Ламарината и Пръстенът
Бурята беше в разгара си. Корабът се люшкаше безпомощно сред разбеснелите се вълни и скърцаше тежко с всяка своя сглобка, подсказвайки, че неминуемият край не е далече. След поредния напор на урагана, яростните вълни подеха злощастния съд и с все сила го запратиха към острите скали на коралов риф, които подсказваха близък, но недостижим бряг... Корабът се разцепи и сякаш с успокоение, бавно се отпусна в бездната, която обещаваше да го дари с тъй жадувания покой... Вълните още дълго си играеха с отломките, като по - големите поеха след кораба, а по - малките бяха изхвърлени на брега. Сред тях бе и една очукана и изкривена ламарина, която незнайно как, вълните бяха пощадили. "Е, май пътуването ми приключи!" - помисли си Ламарината и се огледа наоколо. Докъдето поглед стигаше се простираше каменист бряг, покрит със ситни камъчета и редки злощастни растения, излъгали се да се заселят тук.
Съзерцанието й бе прекъснато от тънък гласец, който викаше, или може би така й се струваше. Ламарината се заслуша и вече по - отчетливо долови гласа, но не виждаше никого. Струваше й се, че гласът идва от самата нея. Тя се огледа и видя нещо да блести в една от гънките на изкривената си снага. Бе златен пръстен с огромен диамант, обграден с ореол от скъпоценни камъни. Незнайно как, пръстенът бе се озовал там и сега безуспешно се опитваше да се измъкне.
- Охрана, охрана, измъкни ме от тук! - викаше пискливо, но властно Пръстенът - Ох, никога не идват, когато ти трябват!
- Тук няма никой. Сами сме! - каза Ламарината.
- Как така сами? - отвърна Пръстенът - Веднага да дойде прислугата да ме прибере!
- Казах ти, сами сме! - повтори Ламарината - Няма абсолютно никой друг. Никой!
- Но как без прислуга... - ужаси се Пръстенът - Винаги е имало прислуга! Където и да съм бил!
- Но сега няма! НЯМА, разбираш ли?! - започна да се ядосва Ламарината - Ние сме на пуст остров. Тук ни изхвърли морето след бурята.
- Сигурно има, трябва да има! - упорстваше Пръстенът - Не ме гледай, а намери някого! Веднага! Заповядвам ти! Трябва да си благодарна, че изобщо разговарям с теб! При други условия, това няма как да се случи! Виждал съм всичко, но такова неуважение... Просто безобразие!
- Млъквай веднага! - викна Ламарината, съзнавайки, че само така може да стресне Пръстена и да спре словесните му тиради - За кого се мислиш?! Виждал бил всичко!... И какво е това "Всичко" - копринени ръкавици и кадифени кутии! Аз съм виждала много повече! Познавам всички морета, виждала съм смарагдови заливи, приказни плажове, всякакви хора, чудни животни, приказни цветя, невероятни риби... И пак не казвам "Всичко"!
- Не си съвсем права - вече по - меко каза Пръстенът - аз също имам какво да разкажа - цялата световна история от много векове назад, е минала пред очите ми! Бил съм свидетел на невероятна доблест и мъжество, както и на дворцови интриги, подлост, предателства и много кръв... Познавам цялата човешка история от първо лице... Но какво ли се занимавам с теб! Аз не говоря с никой, по - долу от маркиз!
- Както искаш! - отвърна Ламарината - Понякога да си сам е по - добре, отколкото с някой, като теб!
Пръстенът обидено вирна глава в царствено пренебрежение и се зарче да не говори повече с недостойни нему същества.
Той спази обета си много години... През това време семейство мишки откриха Ламарината и се заселиха под нея. Тя искрено им се радваше и се стараеше да се разпростира над тях така, че да са защитени от жаркото слънце през деня и хладния бриз нощем.
Пръстенът бърчеше нос от погнуса и гледаше в другата посока. Всъщност не беше и нужно, защото него никой не го забелязваше. Този факт го изкарваш от кожата му от яд. Не че имаше нужда от общуване - съвсем не! На него му бе потребно възхищение! Дори тези, които го харесваха през вековете, той никога не бе отразявал в царственото си величие, но в себе си бе доволен, че е обект на възхита. Тук обаче - такива липсваха... "Какво разбират тези примитиви! - успокояване се Пръстенът - Те не са дорасли да оценят моята красота! Нямам нужда от тяхната оценка!
През годините Ламарината се прегърби още повече. Соленият вятър и влагата бяха прояли снагата й, и тя едвам се крепеше... Една нощ Пръстенът беше задрямал, когато го стресна оглушителен шум, ръждясалото тяло на Ламарината се срина и Пръстенът бе изхвърлен от сгъвката, където бе престоял толкова години.
- Какво правиш, стара глупачке, ще ме издраскаш! - развика се Пръстенът, забравил обета си да не говори с по - низши от него. Но Ламарината не отговори. Тя бе мъртва... "Такава е съдбата на всички простосмъртни. Те са преходни! - мислеше си Пръстенът, който непонятно и за него самия, усети някакво бодване в сърцето си - Хайде, стени се! Знаеш, че рано или късно - всички около теб умират! Само ти оставаш! Вече трябва да си свикнал с това! "
Минаха още много години. От Ламарината не бе останало нищо. Сред крайбрежните храсталаци тичаха пра-пра-внуците на мишките, които се бяха заселили под Ламарината. Те си разказаха истории за нея, които от дистанцията на времето, бяха се изпълнили със суперлативи и вече бяха станали легенди...
Тези истории още повече вбесяваха Пръстена, който продължаваш да остава незабелязан, въпреки че около него щъкаха всякакви същества. "Така е! - мислеше си Пръстенът - Аз съм продукт на висша естетика и мен може да ме оцени само Човек! Жалко, че тук няма хора, но ще чакам! Имам цялото време на света!"
Една сутрен Пръстенът се събуди от тежки стъпки, много по - тежки от тези на щъкащите насам - натам мишки. Огледа се и видя един човек да се тътри, олюлявайки се, по брега. Явно бе попаднал на острова по подобен начин, както и Пръстена преди толкова време... "Човек, човек! - въудошеви се Пръстенът - Най - после настъпи моето време!"
Човекът пристъпваше изнемощяло, когато някакъв блясък на земята привлече вниманието му. Той се наведе и вдигна Пръстена, завъртайки го пред очите си. Пръстенът сияеше от щастие и дари Човека с такава игра на цветовете, че се наложи той да присвие очи. Но удивлението му бе кратко. Изведнъж Човекът стисна Пръстена, яд изпълни погледа му и с все сила го запрати в морето. Пръстенът проблясна на фона на изгрева, като падаща звезда и изчезна сред вълните. Човекът се свлече прималял на земята, вдигна към небето треперещите си ръце и се разкрещя в безсилна ярост:
"Подиграваш ли ми се, Господи?! Да бе ми пратил просто една ламарина..."
© Калин Пантов Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Удоволствието е мое, Калинче!
-
Поучителна история за това, от какво зависи стойността на материалните неща, как се променя в зависимост от тяхната необходимост и възможност да бъдат намерени - нещо като с диамантите, въпреки че има огромни залежи, те не могат да бъдат извадени. За важните неща, за тяхната непреходност. За опита и историята, която няма голямо значение, ако всичко което имаш е днес. И има голямо значение, ако я пречупиш през твойто утре...И други неща видях Благодаря, Калине!
-
Благодаря ти, Скити! Това наистина означава много за мен!
-
Браво, Калине! Много добър разказ! Поздравявам те!
-
Благодаря ти, Силве! Удоволствието е мое!
-
На един дъх, прочетох. Браво, Калине! Изключително удоволствие ми достави.
-
Благодаря ти, Пепи!
-
Браво!
Ето ти нещо от мене в тоя смисъл!
https://otkrovenia.com/bg/stihove/breza-i-sliva -
Благодаря ти, Дочке! Радвам се, че скромните ми литературни упражнения са оценени от голям творец!
-
Много добре разказано с психологически подход и философски изводи.
-
Благодаря ти, Ели!
-
Хубав разказ с характеристиките на поучителна притча за различните ценности в живота и чудесни описания. Поздравления!
-
Благодаря ти, Иви! Пожелавам ти да бъдеш винаги пияна, но само - от любов!
-
Приобщавам се към мнението на Безжичен. Много поучителен и добър разказ....Браво, Калине!👏
И ...Честит Празник!🍷🍷 -
Благодаря ти, Безжичен! Съжалявам за правописните грешки, (повечето от които създадени от автоматичния текстови редактор) които видях - оправих, но... Хубаво би било редакторите в сайта да обръщат по - голямо внимание и на това, преди да публикуват произведението...
-
Много ми хареса. И начинът на водене на повествованието, и иносказателността, и развитието на разказа-приказка. Браво!
-
Благодаря ти, Роси! Желая ти хубав празник!
-
Хубав и поучителен разказ!Поздравявам те!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
