Истината за преди е истината за утре: Дементия Прекоксиана –

Камбанката при входа на бакалията звънна. Фантазьорът на града влетя задъхан, с развети коси.

- Къде е? Бил ли е тук? – очите му тършуваха навсякъде. – Ах, заминал си е! Изтървах го.

- Кого си изтървал? – запитах.

- Как кого? Клошарят, твоят приятел – възкликна фантазьорът. – Но вече е късно!

- Излезе само преди минута. Защо го търсиш?

- Защо ли? Няма значение – погледна ме, ала мисълта му не беше тук – Но такъв е животът! Жалко – доближи прозореца. – Навън е тъмно, да различиш нещо в този мрак е непосилна задача.

- Не се тревожи – опитах се да го успокоя. – Утре заран той отново ще бъде тук, в бакалията ми.

- Пфу, какво ли разбираш ти? – махна с ръка фантазьорът. Пристъпи към мен, спря се пред тезгяха и се облакъти отгоре му. – Дай едно кафе.

- Добре. Само да почистя печката, че забравих старото върху нея. Ето, сегичка… – а после подхвърлих. – Здравата сплаши всички снощи в църквата.

- Да, да… сплашил съм, няма такова нещо. Мислят си, че съм луд като мама. Но тя не е била луда, аз проверих това.

- Проверил ли си?

- Да. Помниш ли онзи ден, когато си отидох от тук? Без да искам помъкнах молива ти със себе си. Връщам ти го, ето го – постави парчето молив на тезгяха.

- Когато изхвърча от бакалията ли? Помня. Моливът ми липсваше – не споменах нищо за бутилката от ликьор, самата мисъл за нея ми беше неприятна.

- Да, когато изхвърчах. Знаеш ли къде отидох?

- Не. Откъде бих могъл да знам.

- На гроба на мама.

- Така ли? И защо?

- За да видя дали е там. Разрових земята и знаеш ли какво? Мама я нямаше.

- Какво си направил? – без малко и този път да забравя кафето да изкипи.

- Отидох на гроба на Дементия. Изкопах го отново. В него нямаше нищо. И тогава разбрах всичко.

- Нищо не разбирам. Защо си направил това? И какво си разбрал?

- Помниш ли, че след като разказах историята за мама и фантазьора на града, казах, че той е заровил очите си заедно с тялото й в земята.

- Помня – сипах кафето в две чаши. Фантазьорът сграбчи едната и без да му мисли засърба врялото кафе.

- Е, тогава се усетих, че фантазьорът на града, старият фантазьор, не ми е разказал точно историята от своята младост.

- И как усети това?

- Помниш ли онзи момент от разказа ми, в който мама започнала да си дере лицето, а старият фантазьор я вързал и тръгнал да търси лекаря на града, техния познат?

- Да, помня.

- Аз пък си спомних, че старият фантазьор не ми е казвал, може би защото не е знаел, как този лекар е видял веднъж мама, във времето преди тя да се нанесе в нашия град. Било е в един крайпътен ресторант, някъде в подножието на Балкана. В онова време мама имала проблем със зрението и била почти сляпа. После си направила операция, очите й се оправили, тя видяла колко фантастичен и в колко различни форми се проявява животът и решила да се опита да вае скулптури.

Фантазьорът сръбна силно от кафето, обърса с опакото на ръката устата си и продължи:

- Веднъж, когато бях десетина годишен, срещнах този лекар тук, в бакалията. Бакалинът по онова време беше дребен мъж с уплашени, подскачащи очи. Един ден, без да се разбере защо, той изпразни бакалията и изчезна. Колкото до лекаря, той имаше умни и бдителни очи, но изглеждаше тъжен. В града се говореше, че имал щастливо семейство, но нямал деца. Жена му била художник и много приличала на мама. На мен ми беше мъчно за този човек. И затова, щом го срещнах в бакалията, по детски му изръсих следното: “Господин, докторе, не се мъчете, моята майка е била скулптор и е родила мен, едно момче. В такъв случай знам, че щом вашата съпруга е художник, тя също ще роди момче.” Тогава този мил човек ми се усмихна и ми рече: “Вярно е, това, което казваш, момчето ми. Аз познавах добре майка ти. И тя, както и аз, знае, че примирените умират, но помирените са вечни.” След това ме погали по главата и излезе от бакалията. Година по-късно научих, че на това прекрасно семейство му се е родил син.

Фантазьорът се засмя, тупна по тезгяха и попита:

- Сега разбираш ли всъщност какво е станало?

Да разбирам какво? Този човек ми беше по-ясен, докато изнасяше странните си проповеди в църквата, отколкото лудите си истории тук, в бакалията ми.

- Нищо не разбирам.

- О, хайде, използвай фантазията си! Лекарят е искал да ми каже, че майка ми не е мъртва – “помирените са вечни.” От вчера в града се говори, че Майя, както те я наричат, е срещнала някога вълшебен човек. Това е бил Чезал или както от известно време го наричаме, купувачът на очи.

- Май наистина ти е развинтена фантазията – не се сдържах да отбележа.

- Купувачът на очи веднъж й е помогнал, защо по-късно ще се връща и ще й взима очите, обясни ми това? В града може и да казват някои верни неща, но това, че старият фантазьор е убил мама, защото видял ужасното й минало, са глупости. Както е невярно това, че всъщност старият фантазьор е бил жертвата на купувача на очи. До онзи ден аз също си мислех, че има жертва и смятах, че това е мама. Нали така ми разказваше старият фантазьор. Но вече знам, че е нямало никаква жертва.

- Тогава защо беше страшната проповед в църквата вчера? – възбудено рекох аз.

- Купувачът на очи е измишльотина на хорското мислене. Градът не понася новото, различното, пък било то добро или красиво. Единствената ми среща с мъдрия лекар и разказа на стария фантазьор за обичта на хората към мама цял живот са ме карали да вярвам, че всички в нашия град са добри хора. Но вчера чух да се говори, че мъжете били сладострастни, а жените зли. Разбираш ли, купувачът на очи е страхът на обикновения и скучен човек от нищетата на собственото му съществувание. Мама не е била луда, лудост е било отношението към нейната красота, към помирението в нея. Тя се е затворила в дома си, за да не даде възможност на градската лудост да се разрази.

- Добре тогава, ами извадените очи, погребението й, къде е майка ти сега?

- Вълшебният човек, Чезал, е някаква необикновена Сила, но в никакъв случай не е злото, което всички разпознават като купувача на очи. Знаеш ли, освен Чезал има и други Сили. Тези Сили са различни и дори текат в противоположни посоки, всяка влива безкрайната си мощ в основите на света и формира неговото битие, но хората трудно разбират това. Твърде могъщи са Силите. Може би Голямото Земетресение е било една такава Сила. Веднъж бях чул как лекарят – бащата на твоя приятел, клошаря – говори за Голямото земетресение не с обичайното му название, а така: “И на града без малко да се случи Селсал”. Този Селсал е щял да унищожи града, ако мама не е предложила себе си в замяна. Сделката не е била да се купят и продадат нечии очи, това просто е търговският хоризонтал на хорското мислене. Не това се е случило! Имало е споразумение, велико споразумение, между Чезал и Селсал, а мама е била предмета на това споразумение. Така градът е биле спасен, разбирай помирен, а в замяна Унищожаващата Сила на земетресението е поразила моята майка. Защо е станало така, признавам, не знам. Неведом е замисълът на Силите. Горкият стар фантазьор не разбрал това, поддал се на каквото се говори в града и решил, че мама наистина е луда. Чул историята за купувача на очи, който уж взел очите на бакалина от преди петдесет години и заключил, че мнимата лудост на мама е предвестник на ново идване на този купувач на очи. Страховете на нашия град избуяват периодично. Старият фантазьор виждал, но бил сляп. Затова, когато един ден се прибрал у дома, а мама вече я нямало, той си внушил, че тя е там, че очите й са извадени, избол своите, каква ирония, доказвайки слепотата си, и симулирал погребение. На него явно не дошъл никой и нямало как да се разбере, че ковчегът бил празен. Въобще празнотата е тъжна останка от неразбиране мъката на една жена. Но понякога, освен отражението на подранилата болка, такава, каквато се е случила на Дементия Прекоксиана, остава и нещо истинско, това е нейната фантазия. Е, бакалино, аз съм този, който пази тази фантазия – лудият фантазьор на нашия град.

Този град ме побъркваше. Чух невероятни истории и когато считах, че те са изчерпани, изскачаха нови, още по-невероятни и немислими. Тогава се сетих за още един въпрос. Попитах:

- Ами бутилката от ликьор и обеците от перли, те истински ли са или не?

- Истински са, разбира се! Всичко е истинско, въпросът е да го възприемаш правилно, това значи с фантазия. Мама е харесала бутилката, точно защото е празна, тя разбрала, че бутилката е умален израз на градското съществувание. Изпълнена с вънкашност, бутилката била празна. Десетките бутилки-скулптури в дома й са илюзия на стария фантазьор. Той не могъл да прозре истинската красота на майка ми и нейното творчество. Старият фантазьор не се е различавал по нищо от своите съграждани. Колкото до перлените обеци, те са просто проекция на историята за красивото “лале” и клошаря, твоя приятел. Нали се говори, че той не успял да й подари обеците по случай нейната сватба и ги стискал години наред в шепата си. Двете обеци от перли са градските очи, стиснати, значи слепи. Хората са така пусти, че не могат да търпят наличието на празна, но запечатана и добре запушена бутилка. И болното им мислене е натикало символа на слепите им очи в бутилката от ликьор. Да говориш е лесно, но да прогледнеш е трудно. Бъде ли отворена запушената празна бутилка, от нея ще изскочат всички страхове, така го усеща градското мислене. Слепите, стиснати очи, затворени в бутилка, държат страховете далеч. Толкова за бутилката от ликьор и обеците от перли.

Хрумна ми още един момент, който ми се струваше неясен. Попитах отново:

- Дебелият бакалин и насилието над майка ти, има ли нещо вярно в това?

- Унищожаващата Сила е достигнала дебелия бакалин. Животът е така устроен, че болката насилва, но не надмогва, реалностите се разполагат, но скоро абдикират. Въпреки това, което се случило на мама, тя е простила на града. Моята майка – красивата Дементия, е фантазията, която е устояла на реалността. Помирена, тя е спасила всички ни. Мостовете са твърде тъжно място, когато под тях не текат реки, не мислиш ли?

Фантазьорът остави чашата с изпитото кафе на тезгяха, бръкна под дрехата си и извади бутилката от ликьор. Остави я до изпитата чаша с кафе. Усмихна се широко.

- Търсих твоя приятел, клошаря, за да му кажа, че той е един щастлив човек. Щеше да е добре да го чуе преди утрешния ден. Колкото до тази бутилка, мисля, че нейното място е тук, в бакалията.

Завъртя се и тръгна да си ходи. И когато си помислих, че фантазьорът на града ще излезе от бакалията ми, без да каже повече нищо, го чух да казва:

- Имах нужда да ти се изповядам. Оказа се, че не старият фантазьор е моят баща. Аз съм дете на фантазията – моята майка; нарочената за луда, Дементия Прекоксиана. А също съм и дете на реалността – моят баща; изнасилващият дебел бакалин.

Сетих се за още един въпрос. Защо бакалите така внезапно напускат нашия град? Но беше късно. Камбанката при входа на бакалията звънна.

Четири дни: ни по-малко, ни повече -

Всичко на всичко четири дни са нужни на купувача на очи, за да свърши своята работа. Първия ден се оглеждал, втория ден ги избирал, третия се спазарявал, а четвъртия ги вземал.

Що се отнася до мен, аз не мисля, че нещата стоят точно по този начин. Една такава покупка ми изглежда сериозно нещо, за да бъде извършена толкова бързо и толкова лесно. Но в града така се говори.

Ден Четвърти –

Утринта търсеше брод, за да свърже идващия ден с отминаващата нощ. Росата беше първото, което проблясваше, а тихите стъпки единственото, което се чуваше. Висока и леко прегърбена снага едва се открояваше в още неотстъпващата тъмнина. Наведе се, прокара пръсти по тревата, в шепата се плъзнаха две капчици роса. Изправи се, направи две крачки и спря пред тялото.

Тялото беше проснато на земята, отпуснато, разкрачено, с накриво разперени ръце. Парите бяха скътани в пестника, нагънати няколко пъти. Устата зееше отворена, може би се е канела да изрече нещо, но не й е останала възможност да го стори. Носът бе малък, чип и леко оцапан. Очите бяха… Господи, очите… очите ги нямаше. Прясната тъкан на очните дъна беше мека и влажна, насичащите кръвчици стояха още там, но вече не насичаха нищо.

Високата и леко прегърбена снага засводи тялото. Шепата доближи студеното, бяло лице, разтвори се и от нея първо в едната, а после в другата очна вдлъбнатина капнаха две росички. Те се люшнаха, всяко в своето корито и дълго, и бавно, се успокояваха. Накрая застинаха, чисти и бляскави.

Ако в този момент имаше някой, който някак отстрани да зърне в съвършеното огледало на тези нови очи, щеше да види лицето на притежателя на високата и леко прегърбена снага.

Лице старческо на милиони години, бръчките му прорязваха дълбоко недрата на плътта, кожа суха, същински пергамент. Наместо очи, грамадни черни бездни.

Възсухата, но и страшна фигура бавно се извърна и изостави тялото. Градът в сърцето на Балкана остана далеч отзад.

Щом слънцето се показа и светлината обсипа част от хоризонта, един едър мъж с развети коси излезе измежду дърветата и се затича към мъртвото тяло. Щом стигна до мястото където беше то, мъжът се вцепени от изумление. Тялото го нямаше.

Едрият мъж вдигна очи и отправи поглед напред, в далечината, където изчезна високата и ужасна фигура. Присви очи и сякаш видя нещо. Дали беше игра на развиделяването или на прекомерното въображение, но на линията на хоризонта, само за миг, се мерна крачещ силует. А в едната ръка на този силует сякаш проблеснаха (дали това не беше една от грозните шеги на илюзията), две перлени обеци. И всичко изчезна.

Мъжът с развети коси така и не успя да види лицето на превърналата се в силует висока и леко прегърбена фигура.

Някъде, отвъд хоризонта, вместо сбръчканото и безкрайно старо лице, се усмихваше младеж, а от очните бездни нямаше и следа. Там се смееха кафевите очи на бакалина.

История без начало и без край –

Говори се, че когато купувачът на очи си отишъл, не било дори утрин. Крачел бавно и не се обърнал, за да се сбогува с града. В ръката си държал две очи.

Говори се, че дни след това в околностите на града можело да се открият разхвърчалите се банкноти от хилядата пари на клошаря, но самият клошар бил изчезнал.

Говори се, че купувачът на очи, щом взел очите на клошаря, ги заменил с други, необикновени очи. С новите си очи клошарят успял да види отвъд хоризонта, взорът му прекосил Балкана от двете му страни, обгледал равнини и долини, а после стигнал до морето. Там, в едно селце, открил своето “лале”. Тогава клошарят подкарал раздрънканото си колело към това селце. А тежкият фенер захвърлил в една дълбока яма.

Говори се, че щом стигнал в селцето, където било “лалето”, той слязъл от колелото си, почукал на вратата на нейния дом, тя излязла на прага и когато го видяла, лицето й грейнало, а ръцете й се вплели с неговите. Но преди това той разтворил шепа, а от нея проблеснали двете перлени обеци, двете дълго сдържани сълзи.

Говори се, че в едно морско селце имало една жена, която била фантазия. По-красиво от нейното лице нямало, по-благи от нейните очи не съществували. Носела две обеци, перлени сълзи. Около нея имало рояк деца, а с нея винаги бил един изключителен мъж. Първият ювелир на селцето.

Говори се, че на четвъртата сутрин след идването на купувачът на очи, бакалията останала без бакалин. Фантазьорът на града още в първата неделя, по време на литургия, веднага щом запратил отчето сред свещниците, обяснил чудния факт с изчезването на бакалите от нашия град. Той казал така: “Всички истории започват и свършват в бакалията. И когато бакалинът изучи живота на нашия град изтънко и в подробност, той не се сдържа, изоставя бакалията си и тръгва да обикаля по широкия свят, за да разказва чудните легенди, които извират от Балкана.”

Говори се, че бакалинът оставил завещание. Никой не вярва, че смърт го е достигнала, но завещанието било изпълнено. Там, в един от бакалските листи, пишело с червен молив: “Стоката да се продаде, а от полученото да се изгради мост в края на града, като от реката извън града да се отклони ръкав, който да минава под моста. Нека когато купувачът на очи дойде отново в нашия град, да не обира росата от непробудилата се трева, а да потопи ръце в нашата река.” Парите от продадената стока не достигнаха, но се намери кой да добави още и всичко бе свършено, както бакалинът беше поискал. Завещанието завършвало така: “Нека бакалията вече не бъде бакалия, а хранилище на всичко, което се говори в града. Да се назначи писменик, който да записва всичко изговорено, чуто и разправено. За да се знае и не се забравя. Защото не фактите имат стойност, а значенията.”

Говори се, че когато бакалията била изпразнена, дни след това в мазето била открита забравена, търкулнала се под една счупена греда, празна, но запечатана и запушена бутилка от ликьор. Хората от града се уплашили и не знаели какво да я правят. Дошъл фантазьорът на града, взел я уверено в ръце, разпечатал я и я отпушил. Вътре наистина нямало нищо.

Говори се, че фантазьорът станал първият летописец на градското говорене. А първите думи, които изписал в аналите на града били следните: “Една, две, три, четири маневри и градът е променен. Тук беше купувачът на очи.”

Говори се, че фантазьорът на града запазил разпечатаната и отпушена празна бутилка от ликьор до края на живота си. Говори се, че вечер често поглеждал към нея, а от гърлото й бавно и полека се издигал дим. После димът се разсейвал, а на негово място се усмихвало красивото лице на Дементия Прекоксиана, неговата майка, известна като Майя.

Всичко това, историята за идването на купувача на очи и отпътуването на клошаря, се говори, но и се изписва вече цели петдесет години. И ние, хората от нашия град вярваме в казаното и написаното от нашите бащи.

Имах фантазия една –

Сънувах сън, прекрасен сън, бях бакалин в планински град. Сега съм буден и помня своя сън. Тъй щастлив съм, утрин е навън.

Кога парите тупнат на тезгяха, тогава точно, а не преди или пък след, щом очите жадно вперени са в купената стока, пресегни се и вземи очите. Зова ви всички, отворете клепки и посрещнете купувача на очи. Това съм аз – Гонаа Чезал Мордем.

                                                                        - к р а й -