XIII
Емил дълго време гледа Лора и мълча, най-сетне глухото им купе се оживи с неговия плътен хубав глас:
– Не е ли странно как, когато искаме наистина много да кажем нещо наистина важно за нас, да го обясним, да разкажем на някой друг, така че то да достигне до него точно така, както ни се иска... Та точно когато ни е важно да говорим, говоренето никак не ни се отдава. Същото е и с писането впрочем. Просто се отплесваме по разни детайли, по описания или пък съвсем се объркваме, не намираме точните думи. Толкова е ужасно винаги щом се стигне до това да си мериш думите, да притегляш всяка една – накрая съвсем се объркваш и губиш първоначалния смисъл, основната идея. Струва ми се, че това е и най-големият проблем на всеки мислещ човек – проблемът да остане неразбран. И в страха си от това той, мислещият, обикновено тръгва по най-прекия път именно към това от което бяга, без дори да го осъзнава. И ето че е останал неразбран, че казва нещо, което не предава и половината от онова, което мис ...