КУПЕН ДЯДО
Пред сладкарницата беше спряла каруцата на Сандю Йорданов. Едрият сив катър тропаше нетърпеливо и въртеше опашка да пъди мухите, заяли го рано, още преди изгрев слънце. На пейката до малката градинка с разцъфналите рози седеше стопанинът на катъра. В краката му смирено лежеше едро рунтаво куче и прижумяваше срещу погачата-слънце. Сандю се прозина шумно. Кучето трепна и вдигна глава към него в очакване да му каже нещо.
– Стой, Арап, няма нищо. Иванка още не е дошла. Прозявам се, че ми се спи. Голяма жега беше тази нощ. Въртях се, влизах, излизах от стаята – заприказва той на кучето, като го галеше по прашната козина. – Чак призори заспах, като захладя. И тъкмо заспах, присъни ми се Данчо. Стреснах се от вълнение, ей на, устната ми се спука. И не можах да лежа повече – станах. Ох, все него сънувам и децата! – въздъхна и в очите му светна влага.
Кучето не разбра думите му. Мислеше, че му говорят нещо хубаво и въртеше радостно опашка.
Най-после Иванка, сладкарката, се зададе. Тя отдалече видя мъжа пред сладкарницата и му рече:
-- Много си подранил. Мене ли чакаш?
– Тебе – отвърна и влезе след нея в душната от топлия въздух сладкарница.
След тях нахлу прохладата на утрото, блъсна се в тезгяха и любопитно заразглежда лакомствата по рафтовете. Но като видя, че няма нищо ново, бързо се върна пак навън.
– Казвай какво искаш, че имам работа – трябва да премета преди да дойдат другите клиенти.
– Искам една кутия от пастите и бонбони от моите.
Жената го обслужи бързо и се залови да чисти и подрежда. Сандю излезе и седна на пейката. Кучето пак легна в краката му и затупа в прахта с опашка. Улицата още беше безлюдна. "Подранил съм много – децата ги няма" – си помисли, като погледна притихналата в зеленината на липите детска градина. Премести сладкишите по-близо до себе си, но от топлината те бързо се бяха размекнали и изцапаха ръката му. "Гледай какво стана! Как ще ги раздам на децата? Тю, да се не види! Нищо, ще купя други" – и започна да дава от тях на кучето. То лакомо лапаше.
– Яж, Арап, яж! Сега ти си ми и син, и внук. Яж. Като няма на кого да давам и на кого да се радвам, на тебе ще е – и думите му се задавиха в сълзи.
Плачеше като дете. Но кучето гълташе настървено и хич не искаше да знае за мъката на стопанина си.
– Яж, миличък! И Данчо така те хранеше, затова си толкова голям.
Сладкарката го видя да плаче и каза:
-Сандьо, я се стегни! Не се отпускай! Всеки човек носи в душата си по една мъка. При теб едно, при друг – друго. Мъж си в края на краищата.
- Има ли по-голяма мъка от моята на земята? Баща син да погребе, син, снаха, че още две внучета. От всичката мъка, най-голямата мене споходи…
На площада спря автобусът от града. Слязоха няколко пътника. Като видя насреща Иван, на Петър Хаджията сина, още по-мъчно му стана на Сандю. Веднага го заговори:
– Ванчо, завчера гледах снимките на моя син. Има ви двама на една. Играете гимнастика – млади, силни, чудо момчета. Гледам те сега тебе, пипам те – и го погали, – а него не мога, само снимката целувам.
Спътникът на младежа, като не го познаваше, го гледаше изумен как храни кучето със скъпи лакомства и не проумяваше дали този човек е с всичкия си ум в главата. Натъженият мъж видя учудения му поглед и се обърна към него:
- Не съм луд, чичовото, не съм! Това куче ми е и за син, и за внуци. Пустата кола, защо му дадох пари да я купи? Ама нали уж за хубаво беше. Поне един да бе останал жив... – проплака човекът толкова тъжно, че чак и кучето спря да яде. – Като те видя, Ванчо, все снимката ми е пред очите.
- Недей така, чичо Сандьо. Голяма ти е мъката, ама недей, че и мене нажаляваш – добър приятел ми беше Данчо! И аз не мога да го прежаля – каза с треперещ глас младият мъж, но като нямаше как да утеши човека, се отдалечи с приятеля си.
По площада се появиха малки дечица, забързани с родителите си към детската градина. Сандю овладя мъката си, изтри сълзите. Влезе в сладкарницата и купи други сладкиши, още неразмекнати. Побърза да ги занесе в детската градина. Децата отдалече го видяха и завиката с кресливите си гласчета:
-- Дядо Сандьо идва! Елате, носи ни нещо!
Тъжният мъж се преобрази – влезе при тях с грейнало лице. Раздаваше сладките усмихнат, пощипваше дечицата по розовите бузки и тихо им говореше:
-- И да слушате днес! Който не слуша, довечера няма да го возя в каруцата.
Дойде учителката. Като видя какво става, тя каза трогната:
-- Нямаше нужда, бай Сандьо, не биваше!
-- Нека ядат децата, нека растат! Я погледни Марийка колко е хубава в тази рокличка. Ех, все едно, че Ванчето гледам. Слагахме ù такава панделка на плитката. Ами я виж Стефчо, какъв голям мъж е пораснал! Ох, да беше нашият Сашо жив, колкото него да е станал! Я да тръгвам aз, че работа мe чака. Довиждане деца! Да слушате госпожата!
– Довиждане! – отговориха в хор децата.
На излизане се натъкна на кмета на селото. Като го видя, кметът му каза:
- Бате Сандьо, отдавна се каня да говорим по една работа. Добре, че те видях. Слушай! Виждам, че обичаш децата, пък и те те обичат . Намислил съм да те назначим за домакин в детската градина. Ще си все сред тях. Какво ще кажеш?
- Благодаря ти, Йордане, ама ще ме извиниш, не мога да приема такава работа. Стар човек съм аз, не съм за там, да се въртя край храната и дрехите на децата. Животни имам, мириша на тях. Пък и със сметките не мога се оправи, абе не мога работи такова нещо! Че ме обичат децата – обичат ме, виждам аз, ама те и така ме обичат. Да ти кажа право, в гората, на полето, сред природата разтушавам душата си. Отивам при децата, порадвам им се, и заминавам на въздух и тишина. По-болно ще ми бъде да съм сред тях по цял ден. Нали ме разбираш?
- Да. Аз искам на тебе да ти е по-добре! – поклати глава кметът и отмина.
Тъкмо Сандю щеше да се качи в каруцата, че слънцето се бе вдигнало доста високо в небето, когато край него мина Марин Славев с разплакалото си момченце. Заслуша се в разговора им.
– Не плачи бе, Славчо! Престани най-после!
– Искам торта, тате! Ако ще е рожден ден, да е като на другите деца – с торта, музика, със свещи! – отвърна през плач детето.
– Нямам пари днес, моето момче – не мога. Като взема заплатата, ще направим всичко, както искаш.
-- Нo моят рожден ден е днес, нали мама така каза! – възразяваше момченцето и вървеше назлан-назлан след бащата.
Като чу това, Сандю се отказа от намерението си. "Дървата ще почакат" – си каза.
Не можеше да търпи детски сълзи, метна се бързо в каруцата и шибна с камшика и без това нетърпеливия катър. Той само това чакаше – понесе се бързо по широкия асфалтов път към долния край на селото. Спря го пред къщата на акордеониста, който караше отпуск на село. Викна му от външната врата. Музикантът показа сънена глава на прозореца.
- Хайде бе, момче! Ще си проспиш младините!
- Какво има?
- Ела, трябваш ми!
Акордеонистът навлече на две, на три дрехите си и, недоразсънен още, застана пред него в очакване.
- Приятели ли сме? – запита възрастният мъж.
- Що за въпрос!? Иска ли питане?
- Вземай тогава акордеона и тръгвай с мене! He мe питай нищо – спря думите в устата му. – Щом сме приятели, тръгвай!
Музикантът нямаше как да му откаже. Само преди три дни му беше превозил безплатно дървата от гората. Той влезе вкъщи и скоро се върна с лъснал на слънцето върху гърба му акордеон.
Понесоха се обратно към площада. В каруцата Сандьо обясни на спътника си какво иска от него. Пред сладкарницата спряха и каруцарят отново влезе да пазарува. Иванка го изгледа учудено.
– Какво още искаш?
– Голямата торта и ми дай пет-шест свещички! Ще празнуваме рожден ден!
– Ще похарчиш всичките си пари!
– Няма, няма. Вчера взех пенсията. Ти колко внучета имаш? – попита той жената.
- Пет имам!
- Ха така! Да са ти живи и здрави! А аз нямам вече нито едно. Сега всичките в селото приемам като свои, за да не ми е тъй болно. Може би друг на мое място би взел друго решение, но това е моето.
Като нямаше какво да каже, жената прибра парите и замълча, а той грабна тортата и излезе забързан навън, където музикантът чакаше.
В детската градина отпразнуваха рождения ден на Славчо както трябва – играха, пяха, веселиха се.
Сандю Йорданов отиде на работа чак след обед, но беше доволен от себе си. Славчо днес беше щастлив, щастлив беше и той. Работата му спореше, не му беше толкова мъчно, както сутринта. Когато се прибираше от работа се случи така, че Славчо точно тогава излезе от детската градина с другите деца. Те видяха каруцаря и кучето и радостно се спуснаха на орляк към него. Той ги прегръщаше и щастлив ги редеше в каруцата едно до друго до себе си. Разказа им приказка, даде им по бонбонче. Закара всяко едно от тях в къщи. Когато останаха само със Славчо, момченцето му каза:
-- Дядо Сандьо, ако можеха да се купуват дядовците, щях да си купя тебе. Знаеш ли как искам ти да си ми дядо! – и се притисна силно в него. – Ако можеха да се избират дядовците – тебе бих избрал! Ти искаш ли да си ми дядо?
Закапаха сълзите от очите на каруцаря. Гласът му спря насред гърлото.
– Аз съм твоят дядо! – едва проговори той.
-- Наистина ли? – зарадва се детето. После радостта му изведнъж секна.
– Скоро ще заминем да живеем в Горна Оряховица. Там аз пак ще съм без дядо.
-- Няма – заплака тихо старият мъж и притисна детето до мократа си буза.
-- И там ще бъда твоят дядо!
-- Ще идваш ли и там при мене? – светнаха очите на момченцето.
-- Ще идвам, обещавам – отговори с шепнещ от вълнение глас мъжът.
Детето с благодарност се притисна в него и скочи от каруцата – бяха пред тяхната къща. То щастливо изтича по каменното стълбище, а той подвикна на катъра и го подкара към къщи. Катърът мързеливо пристъпваше по нагорещения асфалт – сякаш усещаше какъв тежък товар кара в раздрънканата каруца – една огромна като воденичен камък бащина мъка.
Прибра се, разпрегна и като се наплиска със студена вода да се освежи, влезе вкъщи. Жена му го посрещна още на прага:
- Иди да купиш нещо, че няма какво да вечеряме.
– Нямам пари – повдигна рамене Сандю.
– Как така нямаш?Нали снощи ти дадох? – учуди се тя. – За какво ги похарчи?
– За децата – отговори тихо мъжът.
Жена му прочете мъката в очите му, погали го и каза:
-- Нищо де, не се разстройвай! Ще хапнем хляб и диня. То и без друго в горещината нищо не може да се яде.
Вечеряха скромно, прибраха добитъка и си легнаха. Беше още рано. Здрачът, току-що паднал, още не бе запалил всички звезди по небето, но в малката къщичка всичко притихна. Отпреди година тишината като кукумявка загнезди в нея. Ще рече човек, че стопаните са дълбоко заспали. А дали наистина спят?! Те си знаят.
© Иван Хаджидимитров Всички права запазени