Някога – много отдавна, толкова отдавна, че би могло и да не се е случило. Някъде – неизвестно къде, че би могло вече и да не съществува – живял един въжеиграч. Той бил най-прекрасният от всички въжеиграчи, защото под неговите нозе въжето просто оживявало, след което притихвало като омагьосано, докато той продължавал своя вихрен танц върху него. Всеки път въжеиграчът опъвал все по-високо и по-високо своето въже, като по този начин успял да достигне до онази граница, при която поникват крила…
И действително – на гърба му, точно под раменете, се появили някакви малки и нежни, обвити в мек пух крилца – досущ като на току-що излюпено птиче.
Хората обаче не искали да повярват в тях и започнали да убеждават въжеиграча, че ако крилата му са наистина истински, той трябва да полети с тях! А той, бедният, все отказвал, защото се боял за своите мънички, мънички крила…
Но тъй като желанието на публиката е свещено, дошъл денят, в който въжеиграчът бил задължен да полети. Стигайки до средата на въжето, той прибрал ръце до тялото си и се отпуснал над арената, размахвайки отчаяно своите трогателно-беззащитни крила. Те не издържали и той започнал да пада рязко надолу, след което последвал глух удар и крилатият въжеиграч издъхнал…
А публиката ръкопляскала очарована и успокоена – вече била уверена, че крилата не са истински и няма защо да се страхува от тях…