През онази есен ние, големите ученици, бяхме на бригада за бране на царевица. С нас бяха също ученици от Техникума по Автотранспорт, който вече превземаше сградата на нашата гимназия. Бях се сприятелила с някои от курсистите и малко повече с Петко. Беше доста симпатичен, със светлокестенява коса, а голям белег на бузата му придаваше мъжественост. Веднъж на връщане от бригадата, чух зад гърба си две от момичетата-курсистки да говорят шумно за нещо, което много ме засегна. Сигурно това е била и тяхната цел ... Тъй с недоумение подразбрах, че Петко имал и друга приятелка, Цецка. Веднага спрях да се виждам с него - по-точно не приемах повече да ме изпраща вечер, след тренировките ми по баскетбол ... А само дни преди това в моя лексикон, наред със снимката си, той беше ми написал такива красиви думи, каквито се посвещават на едно момиче ... И после приятелката на Цецка поиска лексикона да напише и тя нещо. Разбира се, дадох й го веднага. Само че, тя не ми го върна - изгубила го ... Не мога да опиша точно, какво чувство ме обзе тогава ... Бях като че ли ограбена и някой сякаш продължаваше да бърка жестоко в душата ми и да граби още и още ... Помня, че виех от болка в слънчевия сплит, повръщайки, а майка не знаеше какво да прави с мен. Все пак се съвзех и успокоих, слава Богу, след време ... Като завършиха училище, двамата се ожениха ... С години нямаха деца и си отимаха тяхно дете, с Божия помощ, едва след като си осиновиха ... Но след няколко години, Петко ме потърси на работа, май да се извини ... Изумях отново, когато след още няколко години пак ме потърси, по домашния телефон. И този път не разбрах точно защо, нито как беше открил моя номер ... Все едно, отдавна съм му простила ... Живи и здрави всички!
Дорагеорг
© Дора Пежгорска Все права защищены