Имало едно време едно далечно царство-государство, в което властвала Оранжевата гвардия. Като всяка оранжева гвардия и тази си имала своите специфични задачи – на този да счупи главата, на онзи да палне къщата, на трети да секвестира житцето. Но в тази гвардия не членували земеделци, нито дори прости селяни, които по цял прекопават доматите, ами видни интелектуалци и майстори на перото. Изпълнявали те своята мисия и се придържали към древния принцип “вържи попа да е мирно селото”, нищо че селото въобще не било бунтовно, а и попът бил отдавна разпопен. Официалното название на гвардията било тринитротолуен, но народът галенко им викал тринити, сиреч троицата. И наистина на една света троица приличали те: Синът все врещял, че го разпъват на кръст, което пък давало повод на Отецът да мръщи вежди и да плаши със Содом и Гомор, а Светият дух… е, Светият дух се реел над всичко това под формата на бял гълъб и си търсел поредната девица, на която да разясни концепцията за непорочното зачатие.

И всичко си вървяло по неотменните и неизбежни закони на сътворението, но не щеш ли – пръкнал се юнак невиждан. Сукал той до първата си година майчино мляко, но после надушил на дядо си Найден 100 оки бъчва с вино и като засмукал, не с дни, ами с часове пораснал. Кръстила го майка му Дзвер, на името на чичо му Вълчо, детински чисти били помислите му и се изпълвало сърцето му с гняв към всяка неправда и всяко зло. Не търпял дълго нашият юнак игото на Оранжевата гвардия, възправил се един ден насред полето, па се провикнал:

- Доста робство и тиранство, всички на оръжие!

Изгледали го селяните накриво, пък продължили да си чоплят нивите с мотики и търнокопи. Разлютил се не на шега героят и тъкмо се чудел що да стори, когато един беловлас старец се обадил:

- Слушай, млади момко, ние от стари хора знаем, че преклонена глава сабя не я сече, тъй е било и тъй ще пребъде. Пък ти иди и потърси Професора, той е човек мъдър и ще ти обясни как стоят нещата.

Послушал го Дзвер и поел на път, стигнал до края на гората и заварил Професора да седи на прага на къщата си и да разгонва досадните комари. Мъдрият човек изслушал болката на юнака и му рекъл:

- Ех, млад си и наивен. Ще свалиш тези тирани и други на тяхното място ще възкачиш. Или пък сам си решил да раздаваш правда и свобода? А знаеш ли, че властта развращава, пък абсолютната власт развращава напълно? Не знаеш… А имаш ли управленска програма, разбираш ли от макроикономическа рамка и микроиномически анализ? Не? Поне на СимСити играл ли си? И това не? Къде си тръгнал тогава, послушай хем старило, хем патило – с революция не се захващай, тя да яде децата си има навик, пък ти още хилавичък ми се виждаш.

Увесил нос юнакът, натъжил се.

- Исках само на хората добро да сторя…

- Знам, знам – отвърнал Професорът. – Затова едно ще ти кажа. Можеш да отидеш до страшния Лабиринт и ако успееш да го прекосиш, ще намериш Златното кълбо, което изпълнява всички желания, там ще намериш твоето щастие, пък и хорското.

Зарадвал се момъкът, нахлупил калпака и смело поел по пътя. Гледал го как се превръща в точка на хоризонта Професорът и изведнъж се плеснал по челото:

- Ох, как можах да забравя! Трябваше да му кажа, че Златното кълбо е малко глухо – плъзнал нещастен поглед към ширналото се блато наоколо и тъжно добавил. – А аз уж поисках много злато…

През това време Дзвер бодро крачел и дори си подсвирквал. Стигнал той до входа на Лабиринта и видял стълб, а на стълба – табела, която гласяла: “Тръгнеш ли наляво – костите си ще оставиш, тръгнеш ли надясно – половин царство ще спечелиш”. Почесъл се нашият юнак зад ухото и си казал:

- Е, щом трябва, царство ще спечеля – и поел надясно.

- Мое дясно, юначе! – провикнала се след него табелата, но не можел да я чуе вече той, защото бил навлязъл в дебрите на Лабиринта. След няколко завоя изскочил на малка полянка, на която трима великани играели покер.

- Що щеш тука, с тоя трясък и искри? – раздразнил се първият.

- Нов път ли ще прокарваш, друже, тука? – свъсил вежди вторият.

- Хм – изкоментирал третият.

- Аз… такова… - смутил се момъкът, - щастието си търся…

- Сън за щастие? – предложил третият великан, другите кимнали в знак на съгласие и той без много да се церемони, боднал младежа с отровния си нокът и юнакът изпаднал в летаргичен сън, а гигантите си доиграли играта и си тръгнали.

Можел векове така да проспи юнакът, ако случайно наблизо не минала Скучаещата принцеса. Тя тъкмо се прозявала отегчена, когато забелязала лежащия момък. Подритнала го с нежното си, обуто в маркови обувчици краче и юнакът мигом отворил очи. Примижал срещу силното слънце, а после пред взора му се разкрила неземната хубост на принцесата. И пламнала така между тях изгаряща любов от втори поглед. Сграбчил я Дзвер в страстна прегръдка и нежно й зашепнал:

- Ооообичам те, мила, обичам те! Аз бих се отказал от славата единствено заради теб! И пак бих я търсил без усилие, единствено заради теб! Обичам те, мила, обичам те, тъй както никога никой не е обичал!

Предала се принцесата пред безумните му слова и настойчивите му ласки, а устните им се сляли в безкрайна целувка, когато…

- Квааак! – проплакала принцесата, а момъкът смутено се облещил срещу жабата в ръцете си. – Ах, философия нахалост, и право, а и медицина, и богословие за жалост, аз учих не една година. Но от проклятието си, уви, не успях да избягам…

- Какво е това проклятие, кажи ми! – обзет от горест извикал юнакът.

- Ах, ах! Злият магьосник граф Блекота ме омагьоса при първата ми целувка да се превърна навеки в грозна жаба. Само ако убиеш графа, ще възвърна предишния си образ…

- Веднага тръгвам, обич моя, и очи не ще склопя в сън, докато не те освободя от злата магия! – изпратил й въздушна целувка, защото малко го било гнус да целува жаба и се затичал по дългите коридори на Лабиринта. Но не бил изминал и три по сто метра с препятствия, когато попаднал в капана на Минотавъра, господаря на Лабиринта. Разтресъл Минотавърът от радост бичата си глава и извадил готварската книга с рецепти “Как да сготвим юнак под похлупак”. През това време Дзвер се заоглеждал из ямата, в която се намирал, посъбрал разни дървении и парчета от полуизгнили дрехи и набързо си сковал криле. Щастливо ги размахал и излетял под носа на смаяния Минотавър. Чудовището се почесло по левия рог и рекло:

- Не е възможен полет на въображението само с крилете на фантазията.

Твърде скоро юнакът разбрал какво е имал предвид бикоглавия, защото макар гравитацията да е чужда и неразбираема дума, то земното притегляне е твърде осезателно и привлекателно. Че и болезнено, както бързо установил Дзвер, щом крилата се строшили под тежестта му. Изплюл няколко зъба и накуцвайки, продължил пътя си. Не успял и двадесет крачки да изкуцука, когато насреща му изскочил Сфинксът – звяр с глава на човек и тяло на лъв. Забелязал момъкът, че ноктите на предните му лапи били лакирани в розово, но нямал много време да се чуди на сексуалната му ориентация, защото чудовището изревало с глас като от стотици гърла:

- Стой! Не ще преминеш! Сега ще ти задам гатанка и ако не я познаеш – ще те изям!

Изгледал го накриво юнакът, пък му рекъл:

- Ей, Сфинкс, да ти е идвало наум, че понякога е по-лесно да си затвориш очите, отколкото да си отвориш устата?

- Бе май си прав – отвърнало чудовището след кратък размисъл, притворило клепки и скоро се разнесло мощно хъркане. Промъкнал се момъкът на пръсти край него и се озовал пред замъка на граф Блекота. (Замъкът на Злия магьосник бил кацнал на една скала и хвърлял зловещата си сянка над околните селца. Представлявал ужасяваща смесица от поствоенен модернизъм и готически реализъм, гарниран с безумните кошмари на архитект пред самоубийство. Освен обичайните гротескни водоливници и извратени гипсови фигурки накацали по первазите, по свое усмотрение графът бил добавил и кичозни елементи като обесени скелети и набити на кол глави. Замъкът разполагал с обурудвана по последния писък на модата зала за мъчения, басейн със сярна киселина и собствена газова камера и по нищо не отстъпвал на концлагер три звезди, а графът неведнъж бил печелил наградата на списание “Наш дом – наша крепост”.)

Пред тази смразяваща гледка момъкът паднал на колене и ревностно зашепнал:

- Боже, дай ми сили да приема нещата, които не мога да променя, дай ми куража да променя нещата, които…

- И мъдрост да различавам едните от другите! – прекъснал го величествен и басов глас, който звучал като орган в катедрала по време на литургия. – Класическо образование, браво, отдавна не съм срещал такова. Какво те води насам, млади момко?

Юнакът смутен се обърнал и видял зад гърба си дребна фигурка обвита в черна пелерина, така че само святкащият поглед на пронизващите студени черни очи оставал открит.

- Ами аз… дошъл съм да убия Злия магьосник и да освободя от магията му Принцесата…

- Ах! – възкликнала фигурката с глас, който би могъл и камък да разплаче. – Мнозина от живите заслужават смърт, но и неколцина от мъртвите заслужават живот. Можеш ли да им го върнеш? Не? Тогава не бързай да обричаш някого на  смърт.

Съвсем се объркал момъкът:

- Право думаш, но ти кой си?

- Аз съм граф Блекота, наричан още Злият магьосник, а теб те праща сестра ми нимфоманката, която всячески се опитвам да опазя целомъдрена до първата й брачна нощ. Уви, почти непосилна задача, но обещах на смъртния одър на скъпия ни татко и не мога да се отметна от обещанието си.

- Аз… аз не исках се набърквам в семейните ви дела – опитал да се извини юнакът, а магьосникът махнал с ръка “не се притеснявай за това”.

- Виждам, че си добър човек, който е поел по погрешен път. Помни, че пътят към ада е постлан с добри намерения.

- Но нали адът – това са другите? – заспорил момъкът. Графът се уплашил, че разговорът взема твърде философска насока, което пък щяло да пробуди старата му мигрена, затова променил темата.

- Слушай, млади момко, възхищавам се на смелостта си, затова ще ти изпълня едно желание – и магьосникът бръкнал в мантията си и измъкнал Златното кълбо, което всъщност било едно кълбенце, но пък сияело като хиляди слънца. Прикрил очите си полузаслепен юнакът и без много да му мисли, изръсил:

- Искам щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!

- Хм, и какво е щастието? Щастие е за вълкът да схруска агнето, щастие е за агнето да избегне острите зъби на вълка.

- А не може ли и вълкът да е сит и агнето цяло? – поинтересувал се момъкът, като примижал срещу кълбото.

- Боя се че не, природата не можеш да излъжеш, защото вълкът идеята си за щастие мени, но нравът – никога. И винаги ще му се иска да гризне някое агънце, колкото и да е сит. Поискай нещо за теб самия и с радост ще го изпълня!

Замислил се Дзвер, от нищо нямал нужда, когато сърцето ти е широко, не ти е тясно около врата, нито пък те стяга шапката.

- Щастието е единственото нещо, което като разделиш, се удвоява – подсказал графът.

Плеснал се юнакът по челото и извикал:

- Еврика! Измислих! Искам да споделя живота си с Принцесата!

- Така да бъде! – обявил магьосникът, кълбото потъмняло за миг, а после възвърнало предишния си блясък. – Върви, момко, върви!

И момъкът се усмихнал и излязъл. Защото разбрал, че истинското щастие е да правиш другите щастливи. А Принцесата го чакала пред двореца и също се усмихвала. И така си тръгнали те, винаги двама, винаги – две усмихнати жабчета - и квакали винаги заедно, винаги, чак до мрак.