгрев слънце. На пейката до мал­ката градинка с разцъфналите рози седеше стопанинът на катъра. В краката му смирено лежеше едро рунтаво куче и прижумяваше срещу погачата-слънце. Сандю се прозина шумно. Кучето трепна и вдигна глава към него в очакване да му каже нещо.

               – Стой, Арап, няма нищо. Иванка още не е дошла. Прозявам се, че ми се спи. Голяма жега беше тази нощ. Въртях се, влизах, излизах от стаята – заприказва той на кучето, като го галеше по прашната козина. – Чак призори заспах, като захладя. И тъкмо заспах, присъни ми се Данчо. Стреснах се от вълнение, ей на, устната ми се спука. И не можах да лежа повече – станах. Ох, все него сънувам и децата! – въздъхна и в очите му светна влага.

            Кучето не разбра думите му. Мислеше, че му говорят нещо хубаво и въртеше радостно опашка.

           Най-после Иванка, сладкарката, се зададе. Тя отдалече видя мъжа пред сладкарницата и му рече:

               -- Много си подранил. Мене ли чакаш?

             – Тебе – отвърна и влезе след нея в душната от топлия въздух сладкарница.

         След тях нахлу прохладата на утрото, блъсна се в тез­гяха и любопитно заразглежда лакомствата по рафтовете. Но като видя, че няма нищо ново, бързо се върна пак навън.

              – Казвай какво искаш, че имам работа – трябва да премета преди да дойдат другите клиенти.

               – Искам една кутия от пастите и бонбони от моите.

               Жената го обслужи бързо и се залови да чисти и подрежда. Сандю излезе и седна на пейката. Кучето пак легна в краката му и затупа в прахта с опашка. Улицата още беше безлюдна. "Подранил съм много – децата ги няма" – си помисли, като погледна притихналата в зеленината на липите детска градина. Премести сладкишите по-близо до себе си, но от топлината те бързо се бяха размекнали и изцапаха ръката му. "Гледай какво стана! Как ще ги раздам на децата? Тю, да се не види! Нищо, ще купя други" – и започна да дава от тях на кучето. То лакомо лапаше.

               – Яж, Арап, яж! Сега ти си ми и син, и внук. Яж. Като няма на кого да давам и на кого да се радвам, на тебе ще е – и думите му се задавиха в сълзи.

              Плачеше като дете. Но кучето гълташе настървено и хич не искаше да знае за мъката на стопанина си.

             – Яж, миличък! И Данчо така те хранеше, затова си толкова голям.

              Сладкарката го видя да плаче и каза:

             -Сандьо, я се стегни! Не се отпускай! Всеки човек носи в душата си по една мъка. При теб едно, при друг – друго. Мъж си в края на краищата.

              - Има ли по-голяма мъка от моята на земята? Баща син да погребе, син, снаха, че още две внучета. От всичката мъка, най-голямата мене споходи…

            На площада спря автобусът от града. Слязоха няколко път­ника. Като видя насреща Иван, на Петър Хаджията сина, още по-мъчно му стана на Сандю. Веднага го заговори:

             – Ванчо, завчера гледах снимките на моя син. Има ви двама на една. Играете гимнастика – млади, силни, чудо момчета. Гледам те сега тебе, пипам те – и го погали, – а него не мога, само снимката целувам.

              Спътникът на младежа, като не го познаваше, го гледаше изумен как храни кучето със скъпи лакомства и не проумяваше дали този човек е с всичкия си ум в главата. Натъженият мъж видя учу­дения му поглед и се обърна към него:

              -  Не съм луд, чичовото, не съм! Това куче ми е и за син,  и за внуци. Пустата кола, защо му дадох пари да я купи? Ама нали уж за хубаво беше. Поне един да бе останал жив... – проплака чове­кът толкова тъжно, че чак и кучето спря да яде. – Като те видя, Ванчо, все снимката ми е пред очите.

           - Недей така, чичо Сандьо. Голяма ти е мъката, ама недей, че и мене нажаляваш – добър приятел ми беше Данчо! И аз не мога да го прежаля – каза с треперещ глас младият мъж, но като нямаше как да утеши човека, се отдалечи с приятеля си.

           По площада се появиха малки дечица, забързани с родителите си към детската градина. Сандю овладя мъката си, изтри сълзите. Влезе в сладкарницата и купи други сладкиши, още неразмекнати. Побърза да ги занесе в детската градина. Децата отдалече го видяха и завиката с кресливите си гласчета:

            -- Дядо Сандьо идва! Елате, носи ни нещо!

            Тъжният мъж се преобрази – влезе при тях с грейнало лице. Раздаваше сладките усмихнат, пощипваше дечицата по розовите бузки и тихо им говореше:

           -- И да слушате днес! Който не слуша, довечера няма да го возя в каруцата.

            Дойде учителката. Като видя какво става, тя каза трогната:

               -- Нямаше нужда, бай Сандьо, не биваше!

               -- Нека ядат децата, нека растат! Я погледни Марийка колко е хубава в тази рокличка. Ех, все едно, че Ванчето гледам. Слагахме ù такава панделка на плитката. Ами я виж Стефчо, какъв голям мъж е пораснал! Ох, да беше нашият Сашо жив, колкото него да е станал! Я да тръгвам aз, че работа мe чака. Довиждане деца! Да слушате госпожата!

               – Довиждане! – отговориха в хор децата.

              На излизане се натъкна на кмета на селото. Като го видя, кметът му каза:

               - Бате Сандьо, отдавна се каня да говорим по една работа. Добре, че те видях. Слушай! Виждам, че обичаш децата, пък и те те обичат . Намислил съм да те назначим за домакин в детската градина. Ще си все сред тях. Какво ще кажеш?

               - Благодаря ти, Йордане, ама ще ме извиниш, не мога да приема такава работа. Стар човек съм аз, не съм за там, да се вър­тя край храната и дрехите на децата. Животни имам, мириша на тях. Пък и със сметките не мога се оправи, абе не мога работи такова нещо! Че ме обичат децата – обичат ме, виждам аз, ама те и така ме обичат. Да ти кажа право, в гората, на полето, сред природата разтушавам душата си. Отивам при децата, порадвам им се, и заминавам на въздух и тишина. По-болно ще ми бъде да съм сред тях по цял ден. Нали ме разбираш?

              -  Да. Аз искам на тебе да ти е по-добре! – поклати глава кметът и отмина.

             Тъкмо Сандю щеше да се качи в каруцата, че слънцето се бе вдигнало доста високо в небето, когато край него мина Марин Славев с разплакалото си момченце. Заслуша се в разговора им.

                 – Не плачи бе, Славчо! Престани най-после!

                 – Искам торта, тате! Ако ще е рожден ден, да е като на другите деца – с торта, музика, със свещи! – отвърна през плач детето.

                – Нямам пари днес, моето момче – не мога. Като взема заплатата, ще направим всичко, както искаш.

                -- Нo моят рожден ден е днес, нали мама така каза! – възразяваше момченцето и вървеше назлан-назлан след бащата.

              Като чу това, Сандю се отказа от намерението си. "Дър­вата ще почакат" – си каза.

              Не можеше да търпи детски сълзи, метна се бързо в каруцата и шибна с камшика и без това нетърпеливия катър. Той само това чакаше – понесе се бързо по широкия асфалтов път към долния край на селото. Спря го пред къщата на акордеониста, който караше отпуск на село. Викна му от външната врата. Музикан­тът показа сънена глава на прозореца.

             -  Хайде бе, момче! Ще си проспиш младините!

             -  Какво има?

             -  Ела, трябваш ми!

            Акордеонистът навлече на две, на три дрехите си и, недоразсънен още, застана пред него в очакване.

              -  Приятели ли сме? – запита възрастният мъж.

              -  Що за въпрос!? Иска ли питане?

             - Вземай тогава акордеона и тръгвай с мене! He мe питай нищо – спря думите в устата му. – Щом сме приятели, тръгвай!

            Музикантът нямаше как да му откаже. Само преди три дни му беше превозил безплатно дървата от гората. Той влезе вкъщи и скоро се върна с лъснал на слънцето върху гърба му акордеон.

             Понесоха се обратно към площада. В каруцата Сандьо обясни на спътника си какво иска от него. Пред сладкарницата спряха и каруцарят отново влезе да пазарува. Иванка го изгледа учудено.

           – Какво още искаш?

           – Голямата торта и ми дай пет-шест свещички! Ще праз­нуваме рожден ден!

           – Ще похарчиш всичките си пари!

          – Няма, няма. Вчера взех пенсията. Ти колко внучета имаш? – попита той жената.

          -  Пет имам!

          -  Ха така! Да са ти живи и здрави! А аз нямам вече нито едно. Сега всичките в селото приемам като свои, за да не ми е тъй болно. Може би друг на мое място би  взел друго решение, но това е моето.

          Като нямаше какво да каже, жената прибра парите и замълча, а той грабна тортата и излезе забързан навън, където музикантът чакаше.

         В детската градина отпразнуваха рождения ден на Славчо както трябва – играха, пяха, веселиха се.

          Сандю Йорданов отиде на работа чак след обед, но беше доволен от себе си. Славчо днес беше щастлив, щастлив беше и той. Работата му спореше, не му беше толкова мъчно, както сутринта. Когато се прибираше от работа се случи така, че Славчо точно тогава излезе от детската градина с другите деца. Те видяха каруцаря и кучето и радостно се спуснаха на орляк към него. Той ги прегръщаше и щастлив ги редеше в каруцата едно до друго до себе си. Разказа им приказка, даде им по бонбонче. Закара всяко едно от тях в къщи.  Когато останаха само със Славчо, момченцето му каза:

         -- Дядо Сандьо, ако можеха да се купуват дядовците, щях да си купя тебе. Знаеш ли как искам ти да си ми дядо! – и се притисна силно в него. – Ако можеха да се избират дядовците – тебе бих избрал! Ти искаш ли да си ми дядо?

          Закапаха сълзите от очите на каруцаря. Гласът му спря насред гърлото.

         – Аз съм твоят дядо! – едва проговори той.

         -- Наистина ли? – зарадва се детето. После радостта му изведнъж секна.

         – Скоро ще заминем да живеем в Горна Оряховица. Там аз пак ще съм без дядо.

            --  Няма – заплака тихо старият мъж и притисна детето до мократа си буза.

            -- И там ще бъда твоят дядо!

            -- Ще идваш ли и там при мене? – светнаха очите на мом­ченцето.

            -- Ще идвам, обещавам – отговори с шепнещ от вълнение глас мъжът.

           Детето с благодарност се притисна в него и скочи от кару­цата – бяха пред тяхната къща. То щастливо изтича по каменното стълбище, а той подвикна на катъра и го подкара към къщи. Катърът мързеливо пристъпваше по нагорещения асфалт – сякаш усещаше какъв тежък товар кара в раздрънканата каруца – една огромна като водени­чен камък бащина мъка.

                Прибра се, разпрегна и като се наплиска със студена вода да се освежи, влезе вкъщи. Жена му го посрещна още на прага:

                -  Иди да купиш нещо, че няма какво да вечеряме.

                – Нямам пари – повдигна рамене Сандю.

                – Как така нямаш?Нали снощи ти дадох? – учуди се тя. – За какво ги похарчи?

                – За децата – отговори тихо мъжът.

                Жена му прочете мъката в очите му, погали го и каза: 

                -- Нищо де, не се разстройвай! Ще хапнем хляб и диня. То и без друго в горещината нищо не може да се яде.

              Вечеряха скромно, прибраха добитъка и си легнаха. Беше още рано. Здрачът, току-що паднал, още не бе запалил всички звезди по небето, но в малката къщичка всичко притихна. Отпреди година тишината като кукумявка загнезди в нея. Ще рече човек, че стопаните са дълбоко заспали. А дали наистина спят?! Те си знаят.