ГЛАВА ШЕСТА

Беше лятото на 1919г. Туше седеше зад една от мръсните маси на софийска кръчма. Тя имаше реномето на сборно място на пияници и побойници. Хора, отчаяни от живота, идваха тук да задушат някаква своя мъка, биеха се с когото им попадне, пак да отмъстят на някого, за нещо, макар противникът им да не е този някой, нито пък има вина спрямо него за нещо. Идваха дребни търговци и мошеници, черпеха се с охота и със същата охота се биеха, не решили сметките си. Каква ли още измет не идваше тук. Но парите не говорят от къде са дошли, от кой джоб са, здрав, или скъсан. Кръчмарят печелеше добре, обирайки пияниците и не го интересуваше съдбата на тези хора, защо са побоищата им, какво е в душата им. Влезе нов посетител. Облеклото му беше чисто, спретнато, но предвоенна мода. Явно този човек не бе успял да се приспособи към новата следвоенна обстановка и си бе останал предишния, или пък средствата не му достигаха, което пак е същото. Не е намерил мястото си в ерархичната стълбица на новото време. Поогледа се и видя празното място до Туше, който си бе пийнал порядъчно и се канеше да заспи. Новодошлият го погледна бегло. Да го попита ли, дали мястото е свободно? Няма смисъл. Тоя няма да го разбере. Седна. Кръчмарят веднага се притече. Поръча си гроздова и скара. Докато чакаше вечерята, се огледа наоколо. Личеше си, че идва за пръв път. По израза на лицето му се разбираше, че посетителите не му правят добро впечатление, но някакво примирение го кара да се задържи на мястото си. Сигурно беше липсата на пари, нужни за заведение от по-висок ранг. Спря погледа си на Туше. Въпреки че беше мръсен, слаб, брадясал, в него виждаше нещо познато. Но от къде? Започна да прелиства в мисълта си страниците на миналото, стигаше до края, връщаше се отново назад, но не можеше да проумее, от къде го познава. Беше му неприятна пиянската физиономия на седящия срещу него, но реши да го заговори. Може би гласът му ще подскаже нещо. Подаде цигарите си:

-Пушите ли?

Оня повдигна глава, изгледа го кръвнишки, взе цигара, без да благодари и не мъцна нито дума, но това даде възможност на новия посетител да разгледа по-добре лицето му. Просветлението дойде внезапно. Стреснат от извода си, той произнесе името, което бе цъфнало в съзнанието му. „Туше!“ Пияният мъж трепна. Чул името си, той се обърна и загледа събеседника си, както куче гледа стопанина си в очакване. И новият го загледа с надеждата, че пияният поне малко ще осъзнае действителността. Не се излъга. Нещо подразни полу-заспалия мозък. Ръката му се раздвижи, вдигна се във въздуха с неотмерен замах, а устата му лигаво се раздвижиха:

-Не те познавам... Ти... от к.къ.де ме по.зна.а.а.ваш?

Непознатия, въпреки отвращението си, го съжали, сграбчи го за раменете и го разтърси:

-Туше, изтрезней! Аз съм Петър Иванчевия. Спомни си!

-Добре де, Пет.т.ър си, кво от то.ва?

-Бяхме заедно в четата. Не помниш ли?

-Не, не, не съм те у.би.вал – на.а.ли. - гадна усмивка разкриви лицето му.

Кръчмарят донесе поръчката и прошушна на Петър:

-Остави го, господине! Няма да се разберете с него. От скоро ми е посетител, но трезвен не ми е идвал. Какво да го правя? Поне не се закача с никой, за да го бият. Познавате ли го, господине?

-Да. - отговори Петър, загледан някъде в пространството.

-Тогава бих ти препоръчал да го проследиш, на къде ще отиде! Така ще можеш да говориш с него, когато изтрезнее.

Туше беше вперил неразбиращ поглед в двамата. Петър кимна глава в съгласие. Не го заговори повече. Нахрани се набързо, плати и реши да го вдигне. Той не се противи и увисна в ръцете му. Излязоха. Не знаеше на къде да го води и попита:

-Къде живееш, Туше?

Той махна с ръка, която бързо се смъкна до тялото му, от което не можа да се разбере отговора. А може би никъде не живее, а спи където намери, или падне. Външността му потвърждава това. Петър го повлече към хотела, в който беше отседнал. Не го спряха. Вмъкна го и просна тялото му на леглото. Не мръдна. Остави го и излезе да си свърши работата, за която беше в София. Когато се върна, Туше беше в същото положение. Седна на стола и го загледа. Защо ли е оживял, като е станал такава дрипа? Но колко ли дрипи остави войната в наследство? Има нещо, което действа на съвестта му. Убийства? Каза, че не ме е убивал. Това е, което го кара да пие непрекъснато. Трябва да разбера. Не мога да оставя в калта един бивш революционер. Не случайно е достигнал до това дередже. Може би смъртта на близките му да го е изненадала. Не. Това беше отдавна. Нещо друго има. Туше се разшава, надигна се на лакти и заоглежда, спря погледа си на Петър. Проучваше го, но пак не го позна. Попита:

-Ти ли ме доведе тук?

-Аз.Не позна ли ме? - усмихна се. - Не те доведох, а те довлякох. Какво е станало с теб, Туше? Спомни си четата на Чапев! Аз съм Петър. Бяхме заедно.

Туше се намръщи. Не искаше да му споменават старото време, но все пак се вдигна и седна на крайчеца на леглото. Тук ли му е мястото с тези мръсни дрехи? Защо го е довел Петър тук? Позна го – разбира се. Ще му припомня това, което той самия не иска да си спомня, което е погребано отдавна.

-Остави ме, Петре! Не съм за вас аз вече. Човек не съм. - заплака. - Войната ме съсипа. Не искам да се оправдавам, но е така. На лошо място попаднах. Излъгаха ме.

-Чакай, Туше! - спря го Петър. - Донесъл съм нещо за хапване. Ще се нахраним, пък тогава ще ми разказваш подред!

-Какъв ред? Вече всичко е без ред.

-Не може то така – всичко си има ред. Хайде, ела!

Туше стана и седна до скърцащата маса. Беше гладен. Обикновено повече пиеше, отколкото ядеше. Нахвърли се на храната. Досрамя го и се поспря, но не дочака втора покана. Петър не го питаше нищо, хапваше по малко и чакаше той да заговори. Дочака.

-От къде да започна?

-От раняването.

-Добре!

Началото, което знаем, беше по-лесно за разказване, и за спомняне, но нататък се запъна. Работел. Бил добре при Миланка. Мислили даже нова къща да си направят, но... започнала войната. Войник не го взели, но македонците все това говорили: „Сега му е времето да се бием за Македония.“ Не издържал, пък и имало за какво да отмъщава и влязъл в една чета. Ходели все нощно време. Пазели се от българските войски, които според тях били слуги на Германия и не мислели за Македония. Нападали ги нощем в засада и напускали бързо мястото, за да не ги хванат. Не е виждал кого убива. Една вечер луната осветила убития, от когото извадил ножа. Познал братовчед си. Уплашил се и побягнал. Не познавал местата и се загубил. Хванали го германците. Били го. Разпитвали го. Накрая го вкарали в някаква рота, дето имало много такива като него. Избягвал да влиза в бой, но го заплашили, че ще го убият. Уплашил се. Знае ли някой защо се бие. Вече бил окървавил ръцете си със свой човек. Отново избягал. Подгонили го. Знае ли кои. Стрелял от упор. Тогава видял, че пак е убил, или не знае дали го е убил, но бил близък кукошчанин. Ужасен, пак побягнал. Ранили го в ръката, но успял да избяга. Прибрала го сама бабичка – сръбкиня. Излекувала го. Войната свършила. Тръгнал да търси Миланка и детето, а и друго чакали, когато я оставил. Не намерил никой. Къщата им била разрушена. Разпитвал и му казали, че са загинали и тя, и Симчо, а заедно с нея и нероденото. Нямало повече какво да търси в Скопие. Ходил по родния край. И там нищо. Прехвърлил се в България. От десетина дена е в София. Ходи на гарата да носи багаж, но се варди да не го познаят. После пие. За какво е жив? Толкова живи умряха. Колко той е убил? Тия смъртници тегнат на съвестта му. Разказът му свърши. Не повдигна глава да погледне реакцията от откровението си. Не плачеше. Всичко бе казал. Присъда ли чакаше. Нима Петър ще го съди. Тихо промълви:

-Това е. Лош човек излезе от мен. Виновен съм.

-За което си виновен – виновен. За което не си – не си. Аз няма да те съдя. Достатъчно си се осъдил сам, а и не се знае, ако беше постъпил по друг начин, как щяха да се развият събитията. Нищо не се знае. Жив си и сега се изправи като човек! Забрави всичко, ако е възможно и заживей като хората!

-Забравя ли се? Лесно е да се каже. Не веднъж съм си го казвал, но не мога. Гризе ме ей тук и тук. - посочи сърцето и главата си. - Унищожен човек съм аз. Не виждаш ли?

-Не виждам. Ако съди човек по външността ти, имаш вид на просяк, но външността лесно се променя, а понякога с нея и вътрешността. На първо време това е важно. Другото – времето ще излекува.

-Така казваше и Миланка.

-И е била права, нали.

-Да. Но тогава беше друго. Сега бих ли могъл да забравя образите на братовчеда и Жельо. Те ме преследват.

-Жельо на бай Ставри ли?

-Да.

-Той е жив, само че е без един крак. Не зная ти ли си виновен за това. Станало е при Добро поле.

-Май там беше. Не зная точно. Бягах. - зарадва се. Изправи се и тръгна напред, назад по стаята. - Значи – жив. Жив, ама без крак. Не е малко. Сега ще си го представям с един крак. Дали и братовчеда е оживял? То, живота под нокът се държи. Сякаш не е човешка, а Божя работа, макар че и в Бога вече не вярвам. Жив... Къде се намира?

-Във Враца. Виждах се с брат му Слав. Той ми разказа. Аз ще те заведа в Горна Джумая. Ще се настаниш в някое село. Ще отглеждаш тютюн. Добре се печели. Докато се замогнеш, пък после ще видим. Може ли млад мъж, здрав прав да се погубва по софийските кръчми? С пиене няма да удавиш съвестта си, нито греховете ти ще бъдат опростени, нито болката ще премине. Трудът прави от човека човек. Не се двоуми! Тая вечер тръгваме. Ще ти купя билет.

-Имам толкова пари. Щях да ги изпия. Едно ми е само, - почеса се по тила. - че ме завеждаш близо до родния край. Няма ли повече да се измъчвам?

-Като се впрегнеш в работа, няма да имаш време да мислиш, а и гората лекува. София няма да те излекува. Тук е сбирщина. Във висшите кръгове има къде по-големи престъпници от тебе. Ти, в сравнение с тях, си ангел.

Тръгнаха. Петър разбираше, на какъв огън се пече Туше и все говореше. Искаше да не му оставя време за лоши мисли. Току виж – тръгнал на друга страна. От разочарования може всичко да се очаква. Държеше се все близо до него. Не го изпускаше от очи. Заведе го в дома си. Жена му го смъмри, но той й запуши устата с няколко думи и тя млъкна. Намери стари но по-здрави дрехи и ги пъхна в ръцете на жена си:

-Закърпи ги! Трябва да се облече човека в нещо.

-Тоя ще ни обере и ще офейка.

-Стига си говорила глупости! Не е такъв. Познавам го. Съдбата му е такава. После ще ти разкажа. А то и при нас много има, какво да се открадне. Само от крадци не трябва да се плашиш. Те отиват на друго място, където има защо.

-Знам ли? Ти би събрал всички просяци.

-Не забравяй, че и ти беше просяк, когато бягаше и трябваше някой да те приюти! Добри хора винаги са нужни.

Това напомняне накара жена му да се замисли и повече да не поставя въпроси за пребиваването на Туше в тях, дори му приготви вода да се изкъпе, след което се зае с вечерята.

Тютюневите ниви имаха нужда от работници. Туше не разбираше нищо от тази работа, но селяните му помагаха, учеха го. Много пъти му се искаше да зареже всичко, но се срамуваше от Петър. Добрата реколта и пари, които получи, окончателно го привързаха към нивицата. Отнасяше се с нежност към крехките стъбълца, като към хора. Тук търсеше опрощение. Постепенно раната в душата му спря да кърви и болката стана по-тиха. Появяваше се от време, на време, но той знаеше, че така ще е до края на живота. Нито една болка не си отива напълно.